— Снощи си тръгна много рано, Дерфел — поздрави ме той.
— Коремът ме заболя, господарю — отвърнах аз. Излъгах, защото ве исках Артур да знае за срещата ми с Мерлин на връх Долфоруин — веднага щеше да заподзре, че не съм се отказал да участвам в търсенето на Свещения съд. Беше по-добре да премълча истината. — Стана ми зле.
Артур се засмя.
— Не мога да разбера защо наричаме тези работи угощения — каза той, — след като това са просто поводи за напиване.
Той спря да изчака Гуинивиър. Тя обичаше да ходи на лов. Беше обула ботуши и кожени панталони, които плътно прилягаха по дългите й крака. Криеше бремеността си под кожен елек, а на раменете си бе сложила зелена пелерина. Гуинивиър водеше и две от любимите си хрътки и сега ми подаде каишките им, за да може Артур да я пренесе през брода край старата крепост. Ланселот предложи същия жест на Сийнуин и когато я обгърна с ръце, тя се засмя — очевидно това й достави удоволствие. Звездата на Поуис също беше облечена с мъжки дрехи, но нейните не бяха така прилепнали и красиви като дрехите на Гуинивиър. Май беше взела от ловните костюми на брат си — крачолите и ръкавите и бяха възшироки и дълги. На фона на изтънчената елегантност на Гуинивиър Сийнуин изглеждаше като някой хлапак. Жените не носеха копия, но Борс, братовчед на Ланселот и негов най-добър боец, вървеше с копие повече — за Сийнуин, ако поиска да участва в лова. Артур беше настоял бременната Гуинивиър да не взима копие.
— Днес ще трябва да внимаваш — каза й той, когато я пусна да стъпи на южния бряг на Севърн.
— Тревожиш се повече отколкото трябва — каза тя, пое каишките на хрътките от мен и прекара ръка през гъстите си червени коси. След това се обърна към Сийнуин — Щом забременееш и мъжете започват да мислят, че си от стъкло.
Гуинивиър се изравни с Ланселот, Сийнуин и Кунеглас и остави Артур да върви с мен към долината, която според ловците на Кунеглас бе пълна с дивеч. Бяхме може би петдесетина ловци, повечето воини, имаше и няколко жени. Зад нас вървяха двадесетина слуги. Един от тях наду рог — знак за ловците в другия край на долината, че вече е време да подгонят дивеча към реката. А ние хванахме здраво тежките си ловни копия и се пръснахме в редица. Беше един от последните летни дни, а беше толкова студено, че виждахме дъха си. Но пък дъждовните облаци си бяха отишли и слънцето грееше над покритите с тънка утринна мъгла нивя. В този красив ден Артур беше в много добро настроение — наслаждаваше се на собствената си младост и предвкусваше удоволствието от лова.
— Още един пир — каза ми той — и после ще можеш да си отидеш вкъщи да си починеш.
— Още един пир ли? — глупаво попитах аз — бях уморен и все още замаян от отварата, която Мерлин и Нимю ми дадоха на връх Долфоруин.
Артур ме тупна по рамото.
— Годежът на Ланселот, Дерфел. След това обратно в Думнония. И на работа!
Той изглеждаше доволен от тази перспектива и ентусиазирано започна да ми разправя плановете си за идващата зима. Искаше да възстанови четири разрушени римски моста, след това щеше да изпрати кралските зидари да довършат двореца в Линдинис. Линдинис беше римски град близо до столнината Каер Кадарн, където провъзгласявахме думнонските крале. Артур искаше да направи от Линдинис новата столица на Думнония.
— В Дурновария има прекалено много християни — обясни той, но верен на себе си, бързо добави, че лично няма нищо против християните.
— Само дето те имат нещо против теб — припомних му сухо аз.
— Някои имат — съгласи се той. Преди битката в долината Лъг, когато позициите на Артур в Думнония бяха значително отслабени, една група негови противници събра кураж открито да му се портивопостави, а начело на тази група стояха християни, и то християните, поели настойничеството над Мордред. Непосредствената причина за тяхната враждебност беше фактът, че Артур застави църквата да му даде на заем пари, необходими за организиране на кампанията, завършила в долината Лъг. Този заем подпали дълбока вражда. Църквата уж възхвалява бедността, а никога не можа да забрави онзи, който зае от църковните пари.
— Исках да поговоря с теб за Мордред — смени темата Артур и аз най-сетне разбрах защо така упорито търсеше компаниято ми в тази красива утрин. — След десет години — продължи той — Мордред ще бъде достатъчно голям да поеме управлението. А те ще минат бързо, Дерфел, десет години ще минат като миг. Трябва да ги използваме пълноценно, ако искаме да го възпитаме добре за това кратко време. Той трябва да се научи да чете и пише, да върти меч, трябва да го приучим и на отговорност.
Кимах в съгласие, макар и без всякакъв ентусиазъм. Без съмнение петгодишният Мордред щеше да научи всичко, което искаше Артур, но аз не разбирах какво общо имаше това с мен. Артур обаче знаеше.
— Искам ти да му станеш настойник — стъписа ме той.
— Аз! — възкликнах аз.
— Набур се грижи повече за собствената си кариера, отколкото за характера на Мордред — поясни Артур. Набур — християнският магистрат, назначен за настойник на невръстния крал, беше заговорничил най-активно срещу Артур (Набур и, разбира се, епископ Сенсъм). — Освен това Набур не е войник — продължи Артур. — Моля се Мордред да управлява в мир, Дерфел, но той трябва да усвои воинските умения като всички крале. А по-добър учител от теб не мога да намеря.
— Не, не искам — запротестирах аз. — Аз съм твърде млад!
Този довод само разсмя Артур.
— Младите трябва да бъдат възпитавани от млади, Дерфел — отсече той.
Прозвуча рог в далечината — дивечът бе подгонен от другия край на долината към нас. Ние, ловците, навлязохме между дърветата и запристъпвахме през сплетени трънаци и загнили дървета, отрупани с дървесни гъби. Напредвахме бавно, ослушвайки се за смразяващия шум, с който глиганът си пробива път през гъстълака.
— Междувпрочем — продължих аз — мястото ми е в твоята стена от щитове, а не в детската стая на Мордред.
— Ти пак ще бъдеш в моята стена от щитове, Дерфел. Да не мислиш, че ще те изпусна? — захили се Артур. — Виж, аз не искам да те вържа за Мордред, просто искам Мордред да живее в твоя дом. Искам да бъде възпитаван от честен човек.
Вдигнах рамене сякаш да прогоня с безразличието си този комплимент и виновно се сетих за чистата бяла кост в джоба ми. Чудех се честно ли беше да използвам магия, за да променя решението на Сийнуин? Погледнах към нея, тя забеляза и свенливо ми се усмихна.
— Аз нямам дом — обърнах се отново към Артур.
— Но ще имаш и то скоро — увери ме той. След това вдигна ръка и аз замръзнах, заслушан в шумовете наоколо. Нещо тежко трополеше между дърветата. И двамата инстиктивно клекнахме и задържахме копията си на няколко инча над земята. Но изплашеното животно бе един красив елен с хубави рога и ние си отдъхнахме.
— Този ще го хванем утре може би — каза Артур, загледан в елена. — Пусни хрътките си да потичат малко! — викна той на Гуинивиър.
Тя се засмя и се спусна надолу по хълма към нас, а кучетата опъваха каишките в ръцете й.
— С удоволствие — каза тя. Очите й блестяха, страните й се бяха зачервили от студа. — Тук ловът е по-приятен отколкото в Думнония.
— Но не и земята — обърна се Артур към мен. — Има едно имение на север от Дурновария, което по право принадлежи на Мордред и аз смятам да те направя негов държател. Ще ти дам и друга земя, твоя собствена, но можеш да си издигнеш дом в имението на Мордред и там да го отгледаш.
— Ти го знаеш това имение — намеси се Гуинивиър. — Намира се на север от земите на Гилад.
— Знам го — кимнах аз. Там имаше хубави обработваеми земи край реката и добри пасища по хълмовете. — Но не съм сигурен, че знам как се гледат деца — измърморих аз. Пред нас звучаха рогове, виеха хрътки. Далеч вдясно от нас се чуха радостни викове — някой бе попаднал на глиган, но в нашата част от гората още не се беше появил нито един. Отлявата ни страна ромолеше поточе, а от дясно се издигаше обрасъл с дървета склон. Камъните и извитите корени на дърветата бяха покрити с дебел мъх.
— Ти няма да гледаш Мордред — успокои страховете ми Артур, — искам само той да бъде отгледан в
