— Добре казано, крастава жабо — заяви Тердиг. Ние бритите не признавахме титлата „бретуалда“, но аз я използвах, за да спечеля благоразположението на сакския старейшина. Артър, който нищо не разбираше от нашия разговор, търпеливо чакаше да намеря удобен момент да му преведа нещо. Той имаше доверие на своите хора и затова не бързаше и не се намесваше.
— Бретуалдата е на няколко часа път оттук — каза Тердиг. — Може ли да ми назовеш поне една причина, жабо, поради която аз трябва да обезпокоя неговия ден с новината, че някакви плъхове, мишки и гъсеници са плъзнали в земите му.
— Ние носим на бретуалдата повече злато, отколкото ти, Тердиг, можеш да си представиш. Злато за вашите мъже, за вашите жени, за вашите дъщери, има дори за вашите роби. Това достатъчно основателна причина ли е?
— Покажи, крастава жабо.
Беше рисковано, но Артър с готовност се съгласи да заведе Тердиг и шестима от неговите хора до мулетата и да му покаже съкровището в чувалите. Рискът се състоеше в това, че Тердиг можеше да реши да се бие с нас за златото, но ние бяхме повече, а и видът на конниците с техните огромни коне внушаваше страх. Така че саксът просто взе три златни монети и каза, че ще съобщи за нас на бретуалдата.
— Вие чакайте при Камъните — заповяда ни той. — Стойте там и моят крал ще дойде на сутринта.
Тази заповед означаваше, че Аел вече е бил предупреден за нашето приближаване и вероятно беше разбрал какво ни води насам.
— Може да останете при камъните с мир — каза Тердиг, — докато бретуалдата реши какво да прави с вас.
Цял следобед вървяхме, докато стигнахме Камъните. Онази вечер за първи път видях големия каменен кръг. Мерлин често ми беше говорил за Камъните. Нимю също беше чувала за тяхната сила. Но никой не знаеше кой беше издигнал тези камъни и защо ги беше подредил в кръг. Нимю беше сигурна, че само Боговете можеха да направят това и затова започна да напява молитви, когато приближихме до сивите самотни монолити, чиито издължени сенки се тъмнееха на фона на светлозелената трева. Около каменния кръг имаше плитък ров. Самите Камъни образуваха огромен кръг от високи блокове, подобни на колони, а над тях бяха сложени други камъни, които изглеждаха като трегери. А в пространството, оградено от тези груби арки, имаше други огромни скални късове, изправени на тясната си страна и наредени около голям плосък камък, който служеше за олтар. В Британия имаше много от тези каменни кръгове, някои дори заемаха по-голяма площ, но само този бе свързан с такава тайнственост и величие, затова всички бяхме обзети от страхопочитание и мълчаливо пристъпвахме към тази светиня.
Нимю направи своите заклинания, след това ни увери, че е безопасно и ние прескочихме рова и започнахме удивени да се разхождаме сред тези скални късове, подредени от Боговете. Камъните бяха обрасли с лишеи. Някои се бяха наклонили, други направо бяха паднали, а трети носеха дълбоки надписи с римски имена и цифри. До смъртта си Гърийнт беше Лорд на камъните — служба създадена от Утър като награда за този, който отговаря за безопасността на нашата източна граница, заплашвана от саксите. Но сега някой друг трябваше да получи тази титла и да се опита да изтласка Аел обратно отвъд изгорения Дурокобривис. Нимю смяташе, че е позор, дето Аел беше пожелал да се срещне с нас, тук толкова навътре в Думнония.
На юг имаше една долина, обрасла с гора, и ние използвахме мулетата, за да донесем дърва оттам и да накладем огън, който горя ярко през цялата призрачна нощ. На хоризонта на изток се виждаха и други огньове, което означаваше, че саксите ни бяха последвали. Беше напрегната нощ. Нашият огън се извисяваше сякаш беше Белтейн, но сенките, които пламъците хвърляха по камъните, ни изнервяха. Нимю направи предпазни заклинания около рова и това поуспокои хората ни, но вързаните коне цяла нощ цвилеха и риеха пръстта с копита. Артър предполагаше, че те надушваха бойните кучета на саксите, но Нимю беше сигурна, че около нас бродят духовете на умрелите. Нашите часовои стискаха копията си и ги вдигаха при всеки полъх на вятъра, прошумял над гробните могили, които се намираха около Камъните. Не ни обезпокои нито куче, нито дух, нито воин, но малцина от нас успяха да поспят.
Артър изобщо не спа. По едно време през нощта той ме помоли да се разходим и ние закрачихме по външния кръг на камъните. Известно време той вървя гологлав и мълчалив под ярките звезди.
— Аз съм бил тук — наруши той внезапно тишината.
— Кога, господарю? — попитах аз.
— Преди десет години. Или единадесет — повдигна той рамене сякаш броят на годините нямаше значение. — Мерлин ме доведе.
Той отново замълча и аз не казах нищо, защото от последните му думи почувствах, че това място имаше особено значение за него. И наистина беше така, защото накрая той спря и посочи сивия блок, който стоеше като олтар в центъра на каменния кръг.
— Ето там, Дерфел, Мерлин ми даде Каледфулч.
Аз погледнах към украсената с кръстосани нишки дръжка, която стърчеше от ножницата.
— Достоен дар, господарю — казах аз.
— Много тежък, Дерфел. Беше свързан с тежко бреме. — Артър ме хвана под ръка и ние отново тръгнахме. — Мерлин ми го даде при условие, че правя това, което той ми заповяда и аз се подчиних. Отидох в Беноик и научих от Бан задълженията на владетеля. Научих, че кралят е толкова добър, колкото най-бедният човек в своето кралство. Това беше урокът на Бан.
— Това не е бил урок, който Бан е научил от собствен опит — казах аз мрачно, защото си помислих как Бан беше пренебрегнал своя народ, за да създаде разкошния Инис Трийбс. Артър се усмихна.
— Някои хора са по-добри в познанията си отколкото в делата си, Дерфел. Бан беше много мъдър, но не и практичен. А аз трябва да бъда и двете.
— Да бъдете крал? — осмелих се аз да попитам, защото подобно твърдение щеше да бъде в противоречие с всичко, което Артър беше говорил дотогава за своята цел в живота. Но Артър не се обиди от моя въпрос.
— Да бъда владетел — каза той и отново спря, загледан в легналите войници, загърнали се със своите тъмни наметала в центъра на каменния кръг. А на мен ми се струваше, че плоският камък сияе под лунната светлина или може би това беше само моето разпалено въображение.
— Мерлин ме накара да се съблека гол и да стоя на този камък цяла нощ — продължи Артър. — Валеше дъжд, духаше вятър и беше много студено. Той напяваше заклинания, а мен накара да държа меча пред себе си с протегнати ръце. Помня, че по едно време ръцете ми горяха като в огън, после се вкочаниха, но той не ми даваше да пусна Каледфулч. „Дръж го! — викаше той — дръж го!“ И аз стоях и треперех, а той призоваваше мъртвите да станат свидетели на неговия дар. И те дойдоха, Дерфел, редица след редица идваха мъртви воини с празни очи и ръждясали шлемове, които се надигнаха от Онзи свят, за да видят как ще получа меча. — Артър тръсна глава при този спомен. — Или може би просто съм сънувал тези проядени от червеи мъже. Бях млад и много впечатлителен, а Мерлин знае как да всее страх от Боговете в душата на един млад човек. Но след като ме изплаши с тълпата мъртви свидетели, той ми каза какво трябва да прави предводителят, как да намира воините, които имат нужда от водач, и как трябва да се сражава в битка. Той разкри съдбата ми, Дерфел — каза Артър и отново замълча, а лицето му изглеждаше много мрачно на лунната светлина. След това се усмихна тъжно и изведнъж изтърси — Всичко това са глупости.
Каза го толкова тихо, че едва го чух.
— Глупости ли? — попитах аз, неспособен да скрия неодобрението си.
— Аз трябва да върна Британия на нейните Богове — каза Артър с насмешка.
— И ще го направите, господарю — казах аз. Той сви рамене.
— Мерлин искаше една силна ръка, която да държи един добър меч — каза той, — но какво искат Боговете, Дерфел, не знам. Ако те искат Британия, защо съм им потрябвал аз? Или Мерлин? Нима Боговете имат нужда от хората? Или ние сме като кучета, дето лаят за господари, които не искат да ги слушат?
— Ние не сме кучета — казах аз. — Ние сме създадени от Боговете. Те трябва да са имали някаква цел, когато са ни създали.
— Така ли? Може би просто сме създадени, за да ги забавляваме.
— Мерлин казва, че сме изгубили връзката с Боговете — продължих аз да упорствам.
— Точно както Мерлин изгуби връзката с нас — каза твърдо Артър. — Ти видя как той избяга от Дурновария онази нощ, когато се върнахте от Инис Трийбс. Мерлин е прекалено зает, Дерфел. Мерлин
