— Ами не я намерих аз. Нимю я намери.
— Тогава трябва да благодаря на вас — обърна се той към Нимю.
— Твоята победа днес ще бъде най-добрият начин да ми благодариш — каза тя.
— С помощта на Боговете.
Артър се обърна към Галахад, който беше участвал в атаката.
— Вървете на юг, лорд принц, отнесете моите поздрави на Тюдрик и го помолете да вдигне копиеносците си на наша страна. Дано Бог ви дари с красноречие.
Галахад срита коня си и тръгна на юг през окървавената долина. Артър се обърна и се загледа в един връх на около миля северно от брода. Там имаше старо землено укрепление, построено от Древния народ, но сега беше пусто.
— Ще стане лошо — каза той с усмивка, — ако някой открие скривалището ни.
Той искаше да намери скривалище за тежката броня на своя кон и след това да препусне на север, за да изкара хората на Горфидид от военните им лагери в Браногениум.
— Нимю ще направи заклинание над скривалището ви — казах аз.
— Наистина ли, лейди — попита той сериозно.
Тя отиде да намери череп. Артър отново ме тупна по гърба и викна слугата си Хигуид да му помогне да си свали тежката ризница. Измъкнаха ризницата през главата на Артър и тя разроши късата му коса.
— Би ли я поносил? — попита ме той.
— Аз ли? — бях удивен.
— Когато враговете нападнат — каза той, — те ще очакват да ме намерят тук и ако не съм тук, ще усетят капана — усмихна се той. — Бих помолил Сеграмор, но неговото лице е доста по-странно от твоето, лорд Дерфел. Все пак ще трябва да подкъсиш малко косата си.
Русата ми коса се подаваше под ръба на шлема и всеки щеше да разбере, че не съм Артър.
— Може би ще трябва да подрежеш малко и брадата си — добави Артър.
Аз взех ризницата от Хигуид и бях поразен от тежестта й.
— Ще бъде чест за мен — казах аз.
— Тежка е — предупреди ме той. — Ще ти стане горещо и няма да можеш да виждаш настрани, когато носиш шлема, така че ще ти трябват двама добри воини да те пазят отстрани. — Артър усети колебанието ми и попита — Да помоля ли някой друг да я носи?
— Не, не, господарю — казах аз. — Аз ще я нося.
— Това ще бъде опасно — предупреди ме той.
— Не съм и очаквал друго, господарю — отвърнах аз.
— Ще ти оставя знамената. Когато Горфидид дойде трябва да бъде убеден, че всичките му врагове са на едно място. Ще бъде тежко сражение, Дерфел.
— Галахад ще доведе подкрепления — казаха за уверено.
Той взе моя нагръдник и щита ми, даде ми своя бляскав щит и бялото си наметало. След това Артър пое юздите на Ламрей.
— Дотук беше лесната част на деня — каза той, след като му помогнаха да се качи на седлото. Артър повика Сеграмор и се обърна към двама ни: — Врагът ще бъде тук към обяд. Направете каквото можете, за да се подготвите и след това се бийте, както никога досега. Ако се видим отново, значи сме победили. Ако не, тогава ви благодаря, поздравявам ви и ще ви чакам на пиршеството в Отвъдния свят.
Артър викна на хората си да се качват на конете и тръгна на север.
Ние зачакахме началото на истинската битка.
Ризницата на Артър беше ужасно тежка, смазваше раменете ми като кобилицата, с която жените носеха вода вкъщи всяка сутрин. Беше трудно само да вдигна дясната си ръка, какво остава да размахвам меча. Стана по-леко, когато стегнах колана на ножницата около кръста си и по този начин облекчих раменете си поне от тежестта на долната част на ризницата.
Нимю, която беше свършила със заклинанието, подряза косата ми с един нож. Тя изгори отрязаните кичури, да не би някой враг да ги намери и да ми направи магия. След това използвах щита на Артър като огледало и скъсих брадата си, така че да не се вижда под спуснатото забрало на шлема. После нахлузих шлема и плътно наместих кожената подплата върху главата си. Шлемът обви черепа ми като черупка. Чувах гласа си приглушен въпреки дупките, пробити отстрани пред ушите ми. Вдигнах тежкия щит и оставих Нимю да завърже окаляното бяло наметало на раменете ми. Исках да свикна със страшната тежест на ризницата и цялото въоръжение. Накарах Иса да ме напада с дръжката на копието и открих, че съм два пъти по-бавен от обикновено.
— Страхът ще ви накара да се раздвижите по-бързо, господарю — каза Иса, когато за десети път успя да преодолее защитата ми и да ме храсне по главата.
— Да не счупиш перата — казах аз. Вътрешно вече съжалявах, че бях приел тежката ризница. Тя беше предназначена за конник и трябваше да придава допълнителна тежест на коня, който със своята тежест и мощ трябваше да разбива редиците на противника като се вреже в тях. А ние, копиеносците, зависехме от своята подвижност и бързина (когато не бяхме заклещени рамо до рамо в стената от щитове).
— Но пък изглеждате чудесно, господарю — каза Иса с възхищение.
— Ще бъда един чудесен труп, ако не ми пазиш фланга — отвърнах му аз. — Чувствам се така, сякаш ще трябва да се сражавам, влязъл в кофа. — Свалих шлема и си отдъхнах, защото той беше много тежък и тесен и силно притискаше черепа ми. — Когато видях тази ризница за първи път — казах аз на Иса, — исках да я имам повече от всичко на света. Сега с удоволствие бих я заменил за един приличен кожен нагръдник.
— Всичко ще е наред, господарю — отговори Иса, захилен.
Имахме много работа. Жените и децата, изоставени от разбитите войници на Валърин, трябваше да бъдат отведени на юг далеч от долината. След това трябваше да подготвим защитен вал близо до останките от барикадата. Сеграмор се страхуваше, че превъзхождащият ни противник ще ни помете от долината преди конниците на Артър да са ни дошли на помощ и затова подготви терена, колкото се може по-добре. Моите хора искаха да поспят, но вместо това изкопахме един плитък ров напреко на долината. Ровът никъде не беше достатъчно дълбок, за да може да спре някой, но пък щеше да разстрои марша на атакуващите копиеносци, когато дойдеха близо до нашата линия. Преградата от боровите дървета беше точно зад рова и бележеше крайната южна линия, до която можехме да отстъпваме и мястото, което трябваше да защитаваме до смърт. Сеграмор подпря някои от повалените дървета с копията, захвърлени от войниците на Валърин. Копията бяха забити дълбоко в земята под ъгъл, така че острите им върхове стърчаха между клоните на боровете. Ние оставихме разчистения процеп в средата на барикадата, за да можем да се оттеглим оттам зад преградата, когато повече не можем да отстояваме на натиска на врага.
Безпокоеше ме стръмният открит склон, по който се бяхме спуснали на зазоряване. Без съмнение, воините на Горфидид щяха да атакуват право нагоре по долината, но опълченците вероятно щяха да бъдат изпратени да заемат възвишенията, за да държат под заплаха нашия ляв фланг. Сеграмор обаче не можеше да отдели хора за защитата на възвишенията, а и Нимю твърдеше, че там няма да има нужда от хора. Тя взе десет от копията на разбитите поуисци. С помощта на шестима от моите хора Нимю отряза главите на десет от мъртвите копиеносци на Валърин. Копията и кървавите глави бяха отнесени горе на хълма. Нимю нареди копията да бъдат забити с дръжките надолу в земята и след това набучи главите върху железните остриета. После сплете трева и направи отвратителни перуки върху мъртвешките глави. Във всеки възел, в който бяха сплетени стъблата, имаше заклинание. Копията бяха забити на голямо разстояние едно от друго, но Нимю пръсна между тях клонки от тисово дърво. Така тя направи преграда, пазена от духове — един ред от човешки плашила, пълни с магии и заклинания, — преграда, която никой жив човек не би посмял да премине без помощта на друид. Сеграмор искаше Нимю да направи още една такава преграда на север от брода, но тя отказа.
— С техните воини ще дойдат друиди — обясни тя, — а един друид само ще се изсмее на такава преграда. Но опълченците няма да имат друид.
Нимю беше донесла от хълма огромен букет от върбинка сега раздаваше малките лилави цветчета на войниците, а те всички знаеха, че върбинката е талисман по време на сражение. Нимю пъхна цяло клонче под моята ризница.
