момента, в който Галахад за първи път предложи да отиде в Поуис като пратеник на Гуент. Точно затова положих такива неистови усилия да го убедя да ме вземе с него. Не дойдох в Каер Сус заради мира, а само за да видя отново лицето на Сийнуин. И сега я видях — седеше там в стаята на Хелед, осветена от мъждукащата светлина на свещи от натопена в лой сърцевина на тръстика.
Годините не бяха оставили и следа по лицето й. То бе запазило своята сладка нежност. Тя се държеше все така скромно. Косата й беше все така светла и усмивката й бе все така красива. Когато влязохме, тя се занимаваше с едно дете — опитваше се да го храни с парченца ябълка. Детето беше Пердел, синът на Кунеглас.
— Казах му, че ако не си изяде ябълката, ужасните думнонци ще дойдат да го вземат — каза Сийнуин с усмивка. — Мисля, че той иска да дойде с вас, защото не ще да хапне и трошичка.
Хелед от Елмет, майката на Пердел, беше висока жена с широка челюст и светли очи. Тя ни поздрави като заповяда на една от слугините да ни налее медовина, след това ни запозна с две от лелите си — Тонуин и Елсел, които ни гледаха с неприязън. Ние очевидно бяхме прекъснали някакъв приятен за тях разговор, защото погледите им направо ни подканваха да си вървим, но Хелед беше по-любезна.
— Познавате ли принцеса Сийнуин? — попита ни тя.
Галахад й се поклони и клекна до Пердел. Той много обичаше деца, а и децата го приемаха с доверие от пръв поглед. Само след миг двамата принцове играеха с парчетата ябълка, които бяха се бяха превърнали в лисици и бягаха към леговището си (устата на Пердел), подплашени от хрътки (пръстите на Галахад). Ябълката изчезна за нула време.
— Защо аз не се сетих за това? — зачуди се Сийнуин.
— Защото не сте гледана от майката на Галахад, лейди — казах аз. — Тя очевидно все така го е хранила, тъй като до ден днешен той не може да яде, ако някой не надува ловджийски рог до ухото му.
Сийнуин се засмя, след това забеляза брошката, която носех. Изчерви се и за момент аз помислих, че съм направил непоправима грешка. Но после тя се усмихна.
— Трябваше да си спомня за вас, лорд Дерфел?
— Не, милейди. Тогава бях много млад.
— И сте запазили тази брошка? — попита тя, очевидно удивена, че някой може толкова да цени нещо, подарено от нея.
— Пазих я, милейди, дори когато загубих всичко друго.
Принцеса Хелед ни прекъсна, за да попита по каква работа бяхме дошли в Каер Сус. Бях сигурен, че тя вече знаеше, но принцесите винаги се правеха, че не знаят какво става на съветите на техните мъже. Отговорих, че сме дошли да разберем дали войната между нашите кралства е неизбежна.
— И неизбежна ли е? — попита принцесата с разбираема тревога, защото на следващата сутрин нейният съпруг щеше да тръгне на юг срещу врага.
— За съжаление, милейди, изглежда неизбежна — отвърнах аз.
— За всичко е виновен Артър — каза убедено Хелед и лелите й енергично закимаха с глави.
— Мисля, че Артър би се съгласил с вас, милейди — казах аз, — и съжалява за това.
— Тогава защо ще воюва срещу нас? — поиска да разбере Хелед.
— Защото се е заклел да запази трона за Мордред, милейди.
— Моят тъст никога не би лишил наследника на Утър от неговия трон — каза Хелед разгорещено.
— Лорд Дерфел едва не изгуби главата си докато разговаряше по тези въпроси сутринта — каза Сийнуин дяволито.
— Лорд Дерфел — намеси се Галахад като вдигна поглед от последния лов на лисици — запази главата си, защото е любимец на своите Богове.
— Но не и на вашия Бог, лорд принц, така ли? — попита остро Хелед.
— Моят Бог обича всеки, милейди.
— Искате да кажете, че той не подбира — засмя се тя.
Ядохме гъска, пилета, заек, еленово месо някакво отвратително вино, което вероятно беше държано твърде дълго след като е донесено в Британия. След вечеря седнахме на меки кушетки и една арфистка започна да свири за нас. Подобни кушетки бяха част от мебелировката на женските покои, така че ние с Галахад не се чувствахме особено удобно върху тези ниски меки легла. Но аз бях доволен, защото успях да седна на кушетката до Сийнуин. Известно време седях изправен, но после се облегнах на лакът и така се приближих достатъчно, за да мога тихо да й говоря. Поздравих я за годежа й с Гундлеус.
Тя ме погледна развеселена.
— Това ми прилича на разговор между придворни — каза тя.
— Понякога съм принуден да бъда придворен, лейди. Ако предпочитате мога да се държа като воин.
Тя също се облегна на лакът, за да можем да говорим без да пречим на другите да слушат музиката. От нейната близост всичките ми сетива направо задимиха.
— Милорд Гундлеус — каза тихо тя, — поиска моята ръка — това беше цената, която баща ми трябваше да плати за силурската войска в предстоящата война.
— Тогава тази войска, лейди — казах аз, — е най-скъпоструващата в цяла Британия.
Тя не се усмихна на моя комплимент, а задържа очите си върху моите.
— Вярно ли е — попита тя тихо, — че той е убил Норуена?
Прямотата на този въпрос ме смути.
— Той какво казва, лейди? — попитах аз.
— Той казва — отвърна тя толкова тихо, че едва я чувах, — че неговите хора били нападнати и тя била убита в суматохата. Казва, че било нещастен случай.
Аз погледнах към младото момиче, което свиреше на арфа. Лелите зяпаха към нас двамата, но Хелед не изглеждаше разтревожена от нашия разговор. Галахад слушаше музиката, сложил ръка на раменете на Пердел.
— Аз бях там, милейди — обърнах се аз отново към Сийнуин.
— И?
Реших, че нейната прямота заслужава прям отговор.
— Тя коленичи пред него, за да го посрещне, лейди — казах аз, — и той заби меча си в гърлото й. Видях го с очите си.
Лицето й се удължи. Светлината на тръстиковите свещи хвърляше червеникави отблясъци и сенки по бледите й страни и в трапчинката под долната й устна. Тя носеше разкошна рокля от светлосин лен, която беше украсена по края на полите със сребриста кожа от зимна невестулка. Около врата й блестеше сребърна огърлица, на ушите й имаше сребърни обици и аз си помислих, че среброто много отиваше на светлата й коса. Тя тихо въздъхна.
— Страхувах се да чуя тази истина — каза тя, — но като принцеса трябва да се омъжа, там където ще бъде най-изгодно за кралството, а не където бих искала.
Тя обърна поглед към арфистката за известно време, след това отново се облегна близо до мен.
— Баща ми казва, че тази война се води заради моята чест. Така ли е?
— За него е така, лейди, но аз мога да ви уверя, че Артър много съжалява за обидата, която ви нанесе.
Тя леко свъси вежди. Темата, без съмнение, беше болезнена, но тя не можеше да я отмине, защото постъпката на Артър беше засегнала много по-дълбоко и трагично живота на Сийнуин, отколкото бе променила живота на Артър. Артър бе тръгнал към своето щастие и към брака си и беше оставил Сийнуин да страда, потънала в самосъжаление.
— Вие разбирате ли го, лорд Дерфел? — попита тя след малко.
— Тогава не можах да го разбера, лейди — казах аз. — Тогава си мислех, че е пълен глупак. Всички така мислехме.
— А сега? — попита тя, спряла сините си очи върху моите.
Помислих малко.
— Мисля, лейди, че веднъж в живота си Артър беше поразен от лудост и той не беше в състояние да й се противопостави.
— Любов?
Аз я погледнах и си казах, че не съм влюбен в нея и че нейната брошка случайно беше станала мой
