— Това е защото се страхуват от Думнония, но не и от Кърнау — каза Оуейн и залата отново избухна в смях.
Артър почака смехът да утихне.
— Познавате ли някой друг освен Енгас Мак Ейрем, който може да е нападнал вашите хора? — попита той учтиво.
Тристан се обърна и разгледа хората, които седяха на пода в залата. Той видя плешивата глава на принц Кадуи от Иска и посочи към него с меча си.
— Питайте него. Или още по-добре — повиши той глас, за да надвика подигравките — питайте свидетеля, който чака отвън.
Кадуи вече беше на крака и крещеше да му разрешат да си вземе меча, а неговите татуирани копиеносци заплашваха да избият всички в Кърнау.
Артър удари с ръка по масата. В залата настъпи тишина. Агрикола от Гуент, който седеше до Артър, беше забил поглед в земята, защото тази разправия не го засягаше, бях сигурен обаче, че от вниманието му не отбягваше и най-малката подробност.
— Ако тази нощ някой пролее кръв — каза Артър, — той ще бъде мой враг. — Артър почака докато Кадуи и хората му се успокоят и отново погледна към Тристан. — Доведете вашия свидетел, господарю.
— Това да не е съдебно заседание — протестира Оуейн.
— Пуснете свидетелят да влезе — настоя Артър.
— Това е угощение — обади се пак Оуейн.
— Нека да дойде свидетелят, нека да дойде — каза епископ Бедуйн, който искаше тази неприятна работа да свърши по-бързо. Хората край стените минаха по-напред, за да чуват по-добре, но когато се появи свидетелят на Тристан, всички започнаха да се смеят, защото това беше едно момиченце на около девет години. Тя вървеше спокойно и изправено през залата, застана до принца на Кърнау, който сложи ръка на раменете й.
— Сарлина дъщеря на Едейн — каза той името на детето и окуражително я потупа по рамото. — Говори.
Сарлина облиза устните си. Тя предпочете да говори на Артър, може би защото от всички мъже, които седяха около него на високата маса, той имаше най-добро лице.
— Баща ми беше убит, майка ми беше убита, братята и сестрите ми бяха убити… — Тя говореше сякаш беше научила думите си наизуст, но никой в залата не се съмняваше, че казва самата истина. — Бебето, най-малката ми сестричка, също беше убито — продължи тя — и моето коте беше убито — тук за първи път се появиха сълзи в очите на детето, — а аз видях всичко.
Артър поклати глава със съчувствие. Агрикола от Гуент прокара ръка през посивелите си коси и вдигна поглед към почернелите греди на тавана. Оуейн се облегна назад и отпи от своя рог. Епископ Бедуйн изглеждаше разтревожен.
— Ти наистина ли видя убийците? — попита той детето.
— Да, господарю — отвърна Сарлина. Вече не беше толкова спокойна, защото трябваше да отговаря с думи, които не беше подготвяла и репетирала.
— Но нали е било през нощта, дете — възрази Бедуйн. — Нали нападението е било извършено през нощта, лорд принц? — попита той. Лордовете на Думнония бяха чули за нападението над мочурищата, но бяха повярвали на твърденията на Оуейн, че клането е работа на Черните щитове на Енгас. — Как е могло да види детето нещо през нощта? — попита епископът.
С леко потупване по рамото Тристан отново окуражи момичето.
— Кажи на епископа какво се случи.
— Мъжете хвърлиха огън в колибата ни, господарю — каза Сарлина с тих глас.
— Огънят не е бил достатъчен — изръмжа някой в сянката и залата избухна в смях.
— Ти как оцеля, Сарлина? — попита внимателно Артър, когато смехът заглъхна.
— Скрих се, господарю, под едно одеяло.
Артър се усмихна.
— Добре си направила. А видя ли човекът, който уби майка ти и баща ти? И… твоето коте?
Тя кимна с глава. Очите й бяха пълни със сълзи.
— Видях го, господарю — каза тя тихо.
— Тогава разкажи за него — подкани я Артър.
Под черното си вълнено наметало Сарлина беше облечена със сива рокля и сега тя вдигна слабите си ръце, дръпна ръкавите на роклята си нагоре и каза:
— Човекът имаше картинки тук, господарю, на дракон и на глиган. — Детето показа на собствените си ръце местата на татуировките и след това погледна към Оуейн. — Имаше и пръстени в брадата — добави момичето и млъкна. Но вече беше казала достатъчно. Само един човек носеше воински пръстени в брадата си, а всеки от присъстващите тази сутрин бе наблюдавал ръцете на Оуейн, забили копието в корема на Уленка, всеки знаеше, че на тези ръце бяха татуирани драконът на Думнония и собственият символ на Оуейн — глиган с дълги бивни.
В залата беше тихо. Едно дърво изпука в огъня и изпрати облаче дим към тавана. Полъх на вятъра отвя суграшицата срещу дебелия сламен покрив и залюля пламъците на огньовете, запалени из залата. Агрикола разглеждаше сребърната дръжка на своя рог, сякаш никога не беше виждал такова нещо. В залата някой се оригна и звукът като че ли подтикна Оуейн да обърне голямата си рошава глава и да се вторачи в детето.
— Тя лъже — каза той грубо, — а децата, които лъжат трябва да бъдат бити до кръв.
Сарлина започна да плаче и зарови лицето си в мократа пелерина на Тристан. Епископ Бедуйн смръщи вежди.
— Но е вярно, че в края на лятото ти посети принц Кадуи, нали Оуейн?
— Е, и? — изръмжа Оуейн. — Е, и? — повтори той този път като предизвикателство към всички в залата. — Ето ги моите воини — каза Оуейн и махна с ръка към нас (седяхме заедно в дясната част на помещението). — Попитайте тях! Питайте ги! Детето лъже! Заклевам се, че лъже!
Залата гръмна — мъжете засипваха Тристан с предизвикателства, Сарлина плачеше толкова сърцераздирателно, че Тристан се наведе, вдигна я на ръце и продължи да я държи така, докато Бедуйн се опитваше да възстанови реда в залата.
— Щом Оуейн се заклева в думите си — викна епископът, — значи детето наистина лъже.
Воините веднага се съгласиха с него.
Артър, обаче гледаше в мен. Очите ни се срещнаха и аз сведох поглед към чинията си с еленово месо.
Епископ Бедуйн вече съжаляваше, че се беше съгласил да покани детето в залата. Той зарови пръсти в брадата си, после завъртя глава и каза тъжно:
— Думите на едно дете нямат тежест пред закона. Законът не дава право на деца да свидетелстват.
Законът в Думнония признаваше само девет свидетели: лорд; друид; свещеник; баща, който говори за децата си; съдия; дарител, който говори за своя дар; девойка, която говори за своята девственост; овчар, който говори за животните си и осъдения, когато казва последните си думи. В този списък няма и дума за дете, което говори за избиването на неговото семейство.
— Законът признава думата на лорд Оуейн — каза епископ Бедуйн.
Тристан беше пребледнял, но не се предаваше.
— Аз вярвам на детето — каза той — и утре след изгрев слънце ще дойда да чуя отговора на Думнония. И ако Думнония откаже да въздаде справедливост на Кърнау, тогава моят баща сам ще наложи справедливостта.
— Какво му става на баща ти? — подигра го Оуейн. — Да не би да му е омръзнала последната съпруга? И за разнообразие иска да бъде понатупан в битка, а?
Тристан излезе сподирен от смях и подигравки. Смехът се засили, когато мъжете се опитаха да си представят как малката Кърнау обявява война на могъща Думнония. Аз не се присъединих към това веселие. Вместо това довърших месото си, защото си казвах, че имам нужда от храната, ако не исках да замръзна докато стоя на стража (след края на угощението трябваше да изляза на укрепленията). Не бях пил и
