в един капинак, ритнах някакво празно ведро и тогава видях първият стреснат човек да излиза от близката колиба. Беше с панталони и кожен елек, беше взел копието си и примигваше в сивото дъждовно утро. Така и умря. Пронизах го с копието си в корема. Виех като вълк и приканвах враговете си да дойдат и да намерят смъртта си при мен.
Копието ми стърчеше от корема на умиращия мъж. Зарязах го там и извадих Хюелбейн. Друг мъж надникна от колибата да види какво става. Мечът ми проблесна пред очите му и ударът ми го прати обратно в колибата. Моите хора профучаха край мен, всички виеха и крещяха. Часовоите бягаха. Един хукна към реката, поколеба се, обърна се назад и умря пронизан от две копия. Един от моите хора грабна горяща главня и я хвърли върху мокрия сламен покрив. Полетяха и други главни и накрая всички колиби пламнаха. Огънят изкара обитателите им навън, където ги чакаха моите копиеносци. Една жена изпищя — горящият сламен покрив беше паднал върху нея. Нимю беше взела меча на някой от убитите и го заби във врата на паднал до нея мъж. Тя надаваше странен вой, от който направо настръхваха косите.
Каван викна на хората около него да се захващат с повалените борове. Оставих малцината оцелели на милостта на моите воини и отидох да помогна на Каван. Барикадата беше направена от десетина ствола. Двадесет души бяха необходими, за да се отмести един ствол. Бяхме разчистили един процеп от около четиридесет крачки, там където, минаваше пътят и тогава чухме предопредителния вик на Иса.
Оказа се, че мъжете, които бяхме избили, бяха само част от отряда, оставен да охранява долината, само подразделението, което пазеше барикадата. Сега основният гарнизон, събуден от бъркотията, идваше към нас откъм северния край на долината.
— Стена от щитове! — викнах аз. — Направете стена!
Подредихме се точно пред горящите колиби. Двама от моите хора си бяха счупили глезените при спускането надолу по склона. Трети беше убит в първите мигове на битката, но всички останали застанахме рамо до рамо и опряхме краищата на щитовете си един до друг. Бях си взел копието, така че прибрах Хюелбейн в ножницата и насочих копието напред над щитовете. По протежение на цялата стена, на пет крачки пред щитовете стърчаха стоманените остриета. Заповядах шестима воини да останат зад стената заедно с Нимю в случай, че някой враг се е спотаил в сенките зад нас. След това трябваше да почакаме докато Каван си смени щита. Каишките на неговия щит се бяха скъсали и се наложи да вземе един от убитите поуиски войници. Той бързо изряза кожената обвивка с нарисувания върху нея орел, символа на Горфидид, и зае мястото си на десния фланг на стената — това е най-опасното място, защото човекът, който го заемаше, трябваше да покрива със своя щит тялото на другаря си отляво и по този начин излагаше собственото си тяло на ударите на врага.
— Готов съм, господарю — викна ми той.
— Напред! — заповядах аз. Помислих, че беше по-добре да вървим напред, отколкото да оставим врага да се подреди и да ни атакува.
На север склоновете отстрани на долината ставаха все по-високи и по-стръмни. Склонът от дясната ни страна, отвъд реката, беше покрит с гъста гора, а от ляво в долната част имаше само трева, по-нагоре започваха храсталаци. Долината на север се стесняваше, но не чак толкова, че да премине в клисура. В Лъг имаше място за маневри на една неголяма войска, обаче блатистият бряг на реката ограничаваше твърдата почва, върху която можеше да се води сражение. Светлината, която проникваше през облаците, вече заливаше западните хълмове, но още не беше достигнала до дъното на долината. Там дъждът най-сетне беше спрял, но духаше студен, влажен вятър, който даваше нова сила на загасващите огньове в северната част на долината. Тези огньове осветяваха цяло село от сламени колиби, издигнати около една римска сграда. Пред огньовете притичваха забързани мъже, някъде изцвили кон и тогава изведнъж призрачната светлина на зората достигна до края на пътя и аз видях тяхната стена от щитове.
Виждаше се, че тази стена беше направена най-малко от сто човека, и още прииждаха.
— Стой! — викнах аз на моите хора и се вгледах в неясните очертания на вражата стена от щитове. Пресметнах, че там се бяха подредили близо двеста мъже. Върховете на копията им проблясваха в сивото утро. Това беше елитната гвардия, която Горфидид беше изпратил да пази долината.
А долината беше твърде широка, за да могат моите петдесет човека да се задържат. Пътят минаваше близо до западния склон и оставяше широка поляна от дясната ни страна, откъдето врагът можеше лесно да ни заобиколи и да ни излезе в гръб. Затова дадох заповед за отстъпление.
— Бавно назад! — викнах аз, — Бавно и уверено! Обратно до повалените дървета!
Можехме да пазим отвора, който бяхме направили, макар че само за минути врагът можеше да се покатери по стволовете, които бяха останали, и да ни обгради.
— Бавно назад! — повторих аз. Те тръгнаха, но аз останах на мястото си, защото видях самотен конник, който препускаше към нас.
Пратеникът на поуисците беше висок човек, който яздеше добре. Той имаше железен шлем, украсен с лебедови пера. Носеше късо копие и меч, но нямаше щит. Беше си сложил нагръдник, а седлото му беше от овча кожа. Имаше нещо поразително в този човек. Очите му бяха тъмни, брадата черна. В лицето му имаше нещо познато, но така и не разбрах кой е, докато той не дръпна юздите на коня току над главата ми. Това беше Валърин, старейшината, сгоден за Гуинивиър, когато тя се запозна с Артър. Той ме погледна втренчено, след това бавно вдигна острието на копието си и го насочи към гърлото ми.
— Надявах се, че ти си Артър — каза той.
— Моят господар ви праща своите поздрави, лорд Валърин — казах аз.
Валърин се изплю на щита ми, върху който отново беше нарисувана мечката на Артър.
— Ти пък му прати моите поздрави — каза той, — на него и на курвата, за която се ожени. — Валърин замълча и повдигна леко копието, което блесна пред очите ми. — Ти си се отдалечил от вкъщи, момченце — каза той, — майка ти знае ли, че не си в леглото?
— Моята майка — отвърнах аз, — приготвя казан за твоите кости, лорд Валърин. Имаме нужда от лепило, а разправят, че от овчите кости става най-хубаво лепило.
Той изглеждаше доволен, че го познавам, защото погрешно реши, че това се дължи на неговата слава. Валърин не се досети, че навремето бях един от охраната на Артър, когато той посети Каер Сус преди толкова години. Валърин махна копието от очите ми и се загледа в моите хора.
— Не сте много — каза той, — затова пък ние сме много. Искате ли сега да се предадете?
— Вие наистина сте много, но моите хора са зажаднели за битка, така че вашият брой тъкмо ще може да задоволи жаждата им.
Един военачалник трябва да е много добър в тези ритуални обиди, които се разменят преди битка, а аз винаги съм изпитвал голямо удоволствие от словесните двубои с врага. Артър никога не е бил добър в това отношение, защото дори в последния момент преди клането той се опитва да се хареса на враговете си.
Валърин тръгна да обръща коня си.
— Как се казваш? — попита той преди да пришпори животното обратно.
— Лорд Дерфел Кадарн — казах аз гордо и мисля, че забелязах, или може би съм се надявал да забележа, едно трепване на веждите сякаш беше чувал името ми. После той заби пети в коня си и препусна на север.
„Ако Артър не дойде, помислих си аз тогава, всички ще измрем“. Настигнах хората си зад барикадата. Там беше и Кълхуч, който беше тръгнал с Артър. Чакаше ме до огромния си кон, който шумно хрупаше зелена трева.
— Ние не сме далече, Дерфел — увери ме той, — и когато ония червеи нападнат, вие трябва да побегнете. Разбра ли? Накарайте ги да ви преследват. Това ще ги застави да се пръснат. А когато се появим ние, махнете се от пътя. — Той сграбчи ръката ми и ме стисна в мечешка прегръдка. — Това е по-хубаво от приказките за мир, а? — каза той, после се метна на седлото. — Бъдете страхливци за малко — викна Кълхуч на хората ми, вдигна ръка и пришпори коня си на юг.
Обясних на хората си какво е искал да каже Кълхуч с последните си думи. След това заех мястото си в центъра на стената от щитове, която бяхме изградили напреки на прохода сред повалените борове. Нимю застана до мен все още с кървав меч в ръка.
— Ще се престорим на изплашени — викнах аз към воините, — веднага щом като ни нападнат. Не се спъвайте, когато хукнете да тичате и се пазете от пътя на конете.
Заповядах на четирима души да помогнат на двамата със счупените глезени да се изтеглят в гъсталака
