преследва своите „Съкровища на Британия“ и не се интересува какво правим ние в Думнония. Аз бих могъл да направя за Мордред велико кралство, бих могъл да издигна справедливостта в закон, бих могъл да донеса мир и да накарам християни и езичници заедно да танцуват под лунната светлина, и Мерлин отново ще остане сляп и глух за всичко това. Защото Мерлин се интересува само от момента, в който цяла Британия ще бъде върната на Боговете, а когато този момент настъпи, той ще поиска от мен да му върна Каледфулч. Това беше неговото второ условие. Каза ми, че мога да взема меча на Боговете, само ако му го върна, когато той ми го поиска.
Той говореше с насмешка, която ме тревожеше.
— Не вярвате ли в мечтата на Мерлин? — попитах аз.
— Вярам, че Мерлин е най-мъдрият човек в Британия — каза серизно Артър, — и че знае много повече от онова, което аз мога изобщо да се надявам, че някога ще науча. Знам също, че моята съдба е преплетена с неговата, точно както твоята е преплетена със съдбата на Нимю, предполагам. Освен това си мисля, че Мерлин се е родил отегчен и сега иска да прави това, което правят Боговете. Да се забавлява за наша сметка. А това, Дерфел, означава, че когато дойде време да връщам Каледфулч, то ще бъде точно тогава, когато най-много ще имам нужда от него.
— И какво ще правите тогава?
— Нямам представа. Никаква представа.
Тази мисъл сякаш го развесели, защото той се усмихна, след това сложи ръка на моето рамо.
— Върви да спиш, Дерфел. Ще имам нужда от езика ти утре и не искам да пелтечиш от умора.
Оставих го и успях да дремна в сянката на сияещия камък, облян от лунната светлина, въпреки че преди това дълго лежах и мислех за онази далечна нощ, когато Мерлин е накарал Артър да държи тежкия меч до прималяване и е стоварил огромното бреме на неговата съдба върху крехките му рамене. Чудех се защо Мерлин беше избрал Артър, тъй като сега ми се струваше, че двамата бяха толкова различни. Мерлин вярваше, че хаосът може да бъде победен само ако бъдат впрегнати силите на тайнственото, а Артър вярваше в силите на човека. Може би, помислих си аз, Мерлин беше научил Артър да управлява хората, за да може той самият свободно да управлява тъмните сили. Освен това осъзнах, макар и твърде смътно, че може да дойде време, когато щеше да се наложи да избираме един от тях двамата, а това ме плашеше. Помолих се никога да не се налага такъв избор. След това заспах и спах докато изгря слънцето и освети единственият каменен стълб извън кръга, чиято сянка се простря и стигна точно до центъра на каменния кръг, където ние пазехме парите на кралството за откупа.
Пихме вода, хапнахме твърд хляб, закопчахме коланите с мечовете на кръста и след това пръснахме златото върху росната трева пред каменния олтар.
— Какво ще попречи на Аел да вземе златото и въпреки това да продължи войната? — попитах аз Артър, докато чакахме пристигането на саксите. В края на краищата, Аел и друг път беше взимал злато от нас и това не му беше попречило да изгори Дурокобривис.
Артър сви рамене. Той беше облякъл резервната си ризница — римска изработка — която беше очукана и белязана от множество битки. Той я носеше върху едно от своите бели наметала.
— Нищо — отвърна Артър — освен малкото чест, която може би има. Затова ние трябва да му предложим нещо повече от злато.
— Повече? — повторих аз, учуден, но Артър не отговори, защото на озареният от слънцето хоризонт на изток се появиха саксите.
Идваха подредени в дълга колона, която обхвана целия хоризонт. Те биеха своите бойни тъпани, а копиеносците вървяха в боен ред, но на оръжията им бяха закачени листа, което означаваше, че за момента идваха с мир. Аел вървеше начело. Той беше първият „бретуалда“, с когото щях да се запозная, до края на живота си щях да срещна само още един. Вторият щеше да се появи по-късно и щеше да ни създаде много повече неприятности, но засега и Аел ни създаваше достатъчно грижи. Той беше висок човек с открито твърдо лице и тъмни очи, които скриваха мислите му. Той имаше черна брада, бузите му бяха набраздени от белези, получени в битки, а на дясната му ръка липсваха два пръста. Аел носеше черна дреха с кожен колан, кожени ботуши, железен шлем, от който стърчаха рога на бик, а върху всичко това беше сложил наметка от меча кожа (с напредването на деня ставаше все по-горещо, така че по едно време Аел свали тази помпозна дреха). За щандарт му служеше един нацапан с кръв череп на бик, забучен на копие.
Войската му беше от двеста, двеста и няколко души и повече от половината водеха огромни бойни кучета, вързани с кожени ремъци. Зад войниците вървеше една тълпа от жени, деца и роби. Саксите бяха много повече от нас, но Аел беше обещал да не ни напада, поне докато реши съдбата ни. Хората му изобщо не се държаха враждебно. Те спряха отвъд рова, а Аел, заедно със своите съветници, един преводач и двама магьосници, влезе в кръга, за да се срещне с Артър. Магьосниците бяха намазали косите си с изпражнения и бяха оформили кичури, които след като бяха изсъхнали, стърчаха на всички страни. На раменете магьосниците имаха раздърпани наметала от вълчи кожи. Като се завъртяха наоколо да правят своите заклинания, от боядисаните им тела сякаш наизскачаха вълчи муцуни, крака и опашки. Те крещяха заклинанията си и приближаваха, като с това унищожаваха всяка магия, която евентуално бяхме направили срещу техния вожд. Нимю клекна зад нас и започна да напява противозаклинания.
Двамата предводители се измериха с поглед. Артър беше по-висок, а Аел по-широкоплещест. Лицето на Артър беше поразително, но лицето на Аел беше ужасяващо. В него безпогрешно можеше да разпознаеш лицето на човек, дошъл отвъд морето, за да създаде свое кралство в чуждата земя. И той беше създал това кралство благодарение на своята свирепа жестокост.
— Би трябвало да те убия сега, Артър — каза той, — така ще имам един враг по-малко.
Неговите магьосници, голи под проядените от молците вълчи кожи, клекнаха зад него. Единият задъвка пръст, а другият извъртя очи, когато Нимю, свалила превръзката от празното си око, изсъска срещу тях. Борбата между Нимю и сакските магьосници беше лична война, на която предводителите на обръщаха внимание.
— Може би ще дойде време, Аел — каза Артър, — когато ние с теб ще се срещнем на бойното поле. Но засега ти предлагам мир.
Очаквах донякъде, че Артър ще се поклони на Аел, който, за разлика от Артър, беше крал, но Артър се държеше с бретуалдата като с равен и Аел приемаше това без възражения.
— Защо? — попита направо Аел. Той не си служеше със заобикалки, докато ние, бритите, обичахме предисловията. Веднага забелязах тази разлика между нас и саксите. Бритите мислеха със заобикалки, мисълта им следваше сложни извивки, подобно на сложните плетеници в техните бижута, а саксите бяха прями и груби, също като тежките златни брошки и недодяланите огърлици, които правеха. Бритите рядко започваха да говорят направо по въпроса, който ги интересуваше — първо се въртяха около него, намекваха, подсказваха, винаги търсейки заобиколни пътища към целта. Саксите пет пари не даваха за този изтънчен подход. Веднъж Артър ми заяви, че и на мен ми е присъща тази сакска прямота, но си мисля, че го каза като комплимент.
Артър не отговори на въпроса на Аел.
— Мислех, че вече бяхме постигнали мир помежду си. Имахме споразумение, подпечатано със злато.
Аел с нищо не показа някакво притеснение затова, че беше нарушил мира. Той само сви рамене, сякаш това беше дребно нещо.
— Щом едното споразумение се е провалило, защо си дошъл да плащаш за друго? — попита той.
— Защото съм скаран с Горфидид — отговори Артър, възприемайки прямотата на сакса, — и аз търся твоята помощ в тази кавга.
Аел кимна.
— Но ако аз ти помогна да разгромиш Горфидид, ще увелича силата ти. Защо трябва да правя това?
— Защото ако не го направиш, Горфидид ще разгроми мен, и тогава той ще бъде по-силен.
Аел се засмя и разкри развалените си зъби.
— Какво го интересува кучето, кой от двата плъха ще убие? — попита той. При превода на последното изречение аз замених плъховете с елени. Стори ми се по-тактично. Забелязах, че преводачът на Аел не ме издаде на своя господар.
— Нищо — съгласи се Артър, — но елените не са еднакви. — (Преводачът на Аел каза, че плъховете не
