ви очаквах толкова рано. каква буря, нали? — Той изтиска полите на наметалото си. — Но все пак по-добре дъжд, отколкото сняг, не мислите ли?
Тристан не отговори.
Бедуйн се разтревожи от мълчанието на своя гост.
— Може би малко хляб? И топло вино? Ще има и овесена каша, сигурен съм. — Той се огледа кого да изпрати в кухнята, но всички спяха и хъркаха. — Момиченце — наведе се Бедуйн към Сарлина и изстена, защото движението му причини главовоболие, — ти сигурно си гладна, нали?
— Дойдохме да търсим справедливост, а не храна — каза рязко Тристан.
— А, да. Разбира се. Разбира се. — Бедуйн свали качулката от побелялата си остригана глава. Въшките изглежда бяха нападнали брадата му, защото той зарови пръсти в нея и се зачеса. — Справедливост — каза той разсеяно, след това енергично закима с глава. — Аз мислих по този въпрос, лорд принц, наистина, и реших, че една война би била съвсем нежелана. Вие не сте ли съгласен? — Той почака, но лицето на Тристан остана безизразно. — Би било такава загуба — каза Бедуйн. — Аз не мога да приема обвиненията срещу лорд Оуейн, но признавам, че ние не можахме да изпълним своето задължение да защитаваме вашите хора в мочурищата. Наистина се провалихме. И това е много тъжно. Така че, лорд принц, ако това може да задоволи баща Ви, ние, разбира се, ще платим сархаеда, но не и за котето — изкиска се накрая Бедуйн.
Тристан се намръщи.
— А човекът, който е извършил клането?
— Какъв човек? — сви рамене Бедуйн. — Аз не знам нищо за този човек.
— Оуейн — каза Тристан. — Почти сигурно е, че той е получил злато за това от Кадуи.
Бедуйн завъртя глава.
— Не. Не. Не. Не може да бъде. Не. Кълна се, лорд принц, нямам доказателства за вината на никого. — Той погледна Тристан умолително. — Милорд, една война между нашите две кралства дълбоко ще ме нарани. Аз предложих това, което мога да предложа. Ще се моля за вашите мъртви, но не мога да не повярвам на един мъж, който се кълне в своята невинност.
— Аз мога — каза Артър и излезе иззад паравана пред кухните в другия край на залата. Бях чакал този момент заедно с него. Той пристъпи напред, бялото му наметало сякаш блестеше в полумрака на залата. Бедуйн премигна срещу него.
— Лорд Артър?
Артър тръгна напред, стъпвайки между телата на воините, които започнаха да се размърдват и да пъшкат.
— Ако човекът, който изби миньорите, не бъде наказан, Бедуйн, той може да извърши и друго клане. Не си ли съгласен?
Бедуйн вдигна рамене, разпери ръце, пак сви рамене. Тристан беше смръщил вежди, тъй като още не беше сигурен накъде биеше Артър.
Артър спря до една от централните колони.
— И защо трябва кралството да плаща сархаед, след като убийството не е дело на кралството? — попита той. — Защо трябва да изпразваме хазната на моя господар Мордред заради престъплението на друг човек.
Бедуйн направи знак на Артър да замълчи.
— Ние не знаем кой е убиецът! — настоя той.
— Тогава трябва да установим кой е — каза простичко Артър.
— Не можем! — каза раздразнено Бедуйн. — Думата на детето няма тежест пред закона! А лорд Оуейн, ако това е човекът, за когото говориш, се закле, че е невинен. Законът признава неговата дума, нямаме нужда от съдебен процес, за да установим това. Думата му е достатъчна.
— Достатъчна е пред съда, в който решават думите — каза Артър, — но има и друг съд, в който решават мечовете. А с моя меч, Бедуйн — тук Артър замълча, за да извади Екскалибур, който блесна в полумрака, — аз ще докажа, че Оуейн, най-добрият боец на Думнония, е виновен за трагедията на нашите братовчеди от Кърнау и че той и никой друг, трябва да плати за това.
Артър заби върха на Екскалибур в пръстения под и го остави там да трепти. За миг се зачудих дали Боговете няма внезапно да се появят, за да помогнат на Артър, но се чуваше само вятърът и плющенето на дъжда, и прозявките на събуждащите се мъже.
Бедуйн също зина, неспособен да издаде и звук.
— Ти… — каза той най-накрая, но това беше всичко, което успя да каже.
Тристан тръсна глава. Красивото му лице изглеждаше бледо в оскъдната светлина, която проникваше в залата.
— Ако някой трябва да доказва истината пред съда на мечовете — каза той на Артър, — нека това да бъда аз.
Артър се усмихна.
— Аз поисках пръв, Тристан — каза той безгрижно.
— Не! — възвърна речта си Бедуйн. — Не може!
Артър погледна към меча си и каза:
— Ти ли искаш да го вземеш, Бедуйн?
— Не! — Бедуйн беше ужасен от мисълта, че най-голямата надежда на кралството щеше да умре, но преди да успее да каже нещо, в залата нахлу самият Оуейн. Неговата дълга коса и гъстата му брада бяха мокри, а водата по голите му гърди блестеше.
Той погледна от Бедуйн към Тристан, после към Артър и след това спря поглед на меча, забит в земята. Изглеждаше объркан.
— Ти луд ли си? — попита той Артър.
— Моят меч — каза Артър меко — твърди, че ти си виновен за кавгата между Кърнау и Думнония.
— Той е луд — каза Оуейн на своите войници. Той изглеждаше уморен, очите му бяха кървясали. Беше пил почти през цялата нощ, след това беше спал лошо, но предизвикателството като че ли го изпълни с нова енергия. Той плю срещу Артър.
— Връщам се отново в леглото на оная силурска кучка — каза той — и когато се събудя искам това да се окаже просто сън.
— Ти си страхливец, убиец и лъжец — каза Артър спокойно, когато Оуейн се обърна. Неговите думи накараха всички в залата да ахнат отново.
Оуейн се върна в залата.
— Нахален хлапак — каза той на Артър, след това отиде до Екскалибур и го събори. По този начин той официално прие предизвикателството. — Тогава твоята смърт, хлапако, ще бъде част от моя сън. Навън. — посочи той с глава към дъжда. Двубоят не можеше да се проведе вътре, защото това би хвърлило проклятие върху залата за угощения. Така че двамата мъже трябваше да се бият под дъжда.
В крепостта вече всички се размърдаха. Много от хората, дошли от Линдинис, бяха останали да спят в Каер Кадарн. И сега гости и домакини идваха към залата, събудени от тревожната новина за двубоя. Люнет беше там, Нимю и Моргана също. Всички в Каер Кадарн бързаха към кралския каменен кръг, защото традицията повеляваше двубоят да се проведе там. Агрикола, облякъл червено наметало върху великолепната си римска ризница, стоеше между Бедуйн и принц Гърийнт, а крал Мелуас, стиснал комат хляб в ръка, гледаше с широко отвърени очи, заобиколен от охраната си. Тристан беше застанал в далечния край на кръга, където намерих място и аз. Оуейн ме видя до принца на Кърнау и помисли, че аз съм го предал. Той изръмжа, че моят живот ще последва душата на Артър в Отвъдния свят, но Артър заяви, че гарантира за моя живот.
— Но той наруши клетвата си! — викна Оуейн, вдигнал пръст към мен.
— Заклевам се — каза Артър, — че той не е нарушавал никаква клетва.
Артър свали бялото си наметало, внимателно го сгъна и го постави върху един камък. Той беше облечен с тесни карирани панталони, обут с ботуши, а върху вълнения си елек имаше тънка кожена дреха. Оуейн беше гол до кръста, карето на панталоните му беше очертано с кожа, а на краката си беше обул масивни подковани ботуши. Артър седна на един от камъните и свали ботушите си, явно предпочиташе да се бие бос.
