отвратителната воня на разлагащата се мърша, след това стана и презрително ритна черепа настрани. Проследи с очи пътя му и след минута колебание, обяви, че врагът ще гледа другаде, когато ние преминаваме в нощта. Артър потръпна, пленен от силата и увереността на Нимю. След това той ме прегърна.
— Ще ти бъда длъжник, Дерфел.
— Няма такова нещо, господарю.
— Ако не за друго, то поне затова, че ми предаде думите на Сийнуин.
Нейната прошка му беше доставила огромно удоволствие. А когато му предадох молбата й за покровителство, той само сви рамене.
— Тя няма защо да се страхува от когото и да било в Думнония — беше казал Артър.
Сега той ме потупа по гърба.
— Ще се видим призори — обеща Артър и ни изпрати с поглед докато ние подредени в редица по един се изнизахме в тъмнината.
Минавахме през покрити с трева поляни и току що ожънати ниви, където нищо не ни затрудняваше освен калта, тъмнината и проливния дъжд. Дъждът биеше от лявата ни страна и сякаш нямаше край — валеше и плющеше, проникваше през дрехите ни и ни смразяваше. В началото вървяхме плътно един зад друг, да не би някой да се изгуби в тъмното, но дори когато прекосявахме лесните равни места, пак непрестанно се викахме един друг с тих глас, за да разберем къде са другарите ни. Някои се опитваха да държат края на наметалото на човека пред себе си, но копията се удряха едно в друго, хората се спъваха, затова накрая ги спрях и ги подредих в две колони. На всеки човек беше заповядано да закачи щита на гърба си и да хване копието на човека пред себе си. Най-отзад поставих Каван, който трябваше да внимава някой да не изостане. А отпред застанахме Нимю и аз. Тя хвана ръката ми, не от някакви чувства, а просто, за да вървим един до друг в черната нощ. Лухназа сега изглеждаше като сън, който избледняваше не от времето, а от упорития отказ на Нимю да признае, че това не беше сън, че ние наистина бяхме заедно в нашата беседка. Онези часове, както и месеците, прекарани на Острова на мъртвите, бяха изпълнили своето предназначение и сега нямаше защо да се връщаме към тях.
Стигнахме до някакви дървета. Поколебах се за миг, след това тръгнах, оказа се, по някакво стръмно кално нанадолнище. Тъмнината стана толкова непрогледна, че аз с отчаяние си помислих как никога няма да успея да изведа моите петдесет човека от тази ужасна черна бездна. Но тогава Нимю започна тихо и монотонно да напява и гласът й беше като сигнал, който уверено поведе мъжете през тъмнината. И двете колони се разпаднаха, но следвайки гласа на Нимю всички успяхме някак си да се измъкнем от гората и да излезем на една полянка от другата й страна. Спряхме там, за да можем двамата с Каван да преброим хората, а през това време Нимю обикаляше около нас и съскаше някакви заклинания срещу тъмното.
Проклетият дъжд и непрогледната тъмнина ми отнеха и последната частица увереност, която ми беше останала. Мислех, че мога да си представя земята, по който трябваше да минем, но пътят, който изминахме слепешката в нощта, съвсем ме обърка. Нямах представа нито къде се намирам, нито накъде трябва да вървя. Мислех, че се движехме на север, но без нито една звезда или поне малко лунна светлина вече не бях сигурен и в това. Тогава позволих на страховете си да надделеят.
— Какво чакаш? — попита ме Нимю шепнешком.
Не отговорих, не исках да си призная, че съм се загубил. Или не исках да призная, че се страхувах.
Нимю усети моята безпомощност и пое нещата в свои ръце.
— Пред нас има дълго открито пространство — пасбище — каза тя на моите хора. — Обикновено тук пасат овце, но сега стадата са отведени надалеч, така че няма нито овчари, нито кучета и никои няма да ни види. Пътят върви нагоре, но не е труден, трябва само да не се делим. В края на пасбището има гора, там ще изчакаме да се развидели. Не е далеч и пътят не е труден. Знам, че сме мокри и замръзнали, но утре ще се стоплим на огньовете на нашите врагове.
Нимю говореше с непоколебима увереност.
Мисля, че ако бях сам, нямаше да преведа моите петдест воини през онази дъждовна нощ, но Нимю успя. Тя твърдеше, че нейното единствено око вижда в тъмното, когато нашите очи бяха безпомощни, и може би това беше самата истина или може би тя познаваше онези места по-добре от мен. Но както и да е, тя се справи чудесно. Един час вървяхме нагоре по някакъв хълм и изведнъж пътят стана по-лек. Бяхме се изкачили на западната страна на долината Лъг, а в тъмнината под нас горяха огньовете на вражите часовои. Можех дори да видя преградата от повалени борове, както и отблясъците на река Лъг отвъд барикадата. Мъжете в долината хвърляха големи клони в огньовете, за да осветяват пътя от юг, откъдето можеха да се появят вражи войски.
Ние се добрахме до гората и седнахме на мократа земя. Някои от нас се унесоха в измамна, пълна със сънища, дрямка, която изобщо не приличаше на истински сън. След подобна дрямка човек се събужда измръзнал, изморен и схванат. Нимю обаче остана будна, мърмореше заклинания, говореше с хората, които не можеха да заспят. Това не бяха празни приказки, Нимю нямаше време за празни приказки. Тя пламенно обясняваше необходимостта от утрешната битка. Нямаше да се бием за Мордред, каза тя, а за да изчистим Британия от чуждите нашественици и чуждите вярвания. Хората поглъщаха всяка нейна дума, дори християните.
Не дочаках зората. Още с първата бледа светлина на изток събудих спящите и поведох мъжете надолу към края на гората. Там почакахме, спрели над тревистия склон, който се спускаше към дъното на долината, стръмен като склоновете на Хълма в Инис Уидрин. Бях пъхнал лявата си ръка в ремъците на щита, Хюелбейн висеше на хълбока ми, а в дясната ръка стисках здраво копието. Тънка мъгла се виеше над коритото на реката там, където тя напускаше долината. Една бяла сова прелетя над нас и моите хора си помислиха, че това е лоша поличба, но след това зад нас изсъска дива котка и Нимю заяви, че прокобата на бялата сова е унищожена. Отправих молитва към Митра и обещах, че всеки час от предстоящата битка ще бъде посветен на Него. След това казах на моите хора, че франките бяха много по-свиреп враг от тези сънени поуиски воини в долината под нас. Не бях сигурен в това, но на воините преди сражение не им трябват истини, а увереност. Бях наредил тайно на Иса и на още един от хората ми да стоят близо до Нимю, защото знаех, че ако тя умре, цялата увереност на воините щеше да изчезне яко дим.
Дъждът започна да бие в гърбовете ни. Покритият с трева склон беше много хлъзгав. Небето над далечния край на долината изсветля, проличаха сенките между гъстите облаци. Светът беше оцветен в сиво и черно — черна нощ бе още в долината, но по края на гората вече беше по-светло и аз се страхувах, че врагът може да ни вижда, а ние него не. Техните огньове още горяха, но пламъците бяха много по-слаби, отколкото в тъмните часове на нощта, когато бродят духовете. Не виждах никакви часовои. Беше време да вървим.
— Движете се бавно — заповядах аз на хората си. В началото си мислех, че трябва стремглаво да се спуснем надолу, но сега промених решението си. Мократа трева беше опасна и на мен ми се стори, че ще бъде по-добре да пълзим тихо и внимателно надолу. Тръгнах пръв. Колкото по-стръмно ставаше, толкова по внимателно стъпвах. Дори подкованите ботуши се пързаляха по тревата и по калта, така че ние вървяхме бавно като дебнещи котки. Единственият звук, който се чуваше в полумрака, беше нашето дишане. Подпирахме се на копията си. На два пъти някой се изтъркалваше, дрънкаха щитове, ножници и копия, на два пъти ние застивахме в очакване да ни разкрият, но врагът още спеше.
Последната част от склона беше най-стръмна, но от ръба на този стръмен отсек най-сетне можехме да видим цялата долина. Реката течеше като черна сянка в далечния край, а под нас римският път се извиваше между няколко сламени колиби, където изглежда спяха поуиските войници. Виждах само четирима души. Двама клечаха близо до огньовете, трети стоеше под стряхата на една колиба, а четвъртият се разхождаше зад барикадата. На изток небето стана още по-светло, слънцето всеки миг щеше да изплува над хоризонта, макар и скрито зад облаци. Беше време моите копиеносци да поведат смъртта към врага.
— Нека Боговете да издигнат стена от щитове пред вас — казах им аз. — Убивайте добре.
Втурнахме се надолу през оставащите няколко метра от стръмния склон. Някои просто седнаха и се изпързаляха по мократа трева, други затичаха презглава, затичах и аз. Страхът ни даде криле и ние закрещяхме предизвикателствата си с пълно гърло. Ние бяхме вълците от Беноик, дошли в граничните планини на Поуис, за да доведем смъртта. И внезапно, както винаги в битка, бяхме обзети от неописуемо въодушевление. В душите ни пламна радост, която изтри всички задръжки, всяка мисъл и благоприличие и остави единствено дивия блясък на битката. Последните няколко метра ги взех само с един скок, заплетох се
