настоятелните молби на моята кралица.
— А Мерлин намери ли Гърнето? — попита Игрейн.
— Ще разберете като му дойде времето — казах аз.
Тя вдигна ръце.
— Вбесяваш ме, Дерфел. Ако се държех наистина като кралица, трябваше да поискам главата ти.
— А аз ако бях нещо друго, а не стар и немощен монах, лейди, щях сам да ви я дам.
Тя се засмя, после се обърна към прозореца. Листата на малкото дъбово дърво, което брат Маелгуин засади, за да ни пази завет, бяха изсъхнали рано, а горите по склоновете под манастира бяха пълни с диви плодове. Всичко това говореше, че се задава сурова зима. Някога Сеграмор ми беше казал, че има места, където зимата никога не идва, а слънцето винаги е топло. Но може би, подобно на зайците с къси уши и къси крака, тези места са просто една измислена приказка. Беше време, когато се надявах, че християнският рай е топло място, но свети Сенсъм смята, че в рая сигурно е студено, след като в ада е горещо. Предполагам, че светецът е прав. Човек просто няма никаква надежда за бъдещето. Игрейн потрепери и отново се обърна към мен.
— На мен никой никога не ми е правил беседка за Лухназа — каза тя със съжаление.
— Разбира се, че са ви правили! — казах аз. — Всяка година!
— Ами! Правят я по задължение. Робите я правят, защото ги карат и аз естествено сядам там. Но съвсем различно е, когато някой млад мъж я прави специално заради теб и я украсява с метличина и макове. Мерлин ядоса ли се от връзката ти с Нимю?
— Не трябваше да ви доверявам това — казах аз. — Ако изобщо е разбрал, той никога нищо не ми е казвал. Едва ли би имало значение за него. Той не беше ревнив. Не беше като нас. Не беше като Артър, или като мен. Колко кръв е пролята от ревност! И когато стигнеш до края на живота си, какво значение има всичко това? Остаряваме, младите ни гледат и не могат да си представят, че някога нашата любов е разтърсвала цели кралства.
Игрейн направи дяволита физиономия.
— Ти каза, че Горфидид нарекъл Гуинивиър „курва“. Тя такава ли беше?
— Вие не трябва да употребявате такива думи, лейди.
— Добре. Гуинивиър беше ли това, което казва Горфидид за нея и което на мен не ми е разрешено да произнеса от страх да не обидя невинните ти уши?
— Не — казах аз, — не беше.
— Но тя беше ли вярна на Артър?
— Всяко нещо с времето си — казах аз.
Тя ми се изплези.
— Ланселот стана ли митраист?
— Чакайте и ще видите — настоях аз.
— Мразя те!
— А аз съм вашият най-горещ поклонник, скъпа лейди — казах аз, — но освен това съм и много изморен, пък и студеното време втвърдява мастилото. Но обещавам, че ще напиша историята докрай.
— Ако Сенсъм те остави да я напишеш — каза Игрейн.
— Ще ме остави — отвърнах аз. Тези дни светецът е по-щастлив, благодарение на нашия послушник, който вече не е послушник, а свещеник и монах и вече, както настоява Сенсъм, светец като своя наставник. Свети Тъдуол — така трябва да го наричаме сега. Двамата светци делят една килия и заедно славят Господа. Не виждам нищо лошо в това сътрудничество, освен че свети Тъдуол, който вече е на дванадесет години, прави нов опит да се научи да чете. Той, разбира се, не може да говори сакски език, но въпреки това аз се страхувам, че той може да разчете нещо от моите писания. Този страх обаче може да почака, докато свети Тъдуол усвои буквите, ако това изобщо стане, а засега, за да задоволя нетърпеливото любопитство на моята най-красива кралица, Игрейн, ще продължа този разказ за Артър, моя скъп изгубен Господар, моя приятел, моя военачалник.
На следващия ден бях сляп и глух за всичко около мен. Стоях с Галахад като нежелан гост на моя враг Горфидид, докато Иорует омилостивяваше Боговете. Друидът можеше през цялото време да духа прецъфтели глухарчета, пак нямаше да ми направи впечатление. А нашите противници извършиха церемонията с всичките й подробности. Те убиха един бик, вързаха трима затворници към трите кола, удушиха ги, след това промушиха в корема четвърти затворник и наблюдаваха смъртта му, тълкувайки знаменията. Пяха Бойната песен на Мапонос и танцуваха около мъртвите. Кралете, принцовете и старейшините натопиха върховете на копията си в кръвта на убитите, след това ги облизаха и нацапаха с кръв бузите си. Галахад се прекръсти, а аз си мечтаех за Сийнуин. Тя не присъстваше на церемониите. Нито една жена не присъстваше на церемониите. Галахад ми каза, че знаменията били благоприятни за Горфидид, но мен не ме интересуваше. Аз блажено си спомнях докосването на Сийнуин.
После ни доведоха конете, донесоха ни оръжията и щитовете и Горфидид лично ни придружи до портите на Каер Сус. Неговият син Кунеглас също дойде. Той може и да е искал да прояви учтивост като ни придружи, но не и Горфидид.
— Кажи на твоя поклонник на курви — каза кралят (бузите му още бяха нацапани с кръв), — че само едно нещо може да предотврати войната. Кажи на Артър, че ако той дойде при мен в долината Лъг и се остави аз да произнеса присъдата над него, ще приема, че петното върху честта на дъщеря ми е изтрито.
— Ще му кажа, кралю господарю — отвърна Галахад.
— Артър още ли няма брада? — попита Горфидид и въпросът му прозвуча като обида.
— Няма, кралю господарю — каза Галахад.
— Значи няма да мога да сплета затворническа каишка от брадата му — изръмжа Горфидид. — Тогава му кажи да отреже червената коса на курвата си, да му я сплетат и с тази готова каишка да дойде при мен.
Горфидид очевидно изпитваше удоволствие да унижава враговете си, но по лицето на принц Кунеглас личеше силно смущение от грубостта на баща му.
— Предай му това, Галахад от Беноик — продължи Горфидид — и още му кажи, че ако ми се подчини, ще оставя неговата обръсната курва на свобода, но тя трябва да напусне Британия.
— Значи принцеса Гуинивиър ще остане свободна, ако напусне Британия — каза Галахад.
— Казах „курвата“! — кресна Горфидид. — Спал съм с нея, така че знам какво говоря. Кажи това на Артър! — излая той в лицето на Галахад. — Кажи му, че тя доброволно идваше в леглото ми и не само в моето!
— Ще му кажа — излъга Галахад, за да спре грубата тирада. — А за Мордред какво да му кажа, кралю господарю?
— Като го няма Артър — каза Горфидид, — Мордред ще има нужда от друг покровител. Аз ще поема отговорността за бъдещето на Мордред. Сега върви.
Поклонихме се, качихме се на конете и тръгнахме. Не можах да се сдържа да не се обърна назад с надеждата да видя Сийнуин, но по укрепленията на Каер Сус се виждаха само мъже. Навсякъде около крепостта временните каменни постройки бяха съборени, тъй като хората се приготвяха да тръгнат към Браногениум по прекия път. Бяхме се договорили ние с Галахад да не използваме този път, а да се върнем у дома по по-дългия път през Каер Лъд, за да не шпионираме пълчищата на Горфидид.
Докато яздехме на изток, Галахад мрачно мълчеше, а аз не можех да скрия своето щастие и щом отминахме военните лагери, започнах да пея Песента на Райънън.
— Какво ти става? — попита Галахад раздразнен.
— Нищо. Нищо! Нищо! Нищо! — викнах аз радостно и забих пети в корема на коня, така че той хукна напред по зелената пътека, а аз се строполих в една коприва. — Съвсем нищо — казах отново, когато Галахад ми доведе коня. — Абсолютно нищо.
— Ти си луд, приятелю.
— Прав си — казах аз и несръчно се покатерих върху коня. Наистина бях луд, но нямах намерение да кажа на Галахад причината за моята лудост, затова известно време се опитвах да се държа нормално. И като за начало попитах: — Какво ще кажем на Артър?
