са еднакви и аз не казах нищо на Артър.) — В най-добрият случай, лорд Аел — продължи Артър, — аз запазвам Думнония и правя Поуис и Силурия мои съюзници. Но ако Горфидид победи, той ще обедини срещу теб Елмет, Регед, Поуис, Силурия и Думнония.
— Но на твоя страна ще имаш и Гуент — каза Аел. Той очевидно беше умен мъж.
— Така е, но и Горфидид ще спечели подкрепата на Гуент, когато се стигне до война между брити и сакси.
Аел изръмжа. Сегашното положение, при което бритите се биеха помежду си, беше в негова полза, но той знаеше, че накрая бритите ще спрат да воюват помежду си. И тъй като сега изглеждаше, че Горфидид е на път скоро да сложи край на тези войни, предложението на Артър даваше възможност на Аел да продължи конфликта между своите врагове.
— И какво искаш от мен? — попита той. Неговите магьосници в това време подскачаха на четири крака като огромни скакалци, а Нимю подреждаше камъчета на земята. Очертаната с камъчетата фигура изглежда разтревожи двамата магьосници, защото те започнаха да надават уплашени викове. Аел не им обърна внимание.
— Искам да дадеш на Думнония и на Гуент три луни мир — каза Артър.
— Така значи, ти просто искаш да купиш мир, а? — изрева Аел и то така, че дори Нимю се стресна. Саксът махна с ръка към своите хора, наклякали заедно с жените, кучетата и робите си отвъд плиткия ров.
— Какво прави една войска по време на мир? Кажи ми! Аз съм им обещал нещо повече от злато. Обещах им земя! Обещах им роби! Обещах им британска кръв, а ти ми предлагаш мир. — Аел плю. — В името на Тор, Артър, аз ще ти дам мир, защото просто ще те убия, а моите хора ще се изреждат при жена ти. Такъв ще бъде моят мир! — Той отново плю на земята, после погледна към мен. — Кажи на твоя господар, куче — каза той, — че половината от моите хора току що са пристигнали с лодките. Те не са събирали зърно и няма с какво да се изхранват през зимата. Не можем да ядем злато. Ако не вземем земя и зърно, ще умрем от глад. За какво му е на гладния човек мир?
Аз преведох на Артър думите, без най-грубите обиди.
Лицето на Артър се сви като от удар. Аел забеляза това, реши, че е знак за слабост и презрително се извърна.
— Ще ти дам два часа преднина, червей такъв — викна той през рамо, — след това ще тръгна след теб.
— Рате — каза само Артър, без дори да изчака да му преведа заплахата на Аел.
Саксът се обърна. Нищо не каза, само се взря в лицето на Артър. Вонята на неговата меча кожа беше отвратителна — смесица от миризмите на пот, изпражнения и мас. Той продължаваше да мълчи и да чака.
— Рате — повтори Артър, — кажи му, че може да превземе Рате. Кажи му, че там има всичко, което той иска. Кажи, му че земята, която този град пази, е негова.
Рате беше крепостта, която пазеше източната граница на Горфидид със саксите и ако Горфидид изгубеше тази крепост, саксите щяха да се придвижат двадесет мили по-навътре в Поуис.
Преведох. Отне ми известно време, докато обясня местоположението на Рате на Аел, но накрая той разбра. Не беше доволен, изглежда защото Рате беше здрава римска крепост, която Горфидид допълнително беше укрепил с масивен земен насип.
Артър обясни, че Горфидид беше изтеглил оттам най-добрите си копиеносци, за да ги включи в армията, която събираше, за да нападне Гуент и Думнония. Нямаше нужда да обяснява, че Горфдид беше поел този риск само, защото вярваше в мира, който беше купил от Аел, мир, който Артър сега искаше да разруши. Артър съобщи, че една християнска общност в Рате беше построила манастир в непосредствена близост до наземното укрепление на крепостта и че монасите бяха пробили вход в укреплението, за да могат по-лесно да влизат и да излизат от своята обител. Командващият на крепостния гарнизон, който беше един от малкото християни във войската на Горфидид, беше дал благословията си за построяването на този манастир.
— Откъде знае всичко това? — попита ме Аел.
— Кажи му, че съм довел с мен един човек, един човек от Рате, който знае как може да се влезе в манастира и който е готов да им стане водач. Кажи му, че единственото, което искам, е да пощадят живота на този човек.
Тогава разбрах, кой е бил непознатият, който вървеше до Хигуид. Разбрах също така, че още преди да тръгнем от Дурновария Артър е знаел, че ще трябва да пожертва Рате.
Аел поиска да научи нещо повече за предателя и Артър му разказа как човекът напуснал Поуис и дошъл в Думнония, за да търси отмъщение, тъй като жена му го беше изоставила заради един от офицерите на Горфидид.
Аел поговори със своите съветници, докато двамата му магьосници ломотеха нещо срещу Нимю. Един от тях насочи към нея човешка бедрена кост, но Нимю само плю. Това сякаш приключи войната между тях, тъй като двамата магьосници се оттеглиха, а Нимю стана и изтупа ръцете си. Съветниците на Аел започнаха да се пазарят с нас. По едно време те настояха да им предадем всичките си бойни коне, но в замяна Артър поиска всичките им бойни кучета. Накрая, вече беше следобяд, саксите приеха предложението за Рате и златото на Артър. Това беше може би най-голямото съкровище предавано от бритите на някой сакс, но Аел настоя да вземе и двама заложници, които обеща да освободи, след като се увери, че Артър и Горфидид не са му поставили капан в Рате. Той посочи наслуки двама от воините на Артър — бяха Балин и Ланвал.
Вечерта ядохме заедно със саксите. Бях любопитен да видя от близо тези мъже, които бяха мои братя по рождение. Дори се страхувах, че ще почувствам зова на кръвта, но всъщност ми се видяха отблъскващи. Подхвърляха си груби шеги, маниерите им бяха просташки, а от миризмата на увитите им в кожи тела ми призляваше. Някои от тях ми се подиграваха, като твърдяха, че приличам на техния крал Аел, но аз не виждах никаква прилика между плоските груби черти на Аел и онова, което си мислех, че представлява собственото ми лице. Накрая Аел се озъби на нескопосаните шегаджии и те млъкнаха. Саксът втренчи студен поглед в мен и ме помоли да поканя хората на Артър да споделят неговата вечеря от огромни печени късове месо. Ядохме месото без да си сваляме ръкавиците, дърпахме със зъби горещото месо, а кървавият сок капеше по брадите ни. Ние им дадохме медовина, те ни дадоха пиво. Имаше няколко пиянски сбивания, но никой не беше убит. Аел, както и Артър, остана трезв, но двамата магьосници на бретуалдата така се напиха, че заспаха в собствения си бълвоч. Аел ни обясни, че и двамата са луди, които чуват Боговете. Той имал и други жреци, които били нормални, но се смятало, че лудите притежават особена сила, която можело да потрябва на саксите.
— Страхувахме се, че ти може да доведеш Мерлин — каза Аел.
— Мерлин сам е господар на себе си — отвърна Артър, — но това е негова жрица — посочи той към Нимю, която беше вперила единственото си око в сакса.
Аел направи някакъв жест, който вероятно беше неговият знак против зло. Той се страхуваше от Нимю заради Мерлин, а това беше добре да се знае.
— Но Мерлин е в Британия, нали? — попита Аел с безпокойство.
— Така казват някои — отговорих аз вместо Артър, — но други твърдят обратното. Кой знае? Може и да е някъде там в тъмното — погледнах аз към черната нощ около нас.
Аел сръга с дръжката на копието си единия от своите магьосници. Човекът изскимтя жалостиво и Аел сякаш остана доволен от този звук, като че ли това беше достатъчно, за да го предпази от всяка неприятност. Бретуалдата беше окачил на врата си кръста на Сенсъм, а неговите хора носеха тежките златни огърлици, които бяхме взели от Инис Уидрин. По-късно същата нощ, когато повечето сакси шумно хъркаха, ние разговаряхме с някои от техните роби, които ни разказаха как бе паднал Дурокобривис и как принц Гърийнт бил пленен жив и измъчван до смърт. Артър се разплака. Никой не беше познавал Гърийнт отблизо, но той беше скромен човек, без амбиции, който беше направил всичко възможно да задържи нарастващите сили на саксите. Някои роби ни молеха да ги вземем с нас, но ние не можехме да направим това, защото не смеехме да обидим своите домакини.
— Един ден ще се върнем за вас — обеща Артър на робите — Ще се върнем.
Саксите си тръгнаха на другия ден следобяд. Аел настоя ние да останем още една нощ преди да напуснем Камъните, защото искаше да бъде сигурен, че няма да го последваме. Аел отведе със себе си
