да стигнеш до твоите хора и да говориш с тях. И ако те откажат, така да бъде, но ако се съгласят, Морфанс ще ти каже какво трябва да правят.
Морфанс беше обиколил фронта по цялото му протежение, преоблечен като Артър и беше разузнал позициите на врага. Сега той взе няколко шепи зърно от едно гърне, изсипа ги върху своето наметало, проснато на пода и наподоби очертанията на долината Лъг.
— Долината не е дълга — каза той, — но е дълбока и склоновете са стръмни. Дърветата са струпани тук в южния й край — посочи той някакво петно на самия вход на своя модел. — Отсякоха няколко дървета и ги препречиха. Купът е достатъчно висок, за да спре конете, но няколко души могат бързо да отместят натрупаните стволове. Тук е слабото им място — посочи той купчина жито, която представляваше западното възвишение. — То е стръмно откъм северния край на долината, но откъм южния спокойно може да се тича надолу по склона. Можем да изкачим хълма през нощта и призори ще се спуснем надолу в атака, ще разместим барикадата преди да са се разсънили. Тогава конете ще могат да минат — захили се той, озарен от мисълта за изненадата, която ще свари врага неподготвен.
— Твоите хора са свикнали да се придвижват нощем — обърна се Артър към мен, — така че утре на зазоряване вие се заемате с преградата, премахвате я и след това трябва да се задържите в долината, докато пристигнат нашите коне. След конете ще дойдат и копиеносците. Сеграмор ще командва копиеносците, а аз с моите петдесет конника ще атакувам Браногениум.
Сеграмор изобщо не реагира на това изявление, което поставяше под негово командване по-голямата част от войската на Артър.
Ние обаче не можахме да скрием удивлението си. Не ни учуди назначението на Сеграмор, а тактиката на Артър.
— Петдест конници ще атакуват цялата армия на Горфидид? — попита Галахад недоверчиво.
— Ние няма да превземаме Браногениум — призна Артър, — може дори изобщо да не успеем да се приближим, но ще ги предизвикаме да ни преследват и ще ги увлечем към долината. Сеграмор ще ги пресрещне в северния край на долината, където пътят минава през реката и образува брод. И когато те атакуват вие се оттегляте. — Той погледна всеки от нас, за да се увери, че сме разбрали нарежданията му. — Оттегляйте се. Всеки път се оттегляйте. Накарайте ги да си мислят, че печелят! И когато ги накарате да навлязат дълбоко навътре в долината, ще атакувам аз.
— Откъде? — попитах аз.
— Отзад, разбира се! — възбуден от мисълта за развоя на битката, Артър си беше върнал целия ентусиазъм. — Когато моите конници се изтеглят от Браногениум, няма да се върнем в долината, а ще се скрием някъде около северния й вход. Мястото е обрасло с дървета. И когато вие ги накарате да ви последват навътре в долината, ние ще се появим в техния тил.
Сеграмор се беше втренчил в купчините жито.
— Ирландските Черни щитове от Коелс Хил — каза той със своя отвратителен акцент — може да се спуснат от юг откъм хълмовете и да ни изненадат в тил — пъхна той пръста си в зърната, пръснати в южния край на долината, за да поясни мисълта си. Всички знаехме, че тези ирландци са страшните воини на Енгас Мак Ейрем, краля на Демеция, който беше наш съюзник, докато Горфидид не промени отношението му към нас с помощта на поуиското злато. — Вие искате да се бием срещу войската на Горфидид отпред и с Черните щитове отзад? — попита Сеграмор.
— Сега разбирате — каза Артър с усмивка, — защо поисках да ви освободя от вашите клетви. Тюдрик обаче като разбере, че сме влезли в битка, ще дойде. Докато денят преваля, Сеграмор, с всяка измината минута вашата стена от щитове ще става все по-гъста. Хората на Тюдрик ще се справят с врага от Коелс Хил.
— А ако не стане така? — попита Сеграмор.
— Тогава вероятно ще загубим — каза Артър спокойно, — но с моята смърт Горфидид ще си получи победата, а Тюдрик — мира. Моята глава ще бъде изпратена като сватбен подарък на Сийнуин, а вие, приятели, ще пирувате в Отвъдния свят, където, надявам се ще запазите едно място и за мен на вашата маса.
Отново настъпи тишина. Артър изглеждаше сигурен, че Тюдрик ще се намеси в сражението, но никой от нас не беше сигурен в това. На мен ми се струваше, че Тюдрик спокойно можеше да предпочете да остави Артър и хората му да загинат в долината Лъг и по този начин да се отърве от неудобния си съюзник, но освен това си казах, че висшата политика не е лъжица за моята уста. Моята грижа беше да оцелея на следващия ден и докато гледах грубия модел на бойното поле, направен от Морфанс, забелязах с тревога опасността, която криеше западният хълм, по който щяхме да се спуснем призори.
— Те ще заобиколят нашата стена от щитове през западния хълм — казах аз. Артър поклати глава.
— Хълмът е твърде стръмен за изкачване, когато човек е облечен в ризница. Най-много да ви изпратят от онази страна опълченци, т.е. стрелци. Ако можеш да отделиш хора, Дерфел, остави там няколко души, ако не, моли се Тюдрик да дойде по-бързо. За целта — каза той и се обърна към Галахад, — въпреки че ми е неприятно да ви лишавам от участие в стената от щитове, лорд принц, ще ви помоля да станете мой пратеник до крал Тюдрик. Вие сте принц, говорите авторитетно и единствено вие можете да го убедите да се възползва от победата, която възнамерявам да му поднеса.
Галахад изглеждаше притеснен.
— Предпочитам да се бия, господарю.
— Ако става въпрос за предпочитания — усмихна се Артър, — аз предпочитам да спечеля, вместо да загубя. А за това имам нужда от хората на Тюдрик, които трябва да дойдат преди края на деня, а вие, лорд принц, сте единственият подходящ пратеник. Само вие можете да уговорите един огорчен от моето неподчинение крал, да го приласкаете, да го молите, но преди всичко, лорд принц, да го убедите, че ние ще спечелим битката утре или ще се бием до края на дните си.
Галахад прие предложението.
— Но трябва да ми разрешите — каза той, — да се върна и да се бия рамо до рамо с Дерфел, когато изпълня това поръчение.
— Ще бъдете добре дошъл — отвърна Артър. Той замълча, загледан в купчинките зърно на пода. — Ние сме малко — каза той простичко, — а те са много, но сънищата не се сбъдват, когато си предпазлив, а когато смело тръгваш срещу опасността. Утре може да донесем мир на бритите.
Той млъкна, поразен вероятно от мисълта, че неговата амбиция за мир беше мечта и на Тюдрик. Може би Артър се зачуди дали изобщо да се сражава. Спомних си как след срещата ни с Аел, когато се заклехме под дъбовото дърво, Артър се беше размекнал и се беше отказал от борбата. Затова сега си помислих, че той може отново да отстъпи пред натежалата съвест, но в онази дъждовна нощ конят на неговата амбиция здраво теглеше напред душата му и той не можеше да мисли за мир, заплатен с цената на собствения му живот или с изгнание. Артър искаше мир, но още повече искаше той да диктува този мир.
— Дано Боговете, на които се молите — каза той тихо, — бъдат с вас утре.
Трябваше да се върна при моите хора на кон. Бързах и три пъти падах от гърба на животното. Като поличба паданията бяха ужасни, но иначе пътят беше разкалян и мек, та освен гордостта ми друго не пострада. Артър яздеше с мен, но когато наближихме на хвърлей от огньовете на моя отряд, които мъждукаха под дъжда, той спря коня ми.
— Направи това за мен утре, Дерфел, след това можеш да носиш свои собствен щандарт и да рисуваш свой символ върху щитовете на твоите хора.
В този свят или в следващия, помислих си аз, но не го казах на глас, за да не предизвиквам Боговете. Защото на другия ден в мрачното сиво утро ние щяхме да се бием срещу целия свят.
Нито един от моите хора не се опита да се измъкне. Някои (малцина) може и да са искали, но никой не посмя да покаже слабост пред другарите си, така че тръгнахме всички до един. Тръгнахме посред нощ през подгизналата чужда земя. Артър ни изпрати и тръгна към стана на своите конници.
Нимю настоя да дойде с нас. Беше обещала да ни направи заклинание, за да минем без да ни усетят враговете, така че нищо не беше в състояние да накара моите хора да тръгнат без нея. Тя направи заклинанието преди да потеглим. За целта на светлината на една горяща главня Нимю затършува из храсталаците край нашия лагер и в рова, който се намираше наблизо, намери една умряла овца. Тя измъкна трупа на животното, завлечено там от някой вълк. Отряза главата, изчисти черепа от загнилото месо, след това клекна и скри със своето наметало и себе си, и вонящия череп. Клеча така доста дълго, вдишвайки
