— Да.
— Браво. Така си и знаех. Интересно място е Островът на мъртвите, не мислиш ли? Ходя там, когато имам нужда от стимулираща компания. Докъде бях стигнал? А, да, Съкровищата. Боклуци без никаква стойност, наистина. Не бихте дали Палтото на Падарн и на просяк, ако, разбира се, имате добро сърце, но въпреки това то е едно от Съкровищата.
— Тогава каква полза от тях? — попита Галахад. Той беше взел Пръстена от мен и сега го подаде на друида.
— Те направляват Боговете, разбира се — сопна се Мерлин, сякаш отговорът беше повече от ясен. — Сами за себе си тези неща са пълна безвкусица, но ако ги събереш на едно място, можеш да накараш Боговете да заподскачат като жаби. Е, разбира се, не е достатъчно само да събереш Съкровищата на едно място — добави той бързо, — необходими са още един-два ритуала. И кой знае дали и тогава ще стане нещо? Никой не е опитвал досега, доколкото знам. Нимю добре ли е? — попита ме той.
— Вече да.
— Възмущение ли дочувам в гласа ти? Ти си мислиш, че трябваше аз да отида за Нимю, нали? Скъпи мой Дерфел, аз съм достатъчно зает и без да търча из цяла Британия да търся Нимю! Ако тя не може да се справи с Острова на мъртвите, какво полза от нея?
— Можеше да умре там — обвиних го аз, спомняйки си за талъсъмите и канибалите на Острова.
— Разбира се, че можеше! Какъв е смисълът от изпитанията, ако не са опасни? Ти наистина разсъждаваш по детски, Дерфел — поклати глава Мерлин със съжаление и напъха Пръстена върху един от дългите си костеливи пръсти. След това тържествено се вторачи в нас и всеки от нас със страхопочитание зачака да стане нещо свръхестествено, но след няколко зловещи секунди Мерлин просто ни се изсмя.
— Нали ви казах, няма нищо особено в Съкровищата.
— Колко от Съкровищата сте събрали досега? — попита Галахад.
— Няколко — отговори Мерлин уклончиво, — но дори и да имах дванадесет от всичките тринадесет, пак ще си имам неприятности, ако не намеря тринадесетото. И точно то ми липсва, Дерфел. Гърнето на Клидно Ейдин. Без Гърнето сме загубени.
— И с Гърнето пак сме загубени — казах аз мрачно.
Мерлин ме погледна като че ли се чудеше дали бих могъл да кажа нещо по-тъпо.
— Заради войната, нали? — каза той след няколко секунди. — Затова ли дойдохте тук? Да молите за мир! Какви глупаци сте вие двамата! Горфидид не иска мир. Този мъж е животно. Има ъкъл колкото вол, при това не особено умен вол. Той иска да бъде Велик крал, което означава, че иска да управлява Думнония.
— Той казва, че ще остави Мордред на престола — възрази Галахад.
— Разбира се, че ще казва така! — отвърна Мерлин презрително. — Какво друго би могъл да каже? Но в момента, в който сложи ръка на врата на това нещастно дете, той ще му го извие като на пиле, и добре ще направи.
— Вие искате Горфидид да спечели? — попитах аз ужасен.
Той въздъхна.
— Дерфел, Дерфел — каза той, — толкова приличаш на Артър. Ти смяташ, че светът е проста работа — доброто е добро, а лошото — лошо, горе си е горе, а долу — долу. Ти ме питаш какво искам аз. Ще ти кажа какво искам. Аз искам Тринадесетте съкровища. Ще ги използвам, за да върна Боговете в Британия и след това ще ги накарам да възстановят Британия такава каквато беше преди да дойдат римляните. Без християни — Мерлин вдигна пръст към Галахад, — и без митраисти — и той посочи към мен, — само народът на Боговете в страната на Боговете. Ето това искам, Дерфел.
— Ами Артър? — попитах аз.
— Какво Артър? Той е мъж, има си меч, може сам да се грижи за себе си. Съдбата е неумолима, Дерфел. Ако съдбата е решила Артър да спечели тази война, ще я спечели, дори ако Горфидид събере войски от целия свят, за да воюва срещу него. Ако нямах по-важна работа, признавам, щях да помогна на Артър, защото го харесвам, но съдбата е постановила в този момент да съм един стар човек с все по- отслабващи сили и с един пикочен мехур, дето тече като мях за вода, затова трябва да си пазя силиците. — (Той описваше трагичното си състояние с глас пълен с жизненост и енергия.) — Дори аз не мога едновременно да спечеля войните на Артър, да излекувам ума на Нимю и да открия Съкровищата. Разбира се, ако установя, че като спася живота на Артър ще успея да намеря Съкровищата, тогава бъди сигурен, че ще се притека на помощ. Но иначе… — Той сви рамене, сякаш войната изобщо не го интересуваше. А може би наистина не го интересуваше. Мерлин се обърна към малкия прозорец и погледна към трите стълба, които стърчаха в центъра на Каер Сус.
— Ще останете да видите церемониите, надявам се.
— А трябва ли? — попитах аз.
— Разбира се, че трябва, стига Горфидид да ви разреши. Всяко преживяване е полезно, колкото и грозно да е то. Правил съм тези ритуали много пъти и на мен няма да ми бъде забавно, но вие може да останете и бъдете сигурни, че тук сте в пълна безопасност. Ще превърна Горфидид в гол охльов, ако падне и косъм от глупавите ви глави. Но сега трябва да тръгвам. Иорует казва, че на границата с Демеция имало някаква старица, която можела да си спомни нещо полезно. Ако е жива, разбира се, и ако е запазила паметта си. Мразя да разговарям със стари жени — те са толкова доволни, че има с кого да поговорят, че направо не спират да бъбрят, а и никога не говорят по същество. Каква перспектива! Кажи на Нимю, че нямам търпение да я видя!
След тези думи той отвори вратата и излезе. В онзи следобед небето се заоблачи и привечер заръмя един противен дребен дъждец, от който обаче до вечерта крепостта направо подгизна. Друидът Иорует дойде при нас да ни увери, че сме в безопасност, но тактично намекна, че насила наложеното на Горфидид гостоприемство едва ли ще издържи присъствието ни на вечерното угощение по случай последното събиране на поуиските съюзници и старейшини. (На другия ден подразеделенията около Каер Сус трябваше да се отправят към останалата част от войската при Браногениум.) Ние уверихме Иорует, че нямаме никакво желание да присъстваме на угощението. Друидът се усмихна в знак на благодарност и седна на една пейка до вратата.
— Значи вие сте приятели на Мерлин? — попита той.
— Лорд Дерфел е негов приятел — каза Галахад.
Иорует потри уморено очи. Той беше стар, с приятно лице и плешива глава, само над ушите му стърчаха по няколко косъма.
— Все си мисля — каза той, — че моят брат Мерлин очаква твърде много от Боговете. Той вярва, че светът може да бъде изграден наново и че историята може да се изтрие като линия, начертана в калта. Но не е така.
Иорует се почеса по брадата, сигурно някоя въшка го беше ухапала, и погледна към Галахад, който носеше кръст на врата си. Друидът поклати глава.
— Завиждам на вашия християнски Бог. Той е едновременно трима и един, мъртъв и жив, Той е навсякъде и никъде, и иска да го почитате като същевременно заявява, че нищо друго не е достойно да бъде почитано. Благодарение на тези противоречия човек може да вярва във всичко или в нищо, а с нашите Богове не е така. Те са като крале, непостоянни и могъщи, и ако пожелаят да ни забравят, те просто ни забравят. Няма значение какво вярваме ние, има значение само какво искат те. Нашите магии действат само когато Боговете разрешат. Мерлин не е съгласен с това, разбира се. Той мисли, че ако крещим достатъчно силно, ще успеем да привлечем Тяхното внимание, но какво правим с детето, което крещи?
— Обръщаме му внимание? — предположих аз.
— Удряме го, Дерфел — каза Иорует. — Удряме го докато млъкне. Страхувам се, че Мерлин ще крещи твърде високо и твърде дълго. — Иорует стана и взе жезъла си. — Извинявам се, че няма да можете да ядете с воините довечера, но принцеса Хелед каза, че сте добре дошли да вечеряте при нея.
Хелед от Елмет беше съпругата на Кунеглас и нейната покана едва ли беше единствено проява на задължителна учтивост. Наистина тази покана може да е била премерена обида, измислена от Горфидид, която внушаваше идеята, че ние не сме достойни за компанията на воините и можем да вечеряме само при жените и децата. Но Галахад каза, че за нас е чест да приемем и ние отидохме.
Там, в малката приемна зала на Хелед, беше Сийнуин. Бях си мечтал да я видя. Мислех за това от
