която сякаш никога не беше напускала Хълма, се шмугна през малката вратичка в покоите на Мерлин, а аз хукнах през дъжда към колибата на Гудован. Намерих го седнал пред старото си писалище. Но той не работеше, защото беше ослепял, макар и да казваше, че още може да различава светло и тъмно.
— А напоследък е предимно тъмно — каза той тъжно, след това се усмихна. — Предполагам, че вече си твърде голям, за да мога да те пошляпвам, а Дерфел?
— Можеш да опиташ, Гудован — казах аз, — но не вярвам да има голяма полза.
— Нима е имало някога — избоботи той. — Мерлин ми говори за теб, когато беше тук миналата седмица. Той не стоя дълго. Дойде, поговори с нас, остави ни още една котка, сякаш си нямаме достатъчно котки тук, и след това си тръгна. Дори не остана да пренощува, толкова бързаше.
— Знаеш ли накъде отиде? — попитах аз.
— Никога не казва, но ти къде мислиш, че е отишъл? — попита ме Гудован и в гласа му прозвуча нещо от неговата предишна строгост. — Да търси Нимю. Поне аз така си мисля, макар че защо ли му е притрябвало да търси това глупаво момиче, не знам. Трябва да си намери някоя робиня! — Той замълча и изведнъж се натъжи до сълзи — Знаеш ли, че Себил умря? — попита ме той. — Горката жена. Тя беше убита, Дерфел! Убита! Някой й беше прерязал гърлото. Така и не разбрахме кой. Някой пътник предполагам. Светът отива по дяволите, Дерфел, по дяволите. — За момент Гудован сякаш потъна някъде, но после отново улови нишката на мислите си. — Мерлин трябва да си вземе робиня. Няма нищо лошо в една послушна робиня, а в града има много такива, които за дребна монета ще направят каквото поискаш. Аз използвам къщата до старата работилница на Гулидин. Там има една добра жена, макар че напоследък повече си говорим, отколкото се въргаляме из леглото. Остарявам, Дерфел.
— Не изглеждаш стар. А Мерлин не търси Нимю. Тя е тук.
Отново прокънтя гръмотевица и Гудован напипа едно малко парче желязо, което погали, за да се предпази от злото.
— Нимю е тук? — попита той удивен. — Но ние чухме, че е на Острова! — каза Гудован и отново погали парченцето желязо.
— Беше — казах просто, — но вече не е.
— Нимю… — произнесе той името й, като че ли не можеше да повярва, — ще остане ли тук?
— Не, всички тръгваме на изток днес.
— И ще ни оставите сами? — попита той сприхаво. — Липсва ми Хюел.
— И на мен.
Той въздъхна.
— Времената се менят, Дерфел. Хълмът не е това, което беше. Всички остаряхме и децата вече ги няма. Мъчно ми е за тях. И горкият Друидан вече няма кого да тормози. Пелинор плещи глупости до забрава, а Моргана се разхожда, увесила нос.
— Че тя кога е била весела? — попитах аз безгрижно.
— Тя загуби своята сила — обясни ми Гудован. — Не силата, която й дава възможност да тълкува сънища и да лекува болни, а силата, която имаше, когато Мерлин беше тук и когато Утър седеше на престола. Тя не може да се примири с това, Дерфел, както не можа да се примири и с Нимю. — Той замълча замислен. — Тя много се разгневи, когато Гуинивиър повика Нимю, за да се справи със Сенсъм и да спре строителството на църквата в Дурновария. Моргана беше убедена, че трябваше нея да извикат, а не Нимю. Но чуваме, че лейди Гуинивиър се огражда само с красиви хора, така че Моргана няма никакъв шанс, нали? — изкиска се той. — Но тя все още е силна жена, Дерфел, брат й има голяма амбиция и тя никога не би се задоволила да остане тук и да слуша сънищата на селяните или да смесва билки, за да лекува крави. Тя загива от скука! До такава степен, че дори играе на табла с онзи нещастник епископ Сенсъм от светилището. Защо го изпратиха в Инис Уидрин?
— Защото не го искаха в Дурновария. Той наистина ли идва да играе тук с Моргана?
Гудован кимна.
— Той казва, че има нужда от интелигентна компания и че тя има най-острия ум в Инис Уидрин, а аз бих казал, че е прав. Той, разбира се, непрекъснато я поучава — някакви безкрайни глупости за девица, която ражда Бог, който пък бил прикован на кръст, но Моргана пуска всичко покрай маската си. Поне така се надявам.
Гудован замълча и отпи медовина от своя рог, в който с последни сили се бореше за живота си една оса. Когато той остави рога, аз измъкнах осата и я смачках на писалището му.
— Християните печелят привърженици, Дерфел — продължи Гудован. — Дори жената на Гулидин, тази добра жена Рала, се покръсти, а това вероятно означава, че Гулидин и двете им деца ще последват примера й. Нямам нищо против, но защо трябва да пеят толкова много?
— Ти не обичаш ли пеенето? — подразних го аз.
— Никой не обича хубавата песен повече от мен! — каза той твърдо. — Бойната песен на Утър или Песента на Таранис за голямото клане, на това му викам аз песен, а не онова мрънкане за това какви сме грешници и за милостта, от която се нуждаем, за да бъдем опростени. — Той въздъхна и тръсна глава. — Чух, че си бил в Инис Трийбс? — попита той.
Разказах му за падането на града. Историята беше много подходяща за този ден, когато над нивята се изливаше пороен дъжд, а над цяла Думнония се спускаше мрак. Когато разказът свърши, Гудован гледаше с невиждащи очи към вратата и мълчеше. Помислих, че е заспал, но когато станах от стола, той махна с ръка да седна отново.
— Наистина ли нещата са толкова зле, колкото твърди епископ Сенсъм? — попита той.
— Зле са, приятелю — признах аз.
— Разкажи ми.
Казах му как ирландците и корнийците нападат западните земи, където Кадуи още управляваше като независим владетел. Тристан правеше всичко възможно, за да възпре войниците на баща си, но крал Марк не можеше да устои на изкушението да обогати бедното си кралство за сметка на отслабналата Думнония. Казах му как саксите на Аел са нарушили примирието, но добавих, че главната заплаха идва от Горфидид, който притежава огромна армия.
— Събрал е мъжете на Елмет, Поуис и Силурия — казах аз, — и щом приберат реколтата, той ще ги поведе на юг.
— А Аел не напада ли Горфидид? — попита старият писар.
— Горфидид му е платил за това.
— А Горфидид ще победи ли?
Дълго мълчах, накрая отговорих: „Не.“ Не защото бях убеден в това, а защото не исках този стар приятел да се тревожи, че последното, което ще види в своя живот, ще бъде блясъкът на нечий меч, изсвистял пред слепите му очи.
— Артър ще се сражава с него — казах аз, — а той не се дава лесно.
— И ти ще се сражаваш с тях, нали?
— Това ми е работата, Гудован.
— От теб щеше да стане добър писар — каза той тъжно, — а това е една почтена и полезна професия, въпреки че ние писарите не ставаме лордове.
Аз мислех, че не знае за оказаната ми чест. Сега изведнъж се засрамих от гордостта, с която я бях приел. Гудован се пресегна за своята медовина и отпи нова глътка.
— Ако видиш Мерлин, кажи му да се върне. Хълмът е мъртъв без него.
— Ще му кажа.
— Довиждане, лорд Дерфел — каза Гудован така сякаш знаеше, че това беше последната ни среща на този свят. Опитах се да прегърна стария човек, но той само махна с ръка да си тръгвам, защото не искаше да плаче пред мен.
Артър чакаше при портата откъм морето, загледан на запад отвъд мочурищата, над които се изливаше дъждът.
— Това ще затрудни жътвата — каза той мрачно. Над севърнско море проблясна светкавица.
— След смъртта на Утър имаше точно такава буря — казах аз.
Артър се загърна с наметалото си.
— Ако синът на Утър беше жив… — каза той, но не довърши мисълта си. Настроението му беше мрачно
