го чуят всичките ми хора. — Вашият водач не иска да се бие за своята курва, защо трябва вие да се биете за него?
Сеграмор ми изръмжа да не се подавам на предизвикателството, но думите на Валърин разстройваха нашите хора, чиито души още бяха смразени от проклятията на друидите. Почаках Валърин да нарече Гуинивиър още веднъж „курва“ и когато той го каза, аз хвърлих копието си срещу него. Бях твърде непохватен, пречеше ми ризницата. Копието мина покрай Валърин и цопна в реката.
— Курва — викна той и хукна срещу мен вдигнал бойното си копие. Аз извадих Хюелбейн от ножницата. Пристъпих напред, но успях да направя само две крачки, преди той да хвърли копието си срещу мен.
Отпуснах се на едно коляно и вдигнах лъскавия щит под ъгъл, така че отбих копието и върхът му се плъзна над главата ми. Видях краката на Валърин и чух яростния му рев, той тичаше срещу мен. Мушнах Хюелбейн под ръба на моя щит. Вдигнах острието нагоре и почувствах как се вряза във Валърин само миг преди тялото му да се стовари с гневен вик върху мен и да ме събори под тежестта си. Но сега той вече не ревеше, а пищеше, защото този удар с меча беше много жесток — острието проникваше в червата и разрязваше вътрешностите, а аз знаех, че Хюелбейн беше влязъл дълбоко във Валърин, почувствах тежестта на тялото му върху дръжката на меча си преди той да се строполи върху щита. Блъснах с всичка сила нагоре, за да го отхвърля от себе си. Дръпнах рязко меча да го освободя от тялото на Валърин. Кръвта му плисна върху копието, което беше хвърлил по мен, а той се строполи на земята, сгърчен от болка. И въпреки това Валърин се опита да извади своя меч, когато се изправих и стъпих върху гърдите му. Лицето му пребледня, той потръпна, а очите му започнаха да потъмняват.
— Гуинивиър е дама — казах му аз, — и ако го отречеш ще ти взема душата.
— Тя е курва — успя той да каже през стиснатите си зъби, после се задави и поклати немощно глава. — Биковете ме пазят — добави той с усилие и аз разбрах, че той беше посветен в култа на Митра, затова забих отново Хюелбейн. Усетих съпротивата на костите в гърлото му, после острието бързо довърши работата си. Кръвта шурна нагоре по стоманата. Мисля, че Валърин така и не разбра, че не Артър изпрати душата му към моста на мечовете в Пещерата на Круачан.
Нашите хора нададоха радостни викове. Духът им, смразен от проклятията на друидите и подтиснат от грубите обиди на Валърин, моментално се възроди, защото ние бяхме проляли първата кръв. Отидох до брега на реката и затанцувах танца на победата, вдигнал високо окървавения си меч. Горфидид, Кунеглас и Гундлеус, след като видяха поражението на своя най-добър боец, обърнаха конете и се отдалечиха последвани от обидите на моите хора, които ги наричаха страхливци и слабаци.
Сеграмор кимна с глава, когато се върнах при стената от щитове. Това очевидно беше неговият начин да ме похвали за добре свършената работа.
— Какво искаш да направим с него? — махна той с ръка към мъртвия Валърин.
Накарах Иса да свали скъпоценностите от трупа, други двама души хвърлиха тялото му в реката, а аз помолих духовете на реката да отнесат моя брат митраист към заслужената награда. Иса ми донесе оръжието на Валърин, неговата златна огърлица, две брошки и пръстен.
— Ваши са, господарю — каза той, подавайки ми плячката. Беше донесъл и копието ми от реката.
Аз взех копието и оръжията на Валърин.
— Златото е твое, Иса — казаха аз, бях си спомнил как той ми предложи своята огърлица, когато се върнахме от Инис Трийбс.
— Но не и това — каза той и ми показа пръстена на Валърин. Беше масивен пръстен от тежко злато, много красив. Най-отгоре беше изобразен бягащ елен с полумесец над главата. Това беше знакът на Гуинивиър, а от вътрешната страна на пръстена имаше грубо, но дълбоко врязан кръст. Това беше любовен пръстен и мисля, че Иса беше достатъчно умен да забележи.
Взех пръстена и си дадох сметка, че Валърин го беше носил през всичките тези години, които му бяха донесли толкова мъка. Или може би просто се беше опитал да си отмъсти за нанесената му обида като опетни името й с този фалшив кръст, който сам е изрязал в пръстена, така че хората да си мислят, че той и Гуинивиър са били любовници.
— Артър не трябва да узнае за това — предупредих аз Иса и хвърлих тежкия пръстен в реката.
— Какво беше това? — попита Сеграмор, когато се върнах при него.
— Нищо — казах аз — нищо. Просто амулет, който можеше да ни донесе лош късмет.
Тогава прозвуча рог отвъд реката и аз се отървах от мислите за значението на този пръстен.
Врагът идваше.
Менестрелите още пеят за онази битка, въпреки че само Боговете знаят как са измисляни подробностите, вплетени в разказа, защото ако чуете песните ще си помислите, че никой от нас не е оживял след сражението в долината Лъг. Всъщност истинско чудо е, че оцеляхме. Беше ужасно. Освен това тази битка (макар менестрелите да не го признават) беше поражение за Артър.
При първата атака на Горфидид неговите полудели копиеносци стремително се втурнаха с див вой през брода. Сеграмор ни заповяда да тръгнем напред и ние пресрещнахме противника в реката. Трясъкът на щитовете беше оглушителен, сякаш гръм падна над долината. Врагът ни превъзхождаше по брой, но атаката беше ограничена от ширината на брода и ние можехме да си позволим да струпаме повече хора в центъра за сметка на скъсените флангове.
Ние, в първия ред, имахме време само за един удар, след това клекнахме зад щитовете си и просто започнахме да бутаме противника пред себе си. А нашите от втория ред се биеха над главите ни. Звънът от мечовете и ударите върху щитовете кънтеше в ушите ни, но малцина умряха в този сблъсък, защото е много трудно да се убива, когато двете стени от щитове са опрели една в друга. В такъв случай можем само да се бутаме. Врагът хваща върха на копието ти и ти не можеш да го издърпаш, няма място да извадиш меча, а мъжете от втория ред на противниковата стена през цялото време размахват мечове и брадви срещу теб, мушкат с копия и ударите кънтят по шлема или по щита ти. Най-лошите рани се получават, когато воините нанасят удар с меча под щита. Така постепенно между двете стени се образува една преграда от осакатени мъже и възможността да убиеш някого отвъд тази преграда става още по-малка. Едва когато едната страна се оттегли, другата може да избие осакатените врагове. При този първи сблъсък ние имахме превес, не защото бяхме по-умели или по-смели, а защото Морфанс и неговите шест конника си пробиха път през нашите редици и със своите дълги копия успяваха да достигнат до клекналите зад щитовете си войници от първия ред на противника.
— Щитове! Щитове! — чуваше се гласът на Морфанс, докато той и другите шестима конници благодарение на невероятната тежест на конете помагаха на нашата стена от щитове да се придвижи напред. Хората от задните ни редове издигнаха щитовете си, за да прикрият огромните бойни коне от вражите копия, а ние отпред клекнахме в реката и се опитахме да довършим мъжете, които се превиваха от раните, нанесени им от дългите копия на конниците. Аз се прикривах зад лъскавия щит на Артър и мушках с Хюелбейн всеки път, когато се отвореше пролука в противниковата стена от щитове. На два пъти силно ме удариха по главата, шлемът омекоти ударите, но главата ми кънтя цял час след това. Едно копие се блъсна в ризницата ми, но не успя да я пробие. Човекът, който хвърли това копие, беше убит от Морфанс, а след неговата смърт врагът загуби кураж и се оттегли на северния бряг на реката. Те взеха почти всичките си ранени, останаха само онези, които бяха твърде близо до нас. Ние ги избихме и тогава се оттеглихме на нашия бряг. От нашите бяха убити шестима. Ранените бяха два пъти повече.
— Не трябва да се биеш на предната линия — каза Сеграмор, докато наблюдаваше как изнасят ранените по-надалеч. — Ще видят, че не си Артър.
— Ще видят, че Артър се сражава — казах аз, — за разлика от Горфидид и Гундлеус. (Кралете на неприятелите бяха близо до сражаващите се, но не и толкова близо, че да използват оръжията си.)
Иорует и Танабурс пищяха пред войниците на Горфидид, окуражаваха ги, обещавайки им награди от Боговете. Но докато Горфидид реорганизираше своите хора, група мъже без господари, навлязоха в реката, за да ни атакуват сами. Такива воини се надяваха тяхната смелост да им донесе богатства и ранг. Когато преминаха най-дълбоката част на реката, тези отчаяни мъже се втурнаха срещу нас с диви викове. Те бяха или пияни, или обзети от лудостта на битката, защото бяха само тридесет, а атакуваха цялата ни войска. При успех тяхната награда щеше да бъде земя, злато, опрощение на извършени престъпления и
