Артър да седне. В залата се промъкна предчувствие за поражение.
— Дали бих могъл да кажа и аз нещо? — обади се Мюриг, синът на Тюдрик. Гласът му беше странно писклив и в тона му се долавяше сприхавост. Освен това Мюриг изглежда недовиждаше, защото всеки път, когато се вглеждаше в някой в центъра на стаята, той присвиваше очи и навеждаше глава напред. — Това, което бих искал да попитам — каза той след като неговият баща му разреши да се обърне към съвета, — е, защо изобщо трябва да се бием?
Мюриг зададе въпроса и започна бързо да мига. Никой не отговори. Въпросът бе толкова изненадващо прям.
— Позволете ми, ако може, разрешете ми да обясня — каза Мюриг с педантичен тон. Може и да беше млад, но той имаше самочувствието на принц, въпреки че лично аз се дразнех от фалшивата скромност, с която обличаше изказванията си. — Ние трябва да се сражаваме с Горфидид — поправяйте ме, ако греша — защото сме стари съюзници на Думнония. Този съюз ни е донесъл много добрини, не се и съмнявам, но, доколкото разбирам, Горфидид няма претенции към трона на Думнония.
Ние думнонците заръмжахме, но Артър вдигна ръка, за да въдвори тишина и подкани Мюриг да продължи. Мюриг премигна и подръпна кръста на врата си.
— Просто се чудя защо трябва ние да се бием? Каква е нашата, ако мога така да се изразя, „casus belli“?
— Какво се бели? — провикна се Кълхуч. Той ме видя като пристигнах и дойде да ме поздрави. Сега стоеше до мен и тихо ми каза: — Изтънели са им щитовете на тия копелета, Дерфел, и те се опитват да се измъкнат.
Артър отново се изправи и учтиво заговори на Мюриг.
— Причината за тази война, лорд принц, е клетвата, положена от вашия баща, да пази трона на крал Мордред. А очевидно желанието на крал Горфидид е да отнеме престола от моя крал.
Мюриг сви рамене.
— Но — поправяйте ме, моля, умоляваме ви, — но доколкото разбирам от тези неща, Горфидид няма за цел да лиши крал Мордред от престола.
— Ти откъде знаеш? — провикна се Кълхуч.
— Има такива данни — каза Мюриг раздразнен.
— Копелетата са говорили с врага — прошепна Кълхуч в ухото ми. — Получавал ли си някога удар в гърба, Дерфел? Щеше да знаеш как се чувства Артър сега.
Но Артър запази спокойствие.
— Какви данни? — попита меко той.
Крал Тюдрик беше оставил сина си да говори, значи той самият му беше разрешил да предложи, макар и деликатно, политика на отстъпки спрямо Горфидид, а не пряка конфронтация. Но сега, въпреки че изглеждаше стар и уморен, кралят взе нещата в свои ръце.
— Нямам никакви данни, лорд Артър, които биха ми помогнали да изградя надеждна стратегия. Но въпреки това — (от начина по който Тюдрик произнесе последните думи всички разбрахме, че Артър е загубил спора) — въпреки това, лорд, аз съм убеден, че ние няма защо да предизвикваме Горфидид без нужда. Нека първо да видим дали не може да сключим мир. — Тюдрик замълча, като че ли се страхуваше, че тази дума ще ядоса Артър, но Артър нищо не каза. Тюдрик въздъхна. — Горфидид събира войска — каза той бавно и внимателно, — защото бе нанесена обида на неговото семейство. — Той отново замълча от страх, че неговата прямота може да обиди Артър, но Артър никога не е бягал от отговорност, така че сега само кимна с нежелание, приемайки истината в думите на Тюдрик. — А ние — продължи Тюдрик — ще се сражаваме заради клетвата, която сме дали на Великия крал Утър. Клетва, с която обещахме да пазим трона на Мордред. Лично аз няма да наруша тази клетва.
— Нито пък аз! — каза Артър високо.
— Но ако крал Горфидид няма претенции към този трон, лорд Артър, тогава какво? — попита крал Тюдрик. — Ако той има намерение да запази трона за Мордред, защо трябва да се бием?
Присъстващите в залата зашумяха. Ние, думнонците, надушихме предателство, хората от Гуент надушиха начин да се измъкнат от войната и известно време ние си крещяхме един на друг, докато накрая Артър възстанови реда като удари с ръка по масата.
— Последният пратеник, който пратих при Горфидид — каза Артър — беше обезглавен, изпратиха ни главата му в торба. Да не би да предлагате, кралю господарю, да изпратя още някой?
Тюдрик тръсна глава.
— Горфидид отказва да приеме мои пратеници. Връщат ги още на границата. Но ако чакаме тук и оставим войската му да губи силите си в една дълга обсада, тогава, смятам, той ще се обезкуражи и сам ще пожелае да преговаряме.
Хората на Тюдрик изразиха своето съгласие с това.
Артър се опита още веднъж да разубеди Тюдрик. Той обрисува войската ни, обсадена зад стените на Магнис, докато пълчищата на Горфидид ограбват селяните, които току що са събрали зърното си. Но Артър не успя да трогне хората от Гуент нито с красноречието си, нито със своята пламенност. Те виждаха единствено как врагът обгражда стената им от щитове и пръснатите по бойното поле мъртви и затова се вкопчиха във вярата на своя крал, че ако успеят да се оттеглят зад стените на Магнис и оставят Горфидид да изтощава силите си в една продължителна обсада, ще бъде постигнат мир. Те започнаха да настояват Артър да се съгласи с тяхната стратегия, а това натъжи Артър. Той не можа да ги убеди в своята правота. А ако той останеше да чака тук, Горфидид щеше да поиска главата му. Можеше да избяга в Арморика, но това означаваше да изостави Мордред и да се откаже от собствената си мечта за обединена Британия. Шумът в залата се засили и тогава Галахад се изправи и поиска да бъде чут.
Тюдрик му даде думата. Най-напред Галахад се представи.
— Аз съм Галахад, кралю господарю — каза той, — принц на Беноик. Ако крал Горфидид не иска да приема пратеници от Гуент и от Думнония, той едва ли би отказал да говори с пратеник от Арморика. Позволете, кралю господарю, аз да отида в Каер Сус и да попитам Горфидид какво смята да прави с Мордред. И ако отида, кралю господарю, ще приемете ли моята дума, за да решите как да действате спрямо Горфидид?
Тюдрик беше много доволен от това предложение. Той с удоволствие би приел всичко, което би могло да предотврати войната, но все още настояваше да чуе съгласието на Артър.
— Да предположим, че Горфидид обещае да запази трона на Думнония за Мордред — обърна се той към Артър. — Какво ще направите тогава, лорд?
Артър загледа втренчено в масата пред себе си. Той губеше своята мечта, но никога не би излъгал, за да я спаси. Затова тъжно се усмихна.
— В такъв случай ще напусна Британия и ще поверя Мордред на вас, кралю господарю.
Ние, думнонците, отново запротестирахме, но този път Тюдрик ни усмири.
— Все още не знаем какъв отговор ще донесе Галахад — каза той, — но едно мога да обещая. Ако тронът на Мордред е застрашен, тогава аз, крал Тюдрик, ще се бия. Ако не. Не виждам никаква причина да воювам.
И ние трябваше да се задоволим с това обещание. Изглежда войната зависеше от отговора на Горфидид. На следващата сутрин Галахад тръгна на север, за да разбере какво мислеше Горфидид.
И аз тръгнах с Галахад. Той не искаше да го придружавам, защото смяташе, че животът ми ще бъде в опасност в Поуис, но аз спорих с него така, както никога преди не бях спорил. Говорих и с Артър като го убеждавах, че поне един думнонец трябва лично да чуе намеренията на Горфидид по отношение на нашия крал. Тогава Артър се застъпи пред Галахад за мен и накрая Галахад се съгласи. Ние бяхме приятели, но заради моята безопасност Галахад настоя да пътувам като негов слуга и да нося неговия символ на щита си.
— Ами ти нямаш символ — казах аз.
— Вече имам — отвърна той и заповяда щитовете ни да бъдат украсени с кръстове. — Защо не — попита ме той, — нали съм християнин.
— Изглежда ужасно — казах аз. Бях свикнал да виждам на бойните щитове дракони, орли, бикове, елени, а не някакви религиозни геометрични фигури.
