твоя дом, с твоите слуги, с твоя морал и с твоята справедливост.
— И при твоята съпруга — добави Гуинивиър.
Шумът от счупено клонче ме накара да погледна нагоре към хълма. Там бяха Ланселот и братовчед му Борс, застанали пред Сийнуин. Копието на Ланселот беше боядисано с бяла боя. Той носеше високи кожени ботуши и наметало от мека кожа. Отново погледнах към Артур.
— Съпругата, господарю, е нещо ново за мен.
Артур ме стисна за лакътя, напълно забравил за глиганите.
— Имам намерение да те провъзглася за най-добрият боец на Думнония, Дерфел — каза той.
— Не съм дорасъл за тази чест — отвърнах аз предпазливо, — освен това ти си най-добрият боец на Мордред.
— Принц Артур — каза Гунивиър, а тя обичаше да го титулува така, въпреки че той бе незаконно роден кралски син — вече оглавява думнонския съвет. Така че ще трябва да отстъпи задачите на най-добрия боец на някой друг, освен ако не искате той да върши всичко в Думнония.
— Права сте, лейди — казах аз. Нямах нищо против тази чест, защото тя бе много висока, но си имаше своята цена. По време на битка щеше да ми се наложи да се бия с всеки друг най-добър боец на противниковата страна, стига той да поиска този двубой, но по време на мир най-добрият боец се радваше на богатство и положение, надхвърлящи богатството и положението на тогавашния ми ранг. Аз вече бях удостоен с титлата „лорд“, имах воини и правото да рисувам свой собствен знак върху щитовете на тези воини, но на такава чест се радваха още четиридесет други военачалници в Думнония. Ако станех най- добрият боец на краля щях да бъда най-изтъкнатия воин в кралството, макар че не можех да си представя как някой би могъл да претендира за това, докато Артур беше жив. Или пък докато Сеграмор беше жив.
— Сеграмор — казах аз внимателно — е по-добър воин от мен, лорд принц. (В присъствието на Гуинивиър трябваше от време на време да използвам тази титла, въпреки че самият Артур не обичаше да го наричат така.)
Артур махна с ръка.
— Ще направя Сеграмор лорд на Камъните, а той не иска нищо повече от това.
Като лорд на Камъните Сеграмор щеше да пази границата от саксите — бойно назначение, което със сигурност щеше да му хареса.
— Ти, Дерфел, ще бъдеш най-добрият боец — каза Артур, забил пръст в гърдите ми.
— И коя ще бъде съпругата на най-добрия боец? — попитах аз сухо.
— Сестра ми Гуенхуивач — каза Гуинивиър без да откъсва поглед от мен.
Бях благодарен на Мерлин, че ме предупреди.
— Оказвате ми твърде голяма чест, лейди — любезно отвърнах аз.
Гуинивиър се усмихна доволна, възприемайки думите ми като съгласие.
— Мислил ли си някога, Дерфел, че ще се ожениш за принцеса?
— Не, лейди — казах аз. Гуенхуивач, както и Гуинивиър, наистина беше принцеса, принцеса на Хенис Уирън, макар че Хенис Уирън вече не съществуваше. Това кралство с тъжна съдба сега се наричаше Лейн и се намираше под властта на тъмния ирландски нашественик крал Диурнач.
Гуинивиър дръпна каишките, за да усмири развълнуваните хрътки.
— Можете да се сгодите, когато се върнем в Думнония — каза тя. — Гуенхуивач вече даде съгласието си.
— Има една пречка, господарю — обърнах се аз към Артур.
Гуинивиър отново дръпна каишките, този път съвсем ненужно — ненавиждаше всяка форма на противопоставяне, затова сега си изкара яда на кучетата, вместо на мен. По онова време тя не ме мразеше, но и не ме харесваше особено. Гуинивиър знаеше за моите враждебни чувства към Ланселот и това без съмнение я настройваше против мен, но едва ли обръщаше внимание на тази вражда, защото виждаше в мен просто един от офицерите на своя съпруг и нищо повече — един висок, тъп, русоляв мъж, лишен от цивилизованите маниери и изисканост, които Гуинивиър толкова ценеше.
— Каква пречка? — запита тя със застрашителен тон.
— Лорд принц — казах аз, подчертавайки с това, че разговарям с Артур, а не с жена му, — дал съм клетва на една дама. — Говорех за клетвата, а мислех за костта в джоба ми. — Нямам никакви права над нея, нито мога да очаквам нещо от нея, но ако тя поиска да изпълня клетвата си, ще трябва да се подчиня.
— Коя е тази жена? — попита Гуинивиър.
— Не мога да кажа, лейди.
— Коя е? — настоя Гуинивиър.
— Няма нужда да казва — защити ме Артур и се усмихна. — Докога е в сила твоята клетва?
— Само още няколко дни, господарю — казах аз. Защото ако Сийнуин се сгодеше за Ланселот, щях да бъда освободен от дадената клетва.
— Добре — каза той весело и се усмихна на Гуинивиър, сякаш я приканваше да сподели неговата радост, но Гуинивиър остана намръщена. Не можеше да понася Гуенхуивач, защото я намираше за досадна твар, лишена от всякаква грация. Затова отчаяно искаше да омъжи сестра си и да се отърве от нея.
— Ако всичко е наред — каза Артур — ще можеш да се ожениш в Глевум по същото време, когато Ланселот ще се ожени за Сийнуин.
— А може би искаш тези няколко дни — каза навъсено Гуинивиър, — за да измислиш правдоподобни причини да не се ожениш за сестра ми?
— Лейди — казах аз сериозно, — би било чест за мен да се оженя за Гуенхуивач.
Мисля, че това бе истина, защото Гуенхуивач без съмнение щеше да бъде почтена съпруга, но дали аз щях да бъда добър съпруг за нея бе друг въпрос, защото единствената причина, поради която бих се омъжил за Гуенхуивач, щеше да бъде високият ранг и голямото богатство, което щеше да ми донесе нейната зестра. Но за повечето мъже точно това бе целта на брака. И ако не можех да имам Сийнуин, какво значение имаше за кого щях да се оженя? Мерлин винаги ни е предупреждавал да не смесваме любовта с брака и макар че съветът му беше циничен, в него имаше нещо вярно. Никой не очакваше от мен да обичам Гуенхуивач, трябваше само да се оженя за нея, а нейният ранг и зестрата й бяха моята награда за това, че се бях сражавал през целия онзи дълъг и кървав ден в долината Лъг. Дори ако зад тези награди се криеше подигравателната усмивка на Гуинивиър, те пак си оставаха щедър дар.
— С радост ще се оженя за вашата сестра — уверих аз Гуинивиър, — стига господарката на моята клетва да не ме призове.
— Дано не те призове — каза Артур с усмивка. Но някой викна откъм хълма и той светкавично се извъртя.
Борс беше клекнал и стискаше копието си. Ланселот до него гледаше надолу към нас. Може би се тревожеше, че животното ще избяга в пролуката помежду ни. Артур нежно побутна Гуинивиър назад, след това ми направи знак да се изкача нагоре по хълма и да запълня пролуката.
— Две са! — викна Ланселот.
— Едното трябва да е женско — каза Артур, изтича няколко крачки нагоре по течението на потока и се покатери по възвишението. — Къде са? — попита той. Ланселот посочи с бялата дръжка на копието си, но аз все още не виждах нищо в храсталака.
— Там! — каза Ланселот сприхаво, сочейки с копието си към едни преплетени шипкови храсти.
Артур и аз се изкачихме още малко и едва тогава успяхме да видим глигана, скрил се в ниската растителност под дърветата. Беше голямо старо животно с жълти глиги, малки очички и дебели мускули под тъмната си кожа, нашарена с белези. Тези мускули можеха да го тласкат напред със светкавична скорост, а острите му като меч глиги — да разпорят всеки, изпречил се пред лудия му бяг. Всички бяхме виждали мъже да умират от такива рани. А глиганът става най-опасен, когато е приклещен заедно със свиня. Всички ловци се молеха глиган да ги напада, когато са на открито, така че да могат да използват скоростта на самото животно и собствената му тежест, за да забият копието си дълбоко в тялото му. Подобна среща изискваше здрави нерви и умение, но много повече смелост беше нужна, когато човекът сам нападаше глиган.
— Кой го видя първи? — попита Артур.
— Моят господар кралят — каза Борс, сочейки към Ланселот.
— Тогава той е ваш, кралю господарю — каза учтиво Артур, отстъпвайки на Ланселот честта да убие
