липсата на друиди в една войска даваше предимство на врага.
На съвета имаше четиридесет-петдесет души, всички бяхме старейшини и военачалници. Срещнахме се в голата каменна зала в банята на Магнис. Тази зала ми напомняше за църквата в Инис Уидрин. Крал Тюдрик, Артър, Агрикола и синът на Тюдрик — престолонаследникът Мюриг седяха на маса върху каменен подиум. Мюриг беше пораснал, но беше блед и слаб и изглеждаше много нещастен във възшироката си римска ризница. Беше достатъчно голям, за да участва в битка, но беше толкова напрегнат, че изглеждаше напълно непригоден за това. Непрекъснато премигваше, сякаш току що беше излязъл на слънчева светлина след дълг престой на тъмно. Освен това през цялото време си играеше с кръста, който висеше на врата му. Единствено Артър не беше с бойно снаряжение, но изглеждаше по-спокоен в селските дрехи, с които беше облечен.
Воините нададоха радостни възгласи и затропаха с дръжките на копията си, когато крал Тюдрик съобщи новината за оттеглянето на саксите от източната граница. Но поводите за радостни възгласи не бяха много през онази нощ. Особено след като Агрикола стана и обобщи сведенията за числеността на противника. Той не изброи всички контингенти, но дори и без по-малките подразделения беше ясно, че войската на Горфидид е два пъти по-голяма от нашата.
— Просто ще трябва да убиваме два пъти по-бързо! — викна Морфанс някъде отзад. (Той беше върнал ризницата на Артър, твърдейки че само герой може да носи такова количество метал и да се сражава.) Агрикола остави без коментар репликата му, а добави, че след седмица жътвата ще приключи и тогава опълчението на Гуент ще увеличи числеността на нашите войски. Никой не изглеждаше зарадван от тази новина.
Крал Тюдрик предложи да дадем сражение на Горфидид под стените на Магнис.
— Дайте ми само една седмица — каза той — и аз така ще напълня тази крепост със зърно от новата реколта, че Горфидид никога няма да може да ни измъкне от тук. Нека да се сражаваме тук — махна той с ръка към тъмнината отвъд вратите на залата, — и ако нещата се развият зле, ние просто ще се приберем зад крепостните стени и ще ги оставим да си хабят копията срещу дървената палисада.
Точно тези битки предпочиташе Тюдрик и отдавна се беше усъвършенствал в тях — отстояване на обсада — битка, в която той можеше да използва работата на отдавна починалите римски строители, за да спира вражите копия и мечове. В залата се чу одобрително мърморене, към което се присъединиха и други от присъстващите, когато Тюдрик каза на съвета, че Аел вероятно е замислил нападение над Рате.
— Ще задържим Горфидид тук — каза някой, — и той сам ще си тръгне като разбере, че Аел е решил да му дойде на гости през задната врата.
— Аз няма да чакам Аел да води моята битка — обади се Артър за първи път и стаята стихна. Артър сякаш се смути от твърдия си тон. Той се усмихна извинително на крал Тюдрик и попита къде точно се бяха събрали силите на противника. Артър вече знаеше разположението им, разбира се, но постави въпроса, за да могат всички присъстващи да чуят отговора.
Агрикола отговори вместо Тюдрик.
— Най-близката до нас част е разположена между Коелс Хил и Каер Лъд — каза той, — а основната войска се събира в Браногениум. Идват и други откъм Каер Сус.
На нас тези имена почти нищо не ни говореха, но Артър изглежда ги познаваше добре.
— Значи те пазят хълмовете, които се намират между нас и Браногениум?
— Всеки проход — потвърди Агрикола, — и всеки връх.
— Колко са в долината Лъг? — попита Артър.
— Поне двеста от най-добрите им копиеносци. Те не са глупави, лорд — добави Агрикола мрачно.
Артър се изправи. Той беше във вихъра си по време на съвети, защото умееше да налага мнението си над хора, които мислеха по различен начин. Погледна ни и се усмихна.
— Християните най-добре ще разберат това — каза той и това беше тънко ласкателство към онези, които най-вероятно щяха да му се противопоставят. — Представете си един християнски кръст. Тук в Магнис ние сме в основата на кръста. Римският път който върви от Магнис на север към Браногениум е дръжката на кръста, а напречната част на кръста се оформя от хълмовете, които пресичат пътя. Коелс хил е отляво, Каер Лъд е отдясно, а долината Лъг е в центъра на кръста. Там пътят и реката пресичат хълмовете.
Артър излезе иззад масата, мина отпред и седна на ръба, за да бъде по-близо до нас.
— Искам да помислите за нещо — каза той. Пламъците от окачените на стената факли хвърляха сенки по дългите му скули, но очите му блестяха и в гласа му имаше ведрост и оптимизъм.
— Всички знаят, че ние ще загубим тази битка — каза той. — Врагът ни превъзхожда по численост. Ние чакаме тук Горфидид да ни нападне. Чакаме и някои от нас се обезверяват и си тръгват. Други се разболяват. И всички постоянно мислим за онази огромна армия, която се събира сред хълмовете при Браногениум и същевременно се опитваме да не мислим за деня в който, нашата стена от щитове ще бъде заобиколена от врага от три страни. Но помислете за врага! И те чакат, но докато чакат те стават по-силни! Идват мъже от Корновия, от Елмет, от Демеция, от Гуинед. Безимотни мъже отиват при Горфидид, за да завоюват земя, воини без господари отиват при него заради плячката. Те знаят, че ще победят и че ние чакаме като мишки, заобиколени от котки.
Артър отново се усмихна и се изправи.
— Но ние не сме мишки. Ние разполагаме с някои от най-добрите воини, които някога са вдигали копие. Сред нас са най-добрите бойци! — (Присъстващите затропаха с дръжките на копията си.) — Ние можем да убиваме котки! А знаем и как да ги дерем! Но. — Последната дума спря започналите радостни възгласи. — Но — продължи Артър — не и ако стоим тук и чакаме да ни атакуват. Ще чакаме тук зад стените на Магнис и какво ще стане? Врагът просто ще ни заобиколи. Ще сложи ръка на нашите домове, на жените и децата ни, на земите и стадата ни и на новата ни реколта, а ние просто ще стоим като мишки в капан. Не, ние трябва да атакуваме и то скоро.
Агрикола изчака да стихнат възгласите на думнонците.
— Къде ще атакуваме? — попита той кисело.
— Там, където най-малко ни очакват, лорд, в най-защитеното място. Долината Лъг. Право нагоре по кръста! Право в сърцето! — той вдигна ръка, за да спре шумното одобрение на присъстващите. — Долината е тясна — каза той, — и никой не би могъл да заобиколи стената ни от щитове откъм фланговете. Пътят минава през реката и прави брод северно от долината. — Артър беше свил вежди, опитвайки се да си спомни мястото, което беше виждал веднъж в живота си. Но той имаше войнишка памет за терени и му беше достатъчно да види дадена местност само веднъж, за да я запомни.
— Ще трябва да поставим хора на западния хълм, за да не позволим на техните стрелци да ни обсипват със стрели, но веднъж доберем ли се до долината, кълна се, че никой не може да ни мръдне оттам.
Агрикола обаче имаше възражения.
— Да, ние можем да се задържим там — съгласи се той, — но как ще си пробием път до там? Горфидид е оставил в долината двеста души, а може и повече. И сто човека да бяха, пак могат да защитават подстъпа към долината цял ден. Докато ние си пробиваме път към долината, Горфидид ще успее да доведе своите пълчища от Браногениум. И което е по-лошо, ирландските Черни щитове, които са на гарнизон в крепостта на Коелс Хил, могат да се спуснат на юг и да ни излязат в тил. Така че дори и да се доберем до долината, дори и да се укрепим между тесните й склонове, лорд, ние просто ще бъдем избити там.
— Ирландците от Коелс Хил не са страшни — каза Артър безгрижно. Той беше възбуден и не го сдържаше на едно място — започна да се радхожда нагоре-надолу по подиума докато обясняваше и убеждаваше. — Моля ви, кралю господарю — обърна се той към Тюдрик, — помислете какво ще стане, ако чакаме тук. Врагът ще дойде, ние ще се оттеглим зад непревземаемите стени и те ще нападнат земите ни. Ние ще оцелеем до средата на зимата, но ще остане ли жив човек в Гуент и Думнония? Не. Тези хълмове на юг от Браногениум са стените на Горфидид. Ако успеем да пробием тези стени, той ще трябва де се бие с нас и ако го накараме да се бие с нас в долината Лъг, той ще бъде разгромен.
— Ще ни спрат неговите двеста войника в долината — настоя Агрикола.
— Те ще изчезнат като мъгла — заяви Артър уверено. — Това са двеста човека, които никога не са виждали бронирани коне в битка.
Агрикола поклати глава.
— Долината е преградена с повалени дървета. Бронираните коне няма да могат да минат — поясни Агрикола и блъсна юмрук в разтворената си длан — Дотук и край — каза той просто и неговият тон накара
