недоразумения.
— Как я карахте досега? — попитах аз Грифид.
— В тежки сражения, господарю. Предимно срещу саксите на Сердик. Днес ще ни бъде по-лесно отколкото срещу ония русоляви копелета, с едно изключение. — Той се поколеба.
— Да? — подканих го аз.
— Тя ще ни върне ли душите, господарю? — попита Грифид, поглеждайки към Нимю. Той още помнеше нейното ужасно проклятие над него и хората му.
— Разбира се — казах аз и повиках Нимю. Тя докосна Грифид по челото, направи същото и с онези от другарите му, заплашили живота ми в онзи далечен ден в Линдинис, които бяха оцелели и стояха сега в стената от щитове. Така тя свали от тях проклятието си, а те й благодариха като целунаха ръката й. Аз отново прегърнах Грифид, после викнах така, че да могат да ме чуят всички мои хора.
— Днес — казах аз — ние ще създадем толкова песни за менестрелите, че ще ги пеят и след хиляда години! Освен това днес отново ще станем богати!
Те нададоха радостни възгласи. Вълнението беше толкова силно, че някои мъже заплакаха от щастие. Сега знам, че няма по-голяма радост от тази да служиш на Иисус Христос, но как ми липсва компанията на воините. В онази сутрин, докато чакахме врага, между нас нямаше никакви прегради, нямаше нищо друго освен огромна и все по-нарастваща любов. Ние бяхме братя, бяхме непобедими и дори лаконичния Сеграмор имаше сълзи в очите. Един копиеносец започна да пее Бойната песен на Бели Маур, най-великата британска бойна песен, и силните мъжки гласове се сляха в нетърсена хармония. Някои мъже започнаха да танцуват над мечовете си, те приклякваха непохватно с твърдите кожени ризници, докато се мъчеха да следват сложните стъпки на танца от двете страни на острието. Нашите християни държеха широко разтворени ръцете си и пееха молитва към техния Бог, която много приличаше на езическа молитва, други удряха с копията по щитовете си в такт с песента.
Все още пеехме как ще проливаме кръвта на враговете по нашата земя, когато врагът се появи. Ние продължихме да пеем предизвикателно, докато гледахме как на нивите в далечината се показва отряд след отряд, които маршируваха под кралски знамена, а оръжията им блестяха в сумрака на облачния ден. Продължавахме да пеем буреносната песен, която трябваше да предизвика войската на Горфидид, войската на човека, който беше баща на моята любима жена. Затова щях да се бия аз, не само за Артър, а защото само победата ни можеше да ме заведе отново в Каер Сус, където щях да видя Сийнуин. Нямах никакви претенции към нея, нямах никакви надежди, защото аз бях син на робиня, а тя принцеса. Но въпреки това в онзи ден се чувствах така, като че ли имах да губя много повече, отколкото бях притежавал през целия си живот.
Мина повече от час докато тази грамадна тълпа се подреди в бойна линия край брега на реката. Реката можеше да се прекоси единствено през брода, което означаваше, че ние щяхме да имаме достатъчно време да се оттеглим, когато дойдеше моментът. Но засега врагът вероятно мислеше, че ние сме решили цял ден да защитаваме брода. Те струпаха най-добрите си воини в центъра на бойния си ред. Самият Горфидид беше там, орелът на неговото знаме се беше размазал от дъжда и сега изглеждаше така, като че ли вече е бил натопен в нашата кръв. Знамената на Артър — черната мечка и червеният дракон — се вееха в центъра на нашия боен ред, където стоях аз с лице към брода. Сеграмор стоеше до мен и броеше знамената на противника. Там беше лисицата на Гундлеус, червеният кон на Елмет, и няколко други, които не можахме да разпознаем.
— Шестотин мъже? — предположи Сеграмор.
— И още идват — добавих аз.
— Все едно — каза Сеграмор и плю към реката. — А те вече са видели, че бикът на Тюдрик го няма при нас. — Той пусна една от редките си усмивки. — Тази битка ще се помни, лорд Дерфел.
— Радвам се, че ще се бием заедно в нея, лорд — казах аз разпалено и наистина го мислех. Нямаше по-велик воин от Сеграмор. Нямаше друг воин, от който враговете да се боят повече. Дори присъствието на Артър не предизвикваше такъв ужас както безстрастното лице на нумидиеца и неговият ужасен меч. Той имаше странен извит меч, чужда изработка и го въртеше с невероятна бързина. Веднъж попитах Сеграмор защо се беше заклел във вярност на Артър.
— Защото, когато нямах нищо, — обясни ми той кратко, — Артър ми даде всичко.
Нашите копиеносци спряха да пеят едва, когато от армията на Горфидид се отделиха двама друиди. Ние разполагахме единствено с Нимю срещу техните магии. Затова сега тя прецапа през плиткия брод, за да пресрещне приближаващите мъже, които подскачаха надолу по пътя, вдигнали по една ръка нагоре и с по едно затворено око. Друидите бяха Иорует, магьосникът на Горфидид, и Танабурс в неговата дълга роба с бродирани зайци и полумесеци. Двамата мъже размениха по една целувка с Нимю, поговориха с нея малко и тя се върна при нас.
— Искаха да се предадем — каза тя презрително, — и аз ги поканих да направят същото.
— Добре — изръмжа Сеграмор.
Иорует заподскача несръчно обратно към другия бряг на реката.
— Боговете ви пращат поздрави — извика той към нас, но никой не му отговори. Аз си бях пуснал забралото, за да не се вижда лицето ми. Танабурс подскачаше нагоре по реката, подпирайки се на жезъла си. Иорует вдигна своя жезъл над главата си, което беше знак, че иска да продължи да говори.
— Моят крал, кралят на Поуис и Велик крал на Британия, крал Горфидид син на Кадел син на Бричан син на Лаганис син на Кел син на Бели Маур, ще пощади вашите смели души и няма да ги прати в Отвъдния свят. Единственото, което трябва да направите, смели воини, е да ни предадете Артър! — Иорует вдигна жезъла си и го насочи към мен. Нимю веднага засъска защитна молитва и хвърли две шепи пръст във въздуха.
Не отговорих и моето мълчание беше прието за отказ. Иорует завъртя жезъла си и три пъти плю срещу нас, след това заподскача надолу по брега на реката, за да се присъедини към магиите на Танабурс. Крал Горфидид, придружен от сина си Кунеглас, и техният съюзник Гундлеус бяха изминали половината от разстоянието, което делеше армията им от реката и сега наблюдаваха работата на своите друиди. А те ни проклинаха бял ден да не видим нито в този, нито в Отвъдния свят. Предадоха кръвта ни на червеите, плътта ни на зверовете, а костите ни обрекоха на агония. Проклеха жените ни, децата ни, нивята ни и добитъка ни. Нимю произнасяше защитни заклинания, но въпреки това нашите хора потръпнаха. Християните викаха, че няма от какво да се страхуваме, но дори и те се кръстеха след всяка клетва, долетяла отвъд реката на крилете на тъмнината.
Друидите ни клеха в продължение на един час и ни оставиха разтреперени. Нимю мина покрай всеки воин в стената от щитове, докосваше върховете на копията им и ги уверяваше, че тези проклятия са обезсилени от нейните заклинания. Но когато бойният ред на врага тръгна срещу нас, хората ни още трепереха от страх пред гнева на Боговете.
— Вдигни щитовете! — викна Сеграмор дрезгаво. — Копията напред!
Противникът спря на петдесет крачки от реката, само един от тях тръгна напред. Беше Валърин, офицерът, който бяхме прогонили от долината призори. Сега той приближи до северния бряг на брода, стиснал копие и щит в ръцете си. Той беше разгромен сутринта и гордостта му го беше заставила да се върне отново тук, за да изтрие позорното петно от името си.
— Артър! — викна той към мен. — Ти се ожени за курва!
— Мълчи, Дерфел — предупреди ме Сеграмор.
— Курва! — викна Валърин. — Когато дойде при мен, тя вече беше използвана. Искаш ли списък с имената на нейните любовници? Няма да ми стигне цял час, за да направя този списък! А с кого мърсува сега, докато ти чакаш своята смърт? Да не мислиш, че те чака? Познавам тази курва! Сега е оплела краката си с някой мъж, а може и с двама! — Валърин разпери ръце и разтресе неприлично хълбоци. Моите копиеносци отвърнаха на предизвикателството му, но Валърин не обърна внимание на техните обиди. — Курва! — викна той. — Ще се биеш ли за твоята курва, Артър? Или загуби кураж? Защитавай курвата си, червей такъв! — Валърин прегази реката, водата му стигна до бедрата. Той спря до нашия бряг, наметалото му капеше, беше само на десетина крачки от мен. Валърин впери поглед в черната рязка на шлема ми, през която го гледах. — Курва, Артър — повтори той, — жена ти е курва. — Той се изплю. Беше гологлав. В дългата му черна коса бяха сплетени стебла от метличина, за да го пазят. Той носеше нагръдник, а на щита му беше нарисуван орелът на Горфидид с разперени крила. Той ми се присмя, след това надигна глас, за да
