справяше с младите идеалисти.
— Но каква полза от мира, ако ние самите се бием помежду си? — попита ме Артър. — Нашата задача е да предадем на Мордред едно богато мирно кралство, а за да направим от Думнония това, най-напред трябва да направим кралството добро и справедливо. — Сега той гледаше право в лицето ми и говореше пламенно с дълбок тих глас. — Не можем да имаме мир, ако нарушаваме собствените си споразумения, а споразумението с хората от Кърнау, които трябваше да вадят калая от нашите мини, беше добро. Не се и съмнявам, че те са ни мамили, всички хора мамят, когато трябва да дадат парите си на кралете, но това причина ли е да ги избиваме, тях, децата им и котета на техните деца? Така че следващата пролет, Дерфел, ако не намерим разрешение на тази глупост сега, вместо мир ще има война. Крал Марк ще ни нападне. Той няма да победи, но неговата гордост ще го накара да застави хората си да избият много наши селяни и ние ще трябва да изпратим отряд в Кърнау, а там се воюва много трудно. Накрая ще победим. Но на каква цена? Триста мъртви стопани? И колко избит добитък? А като види, че се сражаваме на западната граница, Горфидид ще се изкуши да се възползва от слабостта ни и ще нападне от север. Ние можем да наложим мира, Дерфел, само ако сме достатъчно силни по време на война. Ако изглеждаме слаби, нашите врагове ще се нахвърлят върху нас като вълци. А с колко сакси ще трябва да се сражаваме следващата година? Наистина ли можем да си позволим да изпратим войници отвъд Тамар, за да убият няколко селяни в Кърнау?
— Господарю, — започнах аз и тъкмо щях да кажа истината, Артър ме накара да замълча. Воините в залата пееха Бойната песен на Бели Маур и когато стигнаха до голямото клане, заудряха с крака по пръстения под, явно въодушевени от мисълта, че клането в Кърнау щеше да бъде още по-голямо.
— Не трябва и дума да казваш за случилото се в мочурищата — предупреди ме Артър. — Клетвите са свещени дори за тези, които се чудят дали изобщо някой Бог се интересува от спазването на клетви или не. Нека само да предположим, Дерфел, че малкото момиче на Тристан казваше истината. Какво означава това?
— Война с Кърнау — казах аз мрачно, загледан в мразовитата нощ.
— Не — каза Артър. — Това означава, че утре сутрин, когато Тристан се върне, някой трябва да предизвика Оуейн да докаже правотата си в двубой. Хората разправят, че при такива двубои Боговете винаги са на страната на истината.
Разбрах за какво ми говори и тръснах глава:
— Тристан няма да предизвика Оуейн.
— Няма. Стига да е толкова разумен, колкото изглежда — съгласи се Артър. — Дори на Боговете ще им бъде трудно да дадат победата на Тристан срещу меча на Оуейн. Така че ако искаме мир, ако искаме всички хубави неща, които идват с мира, някой друг трябва да се бие от името на Тристан. Нали така?
Погледнах Артър, ужасен от предложението, което се криеше в думите му.
— Вие? — попитах аз.
Той сви рамене под бялото си наметало.
— Не знам кой друг би го направил — каза той меко. — Но има едно нещо, което ти можеш да направиш за мен.
— Само кажете, господарю — бързо отвърнах аз. В този момент ми се струваше, че бих се съгласил дори да се бия с Оуейн вместо него.
— Когато човек влиза в сражение, Дерфел — каза Артър внимателно, — той трябва да бъде сигурен, че защитава справедлива кауза. Може би ирландските Черни щитове наистина са преминали през страната без никой да ги забележи. Или може би техните друиди са им дали силата да летят? А може би, утре, Боговете ще си мислят, ако изобщо се интересуват от това, че аз се бия за да защитя истината. Ти как смяташ?
Той зададе въпроса така невинно сякаш питаше просто за времето. Гледах го, бях покорен от него и отчаяно исках Артър да избегне двубоя с най-добрия боец на Думнония.
— Е? — подтикна ме той.
— Боговете… — започнах аз, но изведнъж ми стана трудно да продължа, защото Оуейн винаги е бил добър към мен. Той не беше честен човек, но можех на пръсти да преброя честните хора, които познавах. И въпреки че беше мошеник, аз го харесвах. Но много повече харесвах честния човек, застанал пред мен. Освен това първо трябваше да преценя дали с отговора си щях да наруша дадената клетва. Накрая реших, че тези думи няма да ме направят клетвопрестъпник и казах:
— Боговете ще бъдат на твоя страна, господарю.
Той тъжно се усмихна.
— Благодаря ти, Дерфел.
— Но защо? — смутолевих аз.
Той въздъхна и отново погледна към земята, осветена от лунната светлина.
— Когато Утър умря — каза той след дълго мълчание, — в страната настъпи хаос. Така става с всяка страна, която няма крал, а ние сега нямаме крал. Имаме Мордред, но той е дете, следователно някой трябва да държи властта, докато той порасне. Властта трябва да бъде в ръцете на един човек, Дерфел, не на трима, на четирима или на десет, само на един. Бих искал да не е така. От цялото си сърце. Повярвай ми, бих предпочел да оставя нещата така, както са си. Бих предпочел да бъдем с Оуейн верни приятели до старини, но това е невъзможно. Властта трябва да се запази и да се упражнява справедливо, за да може Мордред да я получи цяла и неопетнена. Това означава, че ние не можем да си позволим непрекъснати дрязги и разправии между хора, които искат кралската власт за себе си. Един човек трябва да бъде крал, без всъщност да е крал и този човек трябва да се откаже от властта над кралството, когато Мордред порасне. Точно това правят войниците, помниш ли? Те водят битки от името на хора, които са твърде слаби да се сражават сами. Освен това — усмихна се Артър — войниците взимат онова, което искат и утре аз ще поискам нещо от Оуейн. Аз искам честта му и ще я взема. — Той сви рамене. — Утре ще се бия за Мордред и за онова дете. А ти, Дерфел — каза той и ме мушна силно в ребрата, — ще й намериш едно коте. — Артър потропа с крака да се сгрее и обърна поглед на запад, — Мислиш ли, че ония облаци ще донесат утре дъжд или сняг? — попита той.
— Не знам, господарю.
— Да се надяваме, че ще донесат. Чух, че си разговарял с горкия сакс, когото убиха, за да предскажат бъдещето. Кажи ми какво научи от него. Колкото повече знаем за своите врагове, толкова по-добре.
Артър ме придружи до моя пост, изслуша разказа ми за Сердик, новия сакски вожд, установил се на южния бряг и отиде да си легне. Той изглежда не се тревожеше от онова, което щеше да се случи на сутринта, но аз много се страхувах за него. Спомних си как Оуейн отбиваше едновременно атаките на двамата най-добри бойци на Тюдрик и се опитах да отправя молитва към звездите, където живееха Боговете, но не можах да ги видя, защото очите ми бяха пълни със сълзи.
Нощта беше дълга и ужасно студена. Но на мен ми се искаше никога да не свършва.
Желанието на Артър се изпълни — на зазоряване заваля дъжд. Скоро се изви истинска буря с проливен зимен дъжд. Той беше толкова силен, че се спускаше като дълги сиви пелени над широката долина, простряла се между Каер Кадарн и Инис Уидрин. Канавките се препълниха; водата се стичаше от укрепителните валове и от стрехите на замъка и образуваше огромни локви. През дупките в мокрите покриви се просмукваше пушек, а часовоите свиваха рамене под подгизналите си пелерини.
Тристан бе прекарал нощта в едно малко село на изток от Каер Кадарн и сега се бореше с калта по пътеката към крепостта. С него бяха и шестимата му воини, и сирачето. Всички се подхлъзваха по стръмния разкалян склон. Можеше да се стъпи спокойно само там, където имаше пораснала край пътеката трева. Портите бяха отворени, никой от стражите не направи опит да спре принца на Кърнау. Той прецапа през калта край сградите и стигна до голямата зала за угощение.
Там никой не го очакваше. Вътре беше истински хаос — мъжете спяха след нощното пиянство, натъркаляни на влажния под сред остатъци от храна, разпиляни влажни въглища и оплескани с повръщано рогозки, между тях се разхождаха кучета. Тристан срита един от спящите мъже и го изпрати да намери епископ Бедуйн или някой друг от хората с власт.
— Ако изобщо някой има власт в тази страна — извика той след човека.
След малко се появи Бедуйн. Загърнат в дебело наметало, за да се предпази от дъжда. Той се подхлъзваше, залиташе и едва вървеше по разкаляната пътека.
— Милорд — въздъхна той, когато най-сетне успя да избяга от дъжда и калта, — моля за извинение. Не
