зад преградата, където можеха да се скрият.
Зачакахме. Погледнах веднъж назад, но не можах да видя хората на Артър. Предположих, че се бяха скрили там, където пътят навлизаше в една горичка на около четвърт миля на юг от нас. От дясната ми страна течеше тъмната бляскава река, а във водата се носеха два лебеда. Близо до брега ловуваше една чапла, но после разпери мързеливо криле и полетя на север. Нимю реши, че това беше добро знамение, защото злокобната птица отнесе злата си прокоба към врага.
Копиеносците на Валърин приближаваха бавно. Те бяха още сънени и затова едва се влачеха. Някои бяха гологлави и аз предположих, че офицерите им ги бяха измъкнали с такава бързина от сламените им постели, че те не са имали време да си навлекат цялото въоръжение. Поуиската войска нямаше друид, така че поне не бяхме заплашени от заклинания, въпреки това всички тихо се молехме. Аз се молех на Митра и на Бел. Нимю призоваваше Андраст, Богинята на клането, а Каван се молеше на своите ирландски Богове да дадат на копието му сила и късмет. Видях, че Валърин беше слязъл от коня си и сега вървеше в центъра на подредените си войници. Но забелязах, че един слуга водеше коня на старейшината зад напредващите войници.
Силен вятър понесе дима от горящите колиби нагоре по пътя. Пушекът почти скри фронта на врага от погледите ни. Помислих си, че телата на мъртвите поуиски войници окончателно ще събудят техните другари. И наистина щом видяха убитите, те нададоха гневни викове. А когато облаците дим се разсеяха, забелязахме, че атакуващите вървят по-бързо и крещят обиди срещу нас. Ние чакахме и мълчахме, а сивата светлина на ранното утро най-сетне достигна до влажната земя на дъното на долината.
Поуиските копиеносци спряха на петдесет крачки от нас. Те всички носеха щитове с орел, значи сред тях нямаше воини от Силурия или от другите съюзници на Горфидид. Предположих, че тези копиеносци бяха сред най-добрите воини на Поуис, така че колкото повече убиехме днес толкова по-добре, щеше да бъде от помощ по-късно, а Боговете знаеха, че ние имахме нужда от помощ. Дотук нещата се бяха развили добре за нас, но трябваше непрекъснато да си припомням, че това бе само началото и скоро Горфидид щеше да изпрати цялата си мощ срещу шепата верни на Артър хора.
Двама от воините на Валърин се изправиха и хвърлиха копията си срещу нас. Оръжията им прелетяха над главите ни и се забиха в пръстта зад нас. Нашите мъже се засмяха подигравателно, някои дори свалиха щитовете си и откриха телата си сякаш приканваха врагът да опита отново. Благодарих на Митра, че Валърин нямаше стрелци. Малцина бяха воините, които носеха лъкове, защото никоя стрела не можеше да пробие щит, нито кожен нагръдник. Лъкът беше ловно оръжие, ненадминато при лов на диви птици или дребен дивеч. Все пак една тълпа опълченци, въоръжени с лъкове, можеше да създаде неприятности, защото беше в състояние да принуди воините да клекнат зад своята стена от щитове.
Още двама души хвърлиха копията си. Едно от копията удари щит и се заби в дървото. Другото отново прелетя високо. Валърин ни наблюдаваше, за да прецени нашата решимост за борба и понеже ние не хвърляхме копия в отговор на неговите войници, той реши, че ние вече сме се предали. Валърин вдигна ръце, удари с копието по щита си и викна на хората си да тръгнат в атака.
Те зареваха предизвикателно и ние, точно както ни беше заповядал Артър, хукнахме да бягаме. За миг настана хаос, защото хората си пречеха един на друг, но после се пръснахме и затичахме надолу по пътя. Нимю тичаше пред нас, а черното й наметало се вееше зад гърба й. Тя непрекъснато се обръщаше назад да види какво става. Враговете нададоха радостни възгласи, предвкусвайки нашия погром, и хукнаха да ни гонят. Валърин съзря възможност да ни подгони с коня и викна на слугата си да доведе животното.
Ние тичахме непохватно, спъвани от наметала, щитове и копия. Бях изморен, задъхвах се, а чувах стъпките на поуиските войници зад себе си. На два пъти поглеждах през рамото си и всеки път виждах един висок червенобрад мъж да криви лице в усилието си да ме настигне. Той бягаше по-бързо от мен, започвах да си мисля, че ще трябва да спра, да се обърна и да се справя с него. И тогава чух рога на Артър. После още веднъж и от потъналата в сумрак горичка, която се виждаше пред нас, Артър се появи с цялата си мощ.
Най-напред се показа Артър с белите пера на шлема си, с бляскавата си ризница, с блесналия като огледало щит, а бялото наметало се вееше зад него като разперени криле. След това се появиха и неговите петдесет конници, възседнали бронираните си коне, покрили лицата си с желязо, стиснали лъскави копия. Знамената с дракона и с мечката се вееха високо над главите им, а земята се тресеше под мощните копита, които пръскаха кал и вода на всички страни докато големите коне набираха скорост. Моите хора тичаха встрани от пътя и бързо оформиха защитни кръгове, прикриха се зад щитовете и насочиха копията си над тях. Аз тръгнах наляво и се обърнах да видя как хората на Валърин отчаяно се опитваха да изградят стена от щитове. Валърин, все още на кон, крещеше към тях да се оттеглят към барикадата, но вече беше твърде късно. Нашият капан щракна и защитниците на долината Лъг бяха обречени.
Артър мина с тътен край мен, възседнал любимата си кобила Ламрей. Краищата на одеялото, с което беше покрита Ламрей, вече бяха покрити с кал. Някой хвърли копие, което се отби от кожения нагръдник на кобилата, тогава Артър заби своето копие в първия изпречил се враг, заряза оръжието си в тялото му и измъкна Екскалибур от ножницата. Хората на Валърин закрещяха, когато огромните коне се врязаха в разпокъсаните им редици. Изсвистяха мечове и оставиха посечените мъже да се гърчат, потънали в кръв, а конете продължиха напред, някои от тях стъпкаха под облечените си в желязо копита изпаднали в паника войници. Разпръснати, копиеносците бяха безсилни срещу конете. Поуисците нямаха никакъв шанс да направят и най-малката стена от щитове. Те можеха единствено да бягат, а Валърин като видя, че няма спасение, обърна лекия си кон и препусна на север.
Някои от неговите хора го последваха, но бяха настигнати от нашите конници. Други завиха и хукнаха към реката или към склона, тях погнахме ние. Малцина хвърлиха копията и щитовете си и вдигнаха ръце, тях пощадихме, но всеки, който оказа съпротива, беше обграден като глиган в храсталак, и убит. Артър беше изчезнал в долината, оставяйки след себе си мъже, с разцепени от Екскалибур глави. Други врагове влачеха крака и падаха, а Нимю гледаше клането и надавеше победоносен писък.
Пленихме близо петдесет души. Още толкова бяха мъртви или умираха. Малцина успяха да избягат нагоре по склона, по който бяхме дошли на зазоряване, други се удавиха при опита си да преплуват Лъг, но всички останали кървяха, влачеха се, и повръщаха. Хората на Сеграмор, сто и петдесет отлични копиеносци, пристигнаха, когато довършвахме последните войници на Валърин.
— Не можем да отделим хора за охрана на пленници — поздрави ме Сеграмор.
— Знам.
— Тогава, избий ги — заповяда ми той и Нимю повтори думите му като ехо.
— Не — възпротивих се аз. Сеграмор беше мой командир до края на деня и на мен не ми беше приятно да му се противопоставям, но Артър искаше да донесе мир на британците, а избиването на безпомощни пленници нямаше да привлече Поуис към този мир. Освен това пленниците бяха заловени от моите хора, така че за тяхната съдба отговарях аз. Заповядах пленниците да бъдат съблечени и един по един да минат покрай Каван, който ги очакваше с тежък камък в ръка, застанал до един каменен блок, който щеше да му служи като наковалня. Поставихме дясната ръка на всеки пленник върху каменния блок и я задържахме така, Каван смазваше със своя камък безименния и малкия пръст. Човек със счупени пръсти щеше да оживее, дори можеше пак да държи копие, но трябваше да минат много дни, докато заздравеят костите. След това изпратихме голите мъже на юг и им казахме, че ако до падането на мрака видим отново лицата им вече наистина ще ги избием. Сеграмор ми се присмя за проявената снизходителност, но не се противопостави на заповедите ми. Моите хора взеха най-хубавите дрехи и ботуши, претърсиха останалите дрехи за монети, след това хвърлиха всичко ненужно върху горящите колиби. Струпахме плененото оръжие на купчини край пътя. После тръгнахме на север и видяхме, че Артър е преследвал поуиските воини до брода, след това се беше върнал до селото край римската сграда. Артър предположи, че тази сграда е била страноприемница, в която са си почивали пътниците, тръгнали на север. Тълпа жени стояха до къщата под охрана, стиснали децата си и малките си бохчи.
— Твоят противник беше Валърин — казах аз на Артър.
Трябваха му няколко секунди, за да си спомни името, след това се усмихна. Той беше свалил шлема си и беше слязъл от коня, за да ни поздрави.
— Горкият Валърин — каза Артър, — да загубиш два пъти, никак не е лесно.
След това Артър ме прегърна и благодари на моите хора.
— Нощта беше толкова тъмна — каза той, — съмнявах се, че ще намериш долината.
