високопоставено място в двора на Горфидид, но тридесет мъже не бяха достатъчно. Те ни нараниха, но повече от това не можаха да направят преди да умрат. Всички бяха добри копиеносци, ръцете им бяха натежали от воински пръстени, но всеки от тях сега трябваше да се изправи срещу трима-четирима от нас. Срещу мен се втурна цяла група — моята ризница и белият ми шлем им показваха най-краткия път към славата. Но срещу тях се изправиха Сеграмор и моите копиеносци с вълчите опашки. Един от противниците ни размахваше огромна сакска брадва. Сеграмор го уби със своя тъмен извит меч, измъкна му брадвата и я запрати по друг копиеносец, като през цялото време напяваше странна бойна песен на своя собствен език. Накрая ме нападна един воин с меч, отбих страничния му удар с щита на Артър, блъснах неговия щит встрани с Хюелбейн и го ритнах в слабините. Човекът се преви, болката беше толкова силна, че той не можа дори да извика. Иса го довърши като забоде копието си във врата му. Взехме ризниците и оръжието на убитите нападатели, свалихме всичките им скъпоценности и оставихме телата им напреко на брода като преграда срещу следващата атака.
А атаката не закъсня и беше много тежка. Горфидид изпрати срещу нас огромно множество копиеносци, както при първата атака, но този път ние ги посрещнахме на нашия бряг. Натискът на хората отзад накара челната редица на противника да се запрепъва в натрупаните тела на убитите. При това препъване първите воини се откриха и ние предприехме контраатака. Смъртоносните удари на нашите окървавени копия бяха придружени от победоносните ни викове. После щитовете отново се сблъскаха с трясък, умиращите крещяха и призоваваха своите Богове, а мечовете кънтяха като наковалните в Магнис. Аз пак бях в предната редица, притиснат толкова плътно до линията на противниците, че усещах дъха на медовина, който излизаше от устата им. Някой се опита да смъкне шлема от главата ми, но нечий меч отнесе ръката му. Бутането започна отново и отново изглеждаше, че врагът ще ни изтласка, просто защото бяха повече и опражняваха по- голям натиск. Но Морфанс отново преведе конете си през нашите редици и излезе отпред. Отсреща отново започнаха да хвърлят копия срещу конете, но остриетата им се отбиваха, срещнали вдигнатите щитове на хората от задните редове. Врагът отново беше принуден да отстъпи. Менестрелите казват, че реката почервеняла от кръв, но не беше така. Наистина имаше кървави струйки, които се размиваха надолу по течението. Кръвта беше на ранените, които се опитваха безуспешно да се доберат до отсрещния бряг.
— Бихме могли да се бием с тия копелета тук цял ден — каза Морфанс. Конят му кървеше и той беше слязъл от него, за да превърже раната му.
Аз поклатих глава.
— Има още един брод нагоре по реката — посочих аз на запад. — Скоро ще видим копиеносците им на нашия бряг.
Тези копиеносци, които щяха да заплашат нашия фланг, се появиха по-скоро отколкото очаквах. Само десет минути след разговора ми с Морфанс откъм левия фланг прозвуча предупредителен вик — група вражи войници наистина беше преминала реката нагоре по течението и сега идваше към нас по нашия бряг.
— Време е да се оттегляме — каза ми Сеграмор. неговото гладко обръснато черно лице беше цялото в кръв и пот, но в очите му имаше радост, радост от битката, която наистина щеше да кара поетите да търсят нови думи, за да я опишат, битка, която мъжете дълги години щяха да си спомнят насядали в опушените зали за угощение през зимата, битка, която дори и да загубиш пак щеше да ти отреди почетно място сред воините в Отвъдния свят.
— Време е да ги увлечем навътре в долината — каза Сеграмор, след това високо заповяда оттегляне и ние бавно заотстъпвахме назад. Минахме през селото с римската сграда и спряхме на стотина крачки отвъд колибите. Нашият ляв фланг опираше в стръмния западен склон на долината, а десният ни фланг беше защитен от мочурището, което се простираше от тази страна на реката. Въпреки това сега бяхме много по- уязвими, отколкото при брода, защото стената ни от щитове беше отчайващо тънка, а врагът можеше да я атакува по цялата й дължина.
Цял час му трябваше на Горфидид да прекара хората си през реката и да ги подреди в нова стена от щитове. Предположих, че вече е следобяд и хвърлих поглед назад, търсех Галахад и хората на Тюдрик, но не видях никого. За моя радост не видях никого и на западния хълм, където Нимю беше издигнала преграда от духове да пази нашия фланг. Но Горфидид едва ли се нуждаеше от хора там — войската му беше по- голяма от когато и да било. От Браногениум бяха дошли нови попълнения и офицерите на Горфидид дърпаха и бутаха новодошлите, за да ги наместят в стената от щитове. Ние гледахме как командирите използват дългите си копия, за да стегнат редиците. И въпреки че крещяхме смели предизвикателства, вече знаехме, че на мястото на всеки воин, който бяхме убили при брода, сега бяха дошли нови десет.
— Никога няма да успеем да ги задържим тук — каза Сеграмор докато гледаше как нарастват силите на врага. — Ще трябва да се върнем до повалените борови дървета.
Но преди Сеграмор да успее да даде заповед за оттегляне, самият Горфидид излезе напред, за да хвърли предизвикателствата си срещу нас. Той дойде сам, дори синът му не тръгна с него. При това Горфидид дойде стиснал само копието си, мечът му беше прибран в ножницата, а нямаше и щит, защото кралят нямаше ръка, с която да го държи. Позлатеният по краищата шлем, който Артър беше върнал на Горфидид преди годежа си със Сийнуин, беше увенчан със златен орел, разперил криле. Черното наметало на краля на Поуис се спускаше от раменете му и покриваше задницата на коня. Сеграмор ми изръмжа да остана на мястото си и тръгна напред да пресрещне Горфидид.
Поуиският крал не използваше юзди, а командваше коня си с глас. Сега животното послушно спря на две крачки от Сеграмор. Горфидид опря върха на копието си на земята и разтвори двете части на забралото си встрани, така че да се вижда навъсеното му лице.
— Ти си черният демон на Артър — каза той на Сеграмор и плю, за да се предпази от злото, — а твоят господар, който си пада по курвите, се крие зад меча ти. — Горфидид отново плю, този път срещу мен. — Защо не дойдеш ти да говориш с мен, Артър? — викна той. — Да не си си загубил езика?
— Моят господар Артър — каза Сеграмор на своя невероятно развален британски, — си пази гласа за песента на победата.
Горфидид вдигна дългото си копие.
— Аз съм с една ръка — викна той към мен, — но ще се бия с теб!
Аз стоях и мълчах. Знаех, че Артър никога не би излязъл в двубой със сакат човек, но Артър не би и мълчал. Вече щеше да е започнал да моли Горфидид за мир.
Но Горфидид не искаше мир. Той искаше клане. Сега поуиският крал подкара коня напред назад пред нашите редици, като направляваше животното само с колене и започна да вика на нашите хора.
— Вие умирате, защото вашият господар не може да си свали ръцете от една курва! Вие умирате заради една разгонена кучка! Заради една кучка, която вечно е разгонена! Вашите души ще бъдат прокълнати. Моите мъртви вече пируват в Отвъдния свят, но вашите души ще станат играчки в техните ръце. И защо трябва да умирате? Заради неговата червенокоса курва? — и Горфидид вдигна копието си към мен, след това насочи коня си право срещу мен. Аз се дръпнах назад да не би да успее да види лицето ми през прореза на шлема, а моите копиеносци веднага ме оградиха. Горфидид се присмя на явния ми страх. Конят му беше толкова близо до хората ми, те можеха да го достигнат с оръжията си, но Горфидид не показа и капка страх, когато плю отново срещу мен.
— Жена! — викна ми той, това беше най-тежката обида. След това кралят докосна коня с левия си крак, животното се обърна и в галоп се отправи към войските срещу нас.
Сеграмор се обърна към нашите редици и вдигна ръце.
— Назад! — викна той. — Назад към преградата! Бързо! Назад!
Ние обърнахме гръб на врага и затичахме. Противниците ни шумно закрещяха, когато видяха двете ни знамена да се оттеглят назад. Те помислиха, че бягаме, нарушиха бойния си ред и хукнаха след нас. Ние обаче имахме голяма преднина и се източихме през пролуката сред повалените дървета много преди някой от хората на Горфидид да ни настигне. Наредихме се във фронт зад преградата, а аз отново заех мястото на Артър в самия център на предната линия. Там пътят минаваше през процепа, който бяхме направили сутринта сред струпаните борове. Ние нарочно оставихме пролуката и не поставихме никакви препятствия пред нея, защото се надявахме, че това ще изкуши Горфидид да нападне точно там, което щеше да даде време на нашите два фланга да отдъхнат. Аз издигнах двете знамена на Артър до себе си и всички зачакахме атаката.
Горфидид изрева на безредно пръснатите си войници да изградят нова стена от щитове. Крал Гундлеус
