Балин, Ланвал и човека от Поуис. Артър се допита до Нимю дали Аел ще сдържи думата си. Тя кимна с глава — сънувала, че саксите връщат нашите заложници.
— Но кръвта на Рате ще тежи на твоята съвест — каза тя злокобно.
Приготвихме се за нашето собствено пътуване и зачакахме следващото утро. Артър винаги се чувстваше зле, когато беше принуден да бездейства, затова, когато се свечери, той помоли Сеграмор и мен да отидем до горите на юг. В началото като че ли вървяхме безцелно, но накрая Артър спря под един огромен дъб, по който висяха дълги сиви лишеи.
— Чувствам се омърсен — каза той. — Не успях да спазя клетвата си към Беноик, сега купувам смъртта на стотици брити.
— Ти не можеше да спасиш Беноик — казах аз твърдо.
— Страна, която купува поети, вместо копиеносци, не заслужава да оцелее — добави Сеграмор.
— Няма значение дали съм могъл да я спася или не — каза Артър. — Аз дадох клетва на Бан и не я спазих.
— Ако на някой къщата му изгаря до основи, той няма да хукне да гаси пожара у съседите — каза Сеграмор. Неговото черно лице, непроницаемо като лицето на Аел, бе омагьосало саксите. Мнозина от тях се бяха сражавали срещу него през последните години и вярваха, че той беше някакъв демон, повикан от Мерлин. Артър се беше възползвал от тези страхове и беше намекнал, че ще остави Сеграмор да пази новата граница. Всъщност Артър щеше да вземе Сеграмор в Гуент, защото щеше да има нужда от най- добрите си мъже във войната с Горфидид.
— Ти не беше в състояние да спазиш клетвата си към Беноик — продължи Сеграмор, — така че Боговете ще ти простят.
Сеграмор имаше много прагматична представа за Боговете и хората и това беше една от неговите силни страни.
— Боговете може и да ми простят — каза Артър, — но аз не мога да си простя. А сега плащам на саксите, за да убиват брити. — Само при мисълта за това Артър потръпна. — Снощи си пожелах Мерлин да беше тук — каза той, — за да знам, че той би одобрил това, което правим.
— Разбира се, че би одобрил — казах аз. Нимю не приемаше жертвата на Рате, но тя винаги е била по- чиста от Мерлин. Тя разбра, че е необходимо да се плати на саксите, но беше отвратена от мисълта да плащаме с британска кръв, пък била тя и на наши врагове.
— Всъщност няма никакво значение какво мисли Мерлин — каза Артър гневно. — Не би имало значение дори ако всеки жрец, друид или менестрел в Британия са съгласни с мен. Когато искаш благословия от някой друг, ти просто се опитваш да избягаш от отговорност. Нимю е права, аз ще нося отговорността за всички убити в Рате.
— Какво друго можеше да направиш? — попитах аз.
— Ти не разбираш, Дерфел — каза Артър мрачно, като че ли ме обвиняваше, но всъщност обвиняваше себе си. — Винаги съм знаел, че Аел ще поиска нещо повече от злато. Това са сакси! Те не искат мир, искат земя! Знаех това, иначе защо щях да мъкна с нас онзи нещастен човек от Рате? Още преди Аел дори да се сети да поиска, аз бях готов да дам, а колко мъже ще трябва да умрат, заради моята далновидност? Триста? А колко жени ще бъдат отведени в робство? Колко деца? Колко семейства ще бъдат разбити? И за какво? За да докажа, че аз съм по-добър предводител от Горфидид? Струва ли си заради мен да пострадат толкова много хора?
— Те ще страдат, за да запазят престола за Мордред — казах аз.
— Още една клетва! — каза Артър мрачно. — Всички тези клетви, които трябва да спазваме! Дал съм клетва на Утър да поставя внука му на трона, дал съм клетва на Лиодиган да му върна Хенис Уирън.
Артър замълча изведнъж и Сеграмор ме погледна тревожно, защото и двамата чувахме за първи път за тази клетва, която щеше да ни застави да се бием срещу Диурнач, страшния ирландец, краля на Лейн, превзел кралството на Лиодиган.
— И сред всички хора — каза Артър нещастен, — аз съм този, който най-лесно нарушава клетвите си. Наруших клетвата си към Бан, наруших и клетвата си пред Сийнуин. Горката Сийнуин.
За първи път чувахме Артър така открито да съжалява за нарушеното обещание. Преди това мислех, че Гуинивиър блести като ярко слънце в душата на Артър, затъмнило бледото сияние на Сийнуин до такава степен, че тя бе изчезнала от съзнанието му. Но се оказа, че споменът за поуиската принцеса все още гложди съвестта на Артър. Измъчваше го точно както мисълта за съдбата на Рате.
— Може би трябва да ги предупредим — каза той.
— И да загубим заложниците ли? — попита Сеграмор.
Артър тръсна глава.
— Ще предложа себе си в замяна на Балин и Ланвал.
И точно това мислеше да направи. Бях сигурен. Угризенията бяха толкова мъчителни, че той отчаяно търсеше начин да развърже този възел, в който бяха сплетени съвест и дълг, беше готов да го направи дори с цената на собствения си живот.
— Мерлин би ми се присмял сега — каза той.
— Така е — казах аз. Съвестта на Мерлин, ако изобщо съществуваше, служеше само като показател за това как разсъждаваха по-низшите хора и така подтикваше Мерлин да се държи по най-неочакван начин. Съвестта на Мерлин беше средство за забавление на Боговете. Съвестта на Артър беше бреме.
Сега той втренчено гледаше в обраслата с мъх земя под сянката на дъба. Денят потъваше в мрак, душата на Артър също. Наистина ли се беше изкушил да зареже всичко? Да отиде до крепостта на Аел и да предложи своя живот в замяна на живота на хората в Рате? Мисля, че за момент беше решил точно това. Но после в него се надигна коварната логика на неговата амбиция и подобно на приливната вълна, която заливаше пясъците на Инис Трийбс, удави отчаянието.
— Преди сто години — каза той бавно — на тази земя е царял мир. Справедливост. Мъжете са разчиствали горите, уверени, че техните внуци ще живеят и ще обработват земята. Но тези внуци са мъртви, убити от саксите или от своите. Ако не направим нищо, хаосът ще продължи да се разпростира, докато не остане нищо друго освен саксите и техните ненормални магьосници. Ако Горфидид победи, той ще вземе богатствата на Думнония, а ако победя аз, аз ще прегърна Поуис като брат. Ненавиждам това, което правим, но само ако го направим, ще можем да въведем ред — каза Артър и погледна и двама ни. — Ние всички сме поклонници на Митра, така че вие можете да станете свидетели на клетвата, която ще направя пред Него.
Артър замълча. Той беше започнал да мрази клетвите и свързаните с тях задължения, но състоянието му след онази среща с Аел беше такова, че той беше готов да поеме бремето на нова клетва.
— Намери ми един камък, Дерфел — заповяда той.
Аз изрових с крак един камък, изчистих пръстта от него. След това по искане на Артър надрасках върху камъка с върха на ножа името на Аел. Артър изрови със своя нож дълбока дупка до ствола на дъба и се изправи.
— Заклевам се — каза той, — че ако оцелея след битката с Горфидид, ще отмъстя за невинните души в Рате, които осъдих на смърт. Аз ще убия Аел. Ще унищожа и него и хората му. Ще нахраня гарваните с тях, а богатствата им ще раздам на децата на Рате. Вие двамата сте свидетели на моята клетва, и ако не я изпълня, вие ще бъдете освободени от клетвата си за вярност към мен. — Артър пусна камъка в дупката и тримата го зарихме с изровената пръст. — Дано Боговете ми простят за смъртта, която днес посях — каза Артър.
След това тръгнахме да посеем още.
На път за Гуент минахме през Кориниум. Айлийн още живееше там. Артър видя синовете си, но не прие майка им. Не искаше слуховете за подобна среща да стигнат до Гуинивиър и да я наранят. Все пак той ме изпрати да занеса на Айлийн една емайлирана сребърна брошка, на която беше изобразено животно подобно на заек, само че с по-къси крака и уши. Тя ме прие любезно, но когато видя подаръка на Артър само сви рамене. Тази брошка беше от съкровището на Сенсъм, но Артър я беше платил с монети от собствената си кесия.
