Християните се събраха да си кажат молитвите, а ние езичниците се обърнахме за помощ към Боговете. Някои хвърлиха монети в реката, други извадиха амулетите си, за да ги дадат на Нимю да ги докосне. Повечето носеха заешки крачета, но имаше и такива, които поднесоха на Нимю елфови стрелички или змийски камъчета. Елфовите стрелички бяха малки твърди камъчета с формата на връх от стрела, смяташе се, че тези камъчета наистина са стрелички, пуснати от духове, войниците много ги ценяха. А змийските камъчета бяха с ярки цветове, които Нимю направи още по-ярки, като натопи камъчетата в реката, преди да допре всяко от тях до единственото си око. Аз притиснах ризницата до гърдите си, за да усетя брошката на Сийнуин, след това се отпуснах на колене и целунах земята. Опрях челото си във влажната пръст и помолих Митра да ми даде сила, смелост и бърза смърт, ако такава беше Неговата воля. Някои от нашите хора пиха от медовината, която намерихме в селото, но аз пих само вода. Изядохме храната, която хората на Валърин си бяха приготвили за закуска. После група копиеносци помогнаха на Нимю да налови жаби и полски мишки, които тя уби и ги сложи на пътя отвъд реката, за да може приближаващият враг да ги види и да ги изтълкува като зла прокоба. След това отново подострихме оръжията си и зачакахме. Сеграмор беше намерил един човек, който се криеше в гората зад селото. Човекът беше овчар и Сеграмор го разпита за околността. От този овчар научихме, че нагоре по течението имаше още един брод, който противникът можеше да използва, за да ни обгради, ако се опитахме да защитаваме брега на реката в северния край на долината. Сега този втори брод не ни притесняваше, но трябваше да помним, че съществува, защото той даваше възможност на врага да ни обгради от север.
Бях напрегнат в очакване на предстоящата битка, а Нимю изглежда изобщо не се страхуваше.
— Няма от какво да се страхувам — каза ми тя. — Вече понесох Трите рани, какво може повече да ми се случи? — Нимю седеше до мен близо до брода в северния край на долината. Тук щеше да бъде първата ни отбранителна линия, оттук щяхме да започнем бавното си оттегляне, което щеше да увлече врага дълбоко в долината, където Артър беше заложил своя капан.
— Освен това — добави Нимю, — аз съм под закрилата на Мерлин.
— Той знае ли, че сме тук? — попитах я аз.
Тя замълча за миг, после кимна.
— Знае.
— Ще дойде ли?
Тя смръщи вежди, като че ли бях задал много тъп въпрос.
— Той ще направи това, което трябва да се направи — каза тя бавно.
— Значи ще дойде — казах аз с пламенна надежда.
Нимю нетърпеливо тръсна глава.
— Мерлин се интересува единствено от Британия. Той вярва, че Артър може да му помогне да възстанови Познанието за Британия, но ако реши, че Горфидид може да му помогне повече, тогава, повярвай ми, Дерфел, Мерлин ще застане на страната на Горфидид.
И Мерлин ми беше намекнал за това в Каер Сус, но на мен все още ми беше трудно да повярвам, че неговите амбиции бяха толкова различни от моите представи за вярност и от моите надежди.
— А ти? — попитах аз Нимю.
— Аз нося едно бреме, което ме държи, свързана с тази войска — каза тя, — след това ще отида да помогна на Мерлин.
— Гундлеус ли? — казах аз.
Тя кимна.
— Дай ми Гундлеус жив, Дерфел — каза тя, втренчила поглед в мен, — дай ми го жив, моля те.
Тя докосна кожената превръзка на окото си и замълча, погълната от мисълта за мечтаното отмъщение. Лицето й още беше изпито и бледо, а черната й коса висеше на дълги кичури около бузите. Нежността, която почувствах в нея в беседката ни по време на Лухназа, сега беше заменена от мрачна студенина, а това ме караше да мисля, че никога нямаше да я разбера. Обичах Нимю, не така, както мислех, че обичам Сийнуин, а както един мъж може да обича някое красиво диво същество, орел или дива котка, защото знаех, че никога няма да мога да разбера нито живота й, нито мечтите й. Тя изведнъж се намръщи;
— Ще накарам душата на Гундлеус да пищи до края на времената — каза тя тихо, — ще я изпратя през бездната към нищото, но тя никога няма да достигне до нищото, Дерфел, завинаги ще остане на ръба на нищото, за да страда вечно.
Потръпнах.
Един вик ме накара да погледна отвъд реката. Шестима конника яздеха в галоп срещу нас. Нашата стена от щитове се изправи и воините хванаха здраво дръжките на щитовете. Но тогава видях, че начело яздеше Морфанс. И то яздеше като луд, риташе потъналия в пяна кон. Изведнъж се изплаших, че това е всичко, което беше останало от конния отряд на Артър.
Конете прецапаха през брода, а ние със Сеграмор се приближихме към реката да ги пресрещнем. Морфанс стигна до брега и дръпна юздите.
— Артър е на две мили оттук — каза той задъхан. — Изпрати ни да ви помогнем. Богове, копелетата са стотици! — Той избърса потта от челото си и се захили. — Ще имаме плячка, дори да сме хиляда! — Морфанс се смъкна от седлото на коня и аз забелязах, че носеше сребърния рог. Предположих, че ще го използва, за да повика Артър, когато настъпи момента.
— Къде точно е Артър? — попита Сеграмор.
— Скрил се е добре — увери ни Морфанс, след това погледна към ризницата ми и грозното му лице се разтегли в крива усмивка. — Тази ризница направо те залепва за земята, нали?
— Чудя се как се сражава Артър с нея — казах аз.
— Много добре, Дерфел, много добре. И ти така ще се биеш — тупна ме Морфанс по рамото. — Има ли вест от Галахад?
— Не.
— Агрикола няма да ни остави да се бием сами, независимо от желанията на оня крал-християнин и бъзливия му син — каза Морфанс, после поведе своите петима конници през стената от щитове. — Дайте ни само пет минути за почивка на конете — викна той.
Сеграмор нахлузи шлема на главата си. Нумидиецът беше облечен с ризница, върху нея имаше черно наметало, а краката му бяха обути във високи ботуши. Неговият железен шлем беше боядисан в черно и на върха беше заострен, което му придаваше странен вид. Обикновено Сеграмор се сражаваше на кон, но изобщо не съжаляваше, че този ден щеше да се бие като пехотинец. Спокойно се разхождаше с дългите си крака пред стената от щитове и ръмжеше окуражително към воините.
Аз сложих тесния шлем на Артър на главата си и закопчах каишката му под брадата си. След това, облечен като моя господар, също започнах да се разхождам пред копиеносците. Предупредих ги, че битката ще бъде тежка, но победата ни е сигурна, ако стената от щитове остане цяла. Тази стена беше ужасно тънка, на някои места имаше само по трима човека в дълбочина, но затова пък всички воини бяха много добри. Един от тях направи крачка напред, когато минавах покрай мястото, където моят отряд свършваше и започваха копиеносците на Сеграмор.
— Помните ли ме, господарю? — викна ми той.
За момент помислих, че той ме е взел за Артър и дръпнах забралото, за да открия лицето си, но тогава го познах. Беше Грифид, капитанът на Оуейн, който се беше опитал да ме убие в Линдинис, а Нимю беше спасила живота ми.
— Грифид син на Аннан — поздравих го аз.
— Между нас има лоша кръв, господарю — каза той и падна на колене. — Моля да ми простите.
Аз го изправих на крака и го прегърнах. Брадата му беше посивяла, но той си беше същият онзи мъж с дълго мрачно лице, точно както го помнех.
— Моята душа е в ръцете ти — казах аз, — и се радвам, че това са точно твоите ръце.
— Моята също е в ръцете ви, господарю — каза той.
— Минак! — познах аз друг от моите стари другари. — Простихте ли ми?
— А имаше ли какво да прощаваме, господарю? — попита той и се притесни от собствения си въпрос.
— Не — уверих го аз. — Никога не съм нарушавал клетвата си, кълна се.
Минак пристъпи напред и ме прегърна. По протежение на цялата стена се изглаждаха подобни
