като времето.
— Синът на Утър не би могъл да се сражава с Горфидид, господарю — казах аз, — нито с Аел.
— Нито с Кадуи — добави той мрачно, — нито със Сердик. Толкова много врагове, Дерфел.
— Тогава радвайте се, че имате приятели, господарю.
Той прие тази истина с усмивка, след това се обърна да погледне на север.
— Тревожа се за един приятел — каза той тихо. — Тревожа се, че Тюдрик няма да иска да се бие. Той се измори да воюва и аз не мога да го виня за това. Гуент пострада много повече от Думнония. — Артър ме погледна и в очите му имаше сълзи, или може би това беше само от дъжда. — Исках да направя толкова велики неща, Дерфел, толкова велики неща. А накрая точно аз ги провалих, нали така?
— Не е така, господарю — казах аз убедено.
— Приятелите трябва да казват истината — смъмри ме той тихо.
— Ние имахме нужда от Гуинивиър — казах аз, притеснен, че трябва да говоря така, — вие сте били предопределени един за друг, иначе защо щяха Боговете да я доведат в залата за угощение в нощта на твоя годеж? Не е наша работа, господарю, да размишляваме над решенията на Боговете, ние трябва само да изживеем съдбата си.
Той смръщи вежди, защото предпочиташе да мисли, че той сам е отговорен за своята съдба.
— Да не би да мислиш, че всички трябва просто да се оставим на течението да ни носи?
— Мисля, господарю, че когато си в ръцете на съдбата, по-добре да не търсиш обяснения и причини.
— А аз търся — каза той тихо, след това се усмихна. — Обичаш ли някоя жена, Дерфел? — попита ме той.
— Жените, които обичам, господарю, не са за мен — отговорих аз със самосъжаление.
Той отново се намръщи, после поклати глава състрадателно.
— Горкият Дерфел — каза тихо той, но нещо в гласа му ме накара да го погледна в очите. Нима мислеше, че и Гуинивиър беше сред тези жени? Изчервих се и се зачудих какво да кажа, но Артър се обърна и се загледа в Нимю, която идваше към нас.
— Някой ден, когато намерим време, трябва да ми разкажеш за Острова на мъртвите — каза той.
— Ще разказвам след победата ви, господарю — отвърнах аз, — когато ще се нуждаете от интересни приказки, за да запълвате дългите зимни вечери.
— Да — каза той, — след нашата победа.
Но в гласа му нямаше голяма надежда. Армията на Горфидид беше толкова голяма, нашата толкова малка.
Но преди да премерим сили с Горфидид, трябваше да купим мира със саксите с Божиите пари. Затова тръгнахме към Лоегир.
Усетихме миризмата на Дурокобривис много преди да наближим града. Не бяхме пътували и два дни. Оставаше още половин ден път до превзетия град, но вятърът духаше от изток и носеше тежката миризма на смърт и дим далеч над запустелите ниви. Посевите бяха готови за жътва, но хората бяха избягали, изплашени от саксите. В Кунецио, един малък град, построен от римляните, където прекарахме нощта, улиците бяха изпълнени с бежанци, чиито стада бяха наблъскани в набързо построени кошари. Никой не поздрави Артър в Кунецио и нищо чудно, защото хората го обвиняваха за продължителната война и за всички свои нещастия. Мъжете мърмореха, че по времето на Утър е имало мир, а при Артър — само война.
Пред нашата мълчалива колона яздеха конниците на Артър. Те бяха облекли своите ризници, носеха копия и мечове, но щитовете им бяха обърнати надолу, а на копията им имаше зелени клонки — знак, че идвахме с мир. Зад конниците вървяха копиеносците на Ланвал, а след тях двадесет товарни мулета, натоварени със златото на Сенсъм и с всички кожени нагръдници, които конете на Артър носеха по време на битка. В ариергард яздеше втори по-малък отряд конници. Самият Артър вървеше с моите копиеносци точно зад знаменосеца, който яздеше в авангарда. Хигуид, слугата на Артър, водеше Ламрей, черната кобила на господаря си, а до Хигуид вървеше някакъв непознат, когото аз взех за някакъв слуга. Нимю вървеше с нас и заедно с Артър се опитваха да научат някои сакски думи от мен. Но и двамата не бяха добри ученици.
Нимю скоро се отегчи от грубия език, а Артър мислеше за толкова много неща, че едва успя да научи няколко думи — мир, земя, копие, храна, майка, баща. Аз щях да му бъда преводач — това беше първият път, в който трябваше да говоря от името на Артър и да му предавам думите на неговите врагове. Щеше да има още много такива срещи.
Срещнахме врага по обяд, когато слизахме по един невисок хълм, обрасъл с гора, а пътят минаваше през нея. Внезапно една стрела мина между дърветата и се заби точно пред водача на колоната Сеграмор. Той вдигна ръка и Артър заповяда на всеки в колоната да запази спокойствие и да не мърда.
— Никакви мечове! — заповяда той. — Стойте и чакайте!
Саксите сигурно ни бяха държали под око от сутринта, защото бяха събрали един малък отряд, за да ни преградят пътя. Бяха шестдесет-седемдесет силни мъже, които се измъкнаха измежду дърветата и последваха своя водач. Той беше широкоплещест мъж, който носеше щандарт на старейшина, направен от еленови рога, от които висяха ивици човешка кожа.
Старейшината, като всички сакси, се беше окичил с рунтави кожи. Те всички много обичаха кожите и имаше защо — малко неща можеха да спрат острието на меча по-добре от дебел слой кожи. Този човек имаше пухкава черна кожа около врата си, ивици от подобна козина висяха на раменете и на бедрата му. Другата част от облеклото му беше от щавена кожа и вълна — къса горна дреха, панталони, ботуши и кожен шлем с парче черна кожа на върха. На кръста му висеше дълъг меч, а в ръката си държеше любимото оръжие на саксите — брадвата с широко острие.
— Загубихте ли се, уелхи? — викна той. („Уелхи“ беше тяхната дума за нас бритите. Тя означаваше „чужденци“ и звучеше презрително.) — Или просто вече не ви си живее?
Той стоеше на пътя ни, разкрачил крака и вдигнал глава, а брадвата почиваше на рамото му. Мъжът имаше кестенява брада и гъста кестенява коса, която стърчеше изпод ръба на неговия шлем. Неговите хора, някои с железни, други с кожени шлемове, и почти всички с брадви, само за секунди изградиха пред нас стена от щитове. Някои от тях държеха на каишки огромни кучета, големи колкото вълци. По-късно разбрахме, че саксите използват такива кучета като оръжие — пускат ги срещу противниковата стена секунди преди да атакуват със своите брадви и копия. Някои наши хора се плашеха повече от кучетата отколкото от саксите.
Аз тръгнах с Артър, който спря само на няколко крачки от водача на саксите. Никой от нас не носеше копие или щит, а мечовете ни лежаха скрити в ножниците.
— Моят господар — казах аз на сакски, — е Артър, защитник на Думнония, който идва при вас с мир.
— Засега — каза мъжът, — имате вашия мир, но само засега — каза той презрително, все пак името на Артър очевидно му направи силно впечатление, защото той го погледна с ново любопитство и след това отново се обърна към мен.
— Ти сакс ли си? — попита ме той.
— По рождение да. Но сега съм британец.
— Може ли вълкът да стане крастава жаба? — смръщи се той. — Защо да не станеш отново сакс?
— Защото съм се заклел да служа на Артър — казах аз, — а тази служба изисква да предам на твоя крал голям дар в злато.
— За крастава жаба, виеш много добре — каза мъжът. — Аз се казвам Тердиг.
Никога не бях чувал това име.
— Твоята слава плаши нашите деца в сънищата им.
Той се засмя.
— Добре казано, крастава жабо. И кой е нашият крал?
— Аел — казах аз.
— Не чух добре, крастава жабо.
Аз въздъхнах.
— Бретуалдата Аел.
