талисман. Казах си, че тя беше принцеса, а аз син на робиня.
— Да, лейди — отговорих аз.
— Вие познавате ли тази лудост? — попита ме тя.
Не забелязвах нищо друго в стаята, гледах само Сийнуин. Принцеса Хелед, спящият малък принц, Галахад, лелите, арфистката, никой не съществуваше за мен, не забелязвах нито тъканите гоблени по стените, нито бронзовите свещници. Виждах само големите тъжни очи на Сийнуин и чувах единствено ударите на сърцето си.
— Знам, че можеш да гледаш в очите на някого — чух се да казвам, — и изведнъж да разбереш, че животът вече е невъзможен без тези очи. Разбираш, че техният глас може да накара сърцето ти да спре и че тяхната компания е цялото щастие, за което можеш да мечтаеш, разбираш, че когато ги няма душата ти ще страда самотна и изоставена.
Тя помълча, загледана в мен с леко объркано изражение.
— Това случвало ли ви се е някога, лорд Дерфел? — попита тя накрая.
Аз се поколебах. Знаех думите, които идваха от душата ми, знаех и думите, които моето положение ме задължаваше да произнеса, но после си казах, че един воин никога не залага на плахостта и оставих душата си да избере думите.
— Не ми се беше случвало никога до този момент, лейди — казах аз. Но за да го направя се наложи да събера повече смелост, отколкото ми трябваше, за да се втурна срещу стена от щитове.
Тя веднага сведе очи и седна изправена, а аз се проклех за глупавата си смелост и за думите, с които я обидих. Аз също се изправих на канапето, изчервих се, душата чак ме заболя от смущение, а Сийнуин поздрави изпълнението на арфистката като хвърли няколко сребърни монети на килимчето пред арфата. Тя помоли да чуе Песента на Райънън.
— Мислех, че не слушаш, Сийнуин — каза лукаво една от лелите.
— Слушам, Тонуин, слушам и изпитвам голямо удоволствие от всичко, което чувам — каза Сийнуин и аз изведнъж се почувствах така, както се чувства воинът, когато се разпада стената от щитове на противника. Само дето не смеех да повярвам на думите й. Искаше ми се, но не смеех. Такава е лудостта на любовта — за един кратък миг душата се люшва от екстаза до отчаянието.
Арфистката отново засвири под акомпанимента на дивите възгласи, които идваха от голямата зала, където воините се радваха, предвкусвайки победата от предстоящата битка. Аз отново се облегнах с лакът на възглавниците. Лицето ми все още пламтеше. Опитвах се да разбера дали последните думи на Сийнуин се отнасяха до нашия разговор или до музиката, и тогава Сийнуин отново се отпусна на канапето и се облегна близо до мен.
— Аз не искам да има война заради мен — каза тя.
— Войната изглежда неизбежна, лейди.
— Моят брат мисли като мен.
— Но в Поуис управлява вашият баща, лейди.
— Така е — каза тя просто. Замълча за миг, смръщила вежди, после погледна към мен. — Ако Артър победи, за кого ще поиска да ме омъжи?
Тя още веднъж ме изненада със своята прямота, но аз й казах истината.
— Той иска ти да бъдеш кралица на Силурия, лейди — отвърнах аз.
Тя ме погледна с внезапна тревога.
— Да се омъжа за Гундлеус?
— За крал Ланселот от Беноик, лейди — казах аз, издавайки тайните надежди на Артър. Исках да видя реакцията й.
Тя се вгледа в очите ми, явно се мъчеше да прецени дали й казвах истината.
— Казват, че Ланселот е велик воин — промълви тя след малко с безразличие, което стопли сърцето ми.
— Така казват, лейди, да — отвърнах аз.
Тя отново замълча. Повдигна се малко и загледа ръцете на арфистката, които галеха струните, а аз гледах нея.
— Кажете на Артър — заговори тя след малко без да се обръща към мен, — че не му се сърдя. Кажете му и още нещо.
— Да, лейди? — насърчих я аз, защото тя внезапно млъкна.
— Кажете му, че ако той победи — каза тя и се обърна към мен, протегна ръка и докосна моята с тънкия си пръст, за да покаже колко важни бяха думите й, — ако той победи — повтори тя, — ще потърся неговото покровителство.
— Ще му кажа, лейди — обещах аз, след това замълчах с преизпълнено сърце и добавих — Аз също се заклевам да ви защитавам.
Тя задържа пръста си до моята ръка, докосване леко като дъха на спящия принц.
— Може да се наложи да ви припомня тази клетва, лорд Дерфел — каза тя, потопила очите си в моите.
— Тя ще бъде в сила до края на времената и след това, лейди.
Тя се усмихна, прибра ръката си и се изправи на ръба на леглото.
В онази нощ си легнах, замаян от надежда, глупост, объркване, опасения, страх и възхищение. Защото точно като Артър бях дошъл в Каер Сус и бях поразен от любовта.
ЧАСТ ПЕТА
СТЕНАТА ОТ ЩИТОВЕ
— Значи тя беше! — заяви Игрейн. — Принцеса Сийнуин! Тя е накарала кръвта ти да пламне, нали, брат Дерфел?
— Да, лейди — признах аз. И днес очите ми се пълнят със сълзи, когато си спомням за Сийнуин или може би сълзят от времето. В Динюрак вече е есен, а тя дойде с един студен вятър, който се промъква при мен през прозореца. Скоро ще трябва да спра писането за известно време, защото ще трябва да пълним хамбарите и складовете за зимата и ще трупаме дърва, които няма да горим за удоволствие на благословения свети Сенсъм, за да можем да споделяме страданията на нашия скъп Спасител.
— Нищо чудно, че мразиш Ланселот толкова много! — каза Игрейн. — Вие сте били съперници. Той знаеше ли за чувствата ти към Сийнуин?
— След време разбра.
— И какво стана? — попита Игрейн настоятелно.
— Защо не оставим всичко да си върви по реда, лейди?
— Защото не искам, разбира се.
— Да, но разказвачът съм аз и затова ще стане както аз искам.
— Ако не те харесвах толкова много, брат Дерфел, щях да заповядам да ти отрежат главата и да нахранят хрътките ми с тялото ти. — Игрейн смръщи вежди и се замисли. Днес тя е много хубава. Сложила си е сивата вълнена пелерина, украсена с кожи от видра. Кралицата не е бременна, така че или миризливите бебешки пелени не вършат никаква работа или Брочваел прекарва твърде много време с Нуил.
— В семейството на моя съпруг много често се говори за пралеля Сийнуин — каза тя, — но никой досега не ми е обяснил точно в какъв скандал се е забъркала тя.
— Думата „скандал“, лейди — казах аз сериозно, — е напълно неподходяща за човек като принцеса Сийнуин.
— Тя така и не се омъжила — каза Игрейн, — само това знам.
— И какво скандално има в това? — попитах аз.
— Ами това, че тя се е държала така, като че ли е била омъжена — каза Игрейн обидено. — Така разправя твоята църква. Нашата църква — поправи се бързо тя. — Така че казвай какво се случи. Хайде, кажи ми!
Аз дръпнах ръкава на расото си върху осакатената си ръка — тя винаги първа усещаше студа от приближаващата се зима.
— Историята на Сийнуин е твърде дълга, за да я чуете сега — казах аз и не отстъпих независимо от
