— На мен пък ми харесва — каза той, — освен това, Дерфел, ти сега си мой смирен слуга, така че твоето мнение изобщо не ме интересува.
Аз се опитах да го цапна по ръката, но той се изплъзна и се засмя. Бях принуден да яздя до Каер Сус. През всичките години, прекарани с Артър, така и не се научих да яздя свястно. Винаги ми се е струвало, че трябва да седна точно на гърба на коня. Но като седнеш така, не можеш да обхванеш тялото на животното с колене, затова трябва да се плъзнеш напред докато спреш зад врата му. Тогава краката ти висват надолу и се поклащат точно зад предните крака на коня. Накрая започнах да си пъхам стъпалото под колана на седлото, за да намеря някаква опора. Това направо обиди Галахад, който много се гордееше с майсторската си езда.
— Защо не яздиш като хората — каза той.
— Ами няма къде да си сложа краката!
— Конят има четири. Ти колко още искаш?
Яздихме до Каер Лъд, най-важната крепост на Горфидид след граничните хълмове. Градът беше разположен на едно възвишение, около което обикаляше река. Ние решихме, че часовоите тук няма да бъдат толкова предпазливи, колкото войниците, охраняващи римския път при долината Лъг. Но въпреки това ние не разкрихме целта на посещението си в Поуис, просто казахме, че сме воини без земя от Арморика и искаме да влезем в кралството на Горфидид. Като разбраха, че Галахад е принц, часовоите настояха да го придружат като почетен ескорт до командващия градския гарнизон. Така че те ни преведоха през целия град, който беше пълен с въоръжени мъже — пред всяка врата стърчаха копия, а на пейките пред кръчмите бяха накамарени бойни шлемове. Командващият на гарнизона беше един нервен мъж, който очевидно ненавиждаше отговорността да бъде командващ на такъв огромен гарнизон.
— Още като видях вашите щитове, разбрах че трябва да сте от Арморика, лорд принц — каза той на Галахад, — Този символ е толкова странен за нашите провинциални очи.
— И толкова почтен за моите — каза тежко Галахад без да обръща внимание на моите погледи.
— Разбира се, разбира се — каза командващият. Той се казваше Халсид. — И вие, разбира се, сте добре дошли, лорд принц. Нашият Велик крал приветства с добре дошли всички… — той замълча смутен. Тъкмо щеше да каже, че Горфидид приветства всички безимотни воини, но тези думи можеха да наранят един принц от Арморика, останал без кралство. — Всички смели мъже — завърши най-накрая мисълта си командващият. — Вие не смятате да останете тук, предполагам. — каза той, очевидно разтревожен, че това ще увеличи гърлата в града, който и без нас беше пренаселен.
— Бих искал да отида в Каер Сус — каза Галахад. — Заедно с моя слуга — махна той с ръка към мен.
— Дано Боговете ви помогнат да стигнете бързо, лорд принц.
Така влязохме в кралството на врага. Яздехме през тихи долини. По нивите бяха наредени на кръстци току що отрязани царевични стъбла, а дърветата в овощните градини бяха натежали от узрели ябълки. На следващия ден черният път, по който яздехме, ни отведе сред хълмовете. Той извиваше покрай големи влажни гори, докато накрая стигнахме до билото на възвишенията и преминахме през прохода, който водеше към столицата на Горфидид. Потръпнах нервно, когато видях грубите наземни укрепления около Каер Сус. Уж армията на Горфидид се събираше около Браногениум, а тук бъше пълно с войници. Те си бяха издигнали набързо каменни жилища и ги бяха покрили с чим. На стените на крепостта се вееха осем знамена, които свидетелстваха, че във войските на Горфидид бяха дошли да служат мъже от осем кралства.
— Осем ли? — попита Галахад. — Аз знам само Поуис, Силурия и Елмет. Кой са другите?
— Корновия, Демеция, Гуинед, Регед и Черните щитове от Демеция — довърших аз мрачния списък.
— Нищо чудно, че Тюдрик предпочита мира — каза Галахад тихо, докато оглеждаше удивен огромния боен лагер, разположен от двете страни на реката, която течеше край вражата столица.
Подкарахме конете надолу към това желязно гъмжило. След нас затичаха деца, заинтригувани от нашите странни щитове, а майките им подозрително ни наблюдаваха иззад сенчестите прозорци на своите каменни къщи. Мъжете ни хвърляха по едно око, виждаха странния символ, забелязваха качеството на нашите оръжия, но никой не ни спря, докато стигнахме портите на Каер Сус. Там войниците от кралската гвардия на Горфидид ни препречиха пътя с лъскавите си копия.
— Аз съм Галахад, принц на Беноик — заяви тържествено Галахад, — дошъл съм да видя своя братовчед Великия крал.
— Той братовчед ли ти е? — пошепнах аз.
— Така си говорим ние кралските особи — отвърна ми той шепнешком.
Гледката вътре в града обясняваше донякъде защо толкова много войници се бяха събрали при Каер Сус. В земята бяха забити три високи стълба и очакваха официалните церемонии по обявяването на войната. От всички британски кралства в Поуис християните бяха най-малко и старите ритуали се извършваха най-внимателно. Предположих, че много от войниците, които лагеруваха извън стените на града, са били докарани от Браногениум специално, за да наблюдават ритуалите и да могат да предадат на своите другари, че Боговете са били омилостивени. Горфидид нямаше защо да бърза с нападението, всичко щеше методично да изпипа до най-малката подробност. Помислих си, че Артър може би беше прав като смяташе, че една изненадваща атака би извадила от равновесие подобно начинание.
Конете ни бяха поети от слуги, после един съветник разпита Галахад и след като се увери, че Галахад е този, за който се представя, ние бяхме заведени в залата за угощения. Войникът на вратата ни взе мечовете, копията и щитовете и ги остави върху купчина други оръжия, които принадлежаха на мъжете, вече бяха в залата на Горфидид.
Над сто човека се бяха събрали между дебелите дъбови колони, по които висяха човешки черепи — знак, че кралството е във война. Мъжете, които стояха под тези захилени символи на смъртта, бяха крале, принцове, лордове, старейшини и велики бойци от съюзните войски. Единствените мебели в залата бяха троновете, наредени върху един подиум в тъмния край на залата, където Горфидид седеше под своя символ — орела. До него, но на по-нисък трон, седеше Гундлеус. Щом зърнах силурския крал, белегът на лявата ми ръка започна да тупти. Танабурс клечеше край Гундлеус, а от дясно на Горфидид клечеше поуиският друид Иорует. Кунеглас, престолонаследникът на Поуис, седеше на трети трон и от двете му страни бяха седнали крале, които не познавах. В залата нямаше нито една жена. Това без съмнение беше военен съвет или най-малкото събрание, което щеше да даде възможност на мъжете да се порадват на предстоящата победа. Воините бяха облечени с метални и кожени ризници.
Ние спряхме за миг при вратата на залата и аз видях как устните на Галахад се движат в безмълвна молитва към неговия Бог. Една хрътка с отхапано ухо и белези по хълбоците подуши ботушите ни и се върна при своя господар, който стоеше заедно с други воини на покрития с рогозки под. В далечния край на залата един менестрел тихичко пееше бойна песен, но хората там не го слушаха, защото се бяха обърнали към Гундлеус. Силурският крал им описваше войските, които се очакваше да дойдат от Демеция. Един старейшина, който очевидно си беше патил от ирландците в миналото, запротестира, че Поуис няма нужда от помощта на Черните щитове, за да разгроми Артър и Тюдрик. Но един рязък жест на Горфидид беше достатъчен, за да го накара да млъкне. Мислех, че ще трябва да чакаме, докато съветът свърши другата си работа, преди да ни обърнат внимание. Но не мина и минута и ни заведоха в центъра на залата на откритото пространство пред Горфидид. Погледнах Гундлеус и Танабурс, но те и двамата не ме познаха.
Ние паднахме на колене и зачакахме.
— Станете — каза Горфидид. Ние се подчинихме и аз отново погледнах към смръщеното му лице. Не се беше променил много откакто го бях видял за последен път преди години. Лицето му пак беше все така подпухнало, очите му гледаха все така подозрително, също като в онзи ден, когато Артър беше дошъл да иска ръката на дъщеря му Сийнуин. Само дето косата и брадата му бяха побелели от прекараната през последните години болест. Брадата му беше рядка и не можеше да скрие гушата, която беше обезобразила гърлото му. Той ни погледна уморено.
— Галахад — каза той с дрезгав глас, — принц на Беноик. Чували сме за твоя брат Ланселот, но не и за теб. И ти ли като твоя брат си от кучетата на Артър?
— Не съм давал клетва на никой, кралю господарю — каза Галахад — освен на баща си, чиито кости бяха стъпкани от неговите врагове. Аз съм без земя.
