животното.
— Подарявам ви го, лорд Артур — отвърна Ланселот. Сийнуин стоеше зад него и хапеше устни с широко разтворени очи. Беше взела излишното копие от Борс, не защото се надяваше да го използва, а за да освободи ръцете на Борс, и сега нервно стискаше дългата дръжка.
— Пуснете хрътките срещу него! — намеси се Гуинивиър. Очите й блестяха, вълнението беше оживило цялото й лице. Мисля, че тя често скучаеше в големите дворци на Думнония, а ловът й доставяше емоциите и вълненията, за които мечтаеше.
— Ще загубиш и двете си кучета — предупреди я Артур. — Това прасе знае как да се бие.
Той тръгна внимателно напред, обмисляйки как да предизвика животното. След това направи рязко крачка напред и шумно удари храстите с копието, като че ли показваше на глигана откъде би могъл да напусне своето убежище. Животното изгрухтя, но не мръдна, дори когато острието на копието блесна само на няколко инча от зурлата му. Свинята стоеше зад глигана и ни наблюдаваше.
— Той и друг път е правил това — каза Артур весело.
— Нека аз да се заема с него, господарю — предложих аз внезапно разтревожен за безопасността на Артур.
— Мислиш, че съм забравил да ловувам, ли? — попита той с усмивка. Отново удари по храстите, но шипките продължаваха да стърчат пред него, а глиганът продължаваше да стои неподвижен.
— Бъди благословен от Боговете — пожела той на животното, след това изкрещя някакво предизвикателство и скочи в сплетените тръни. Приземи си встрани от пътеката, която бе очертал с ударите на копието си, и веднага силно замахна напред с оръжието, целейки се в лявата страна на глигана малко по-напред от раменете на животното.
Главата на глигана мръдна, съвсем леко, но движението беше достатъчно — едната от жълтите му глиги отклони острието, което направи кървава, но безобидна рана в крака му. В следващия миг животното предприе атака. Един добър глиган може за секунда да премине от пълна неподвижност в диво нападение, навел глава надолу с глиги готови да разпарят при движение нагоре. А този глиган беше опитен. По-малко от миг след като отклони копието, насочено срещу него, той се втурна в атака и Артур се оказа в трънливия капан на храсталака.
Аз извиках, за да привлека вниманието на животното и забих копието си в корема му. Артур вече лежеше по гръб и без оръжие, а глиганът беше върху него. Хрътките виеха, а Гуинивиър крещеше към нас да му помогнем. Копието ми беше влязло дълбоко в корема на тежкия звяр и кръвта му изплиска ръцете ми, когато повдигнах дръжката на оръжието си като лост, за да прекатуря глигана и да го махна от Артур. Съществото тежеше повече от два пълни чувала с жито, а мускулите му бяха като железни въжета, които извиваха копието в ръцете ми. Стисках здраво и бутах, но тогава ме нападна свинята, блъсна се в краката ми и ме събори. Паднах и с тежестта на тялото си дръпнах дръжката на копието надолу, така че глиганът се оказа отново върху корема на Артур.
Артур беше успял някак си да хване и двете глиги и с цялата си сила сега се опитваше да отмести главата на глигана от гърдите си. Свинята изчезна надолу към потока.
— Убий го! — извика Артур, а в гласа му имаше смях. Беше на косъм от смъртта, но всичко това го забавляваше. — Убий го! — викна той пак. Глиганът буташе напред със задните си крака, лигите му течаха върху лицето на Артур, а кръвта му попиваше в дрехите на моя господар.
Бях паднал по гръб, цялото ми лице беше изподрано от тръни. Изправих се и посегнах към копието си, което все още стърчеше от корема на животното — мърдаше и се извиваше, следвайки неговите движения. Точно тогава дойде Борс и заби ножа си във врата на глигана, който видимо започна да губи огромната си сила. Артур успя да отмести голямата воняща и кървяща глава от гърдите си. Аз хванах копието си и заизвивах острието му, търсейки сърцето дълбоко в тялото, а Борс заби ножа още веднъж. Изведнъж глигана се изпика върху Артур, направи последен опит да забие глигите си в човека под него и след това се срути. Артур беше подгизнал от кръвта и урината на огромния звяр и почти целия бе скрит под туловището му.
Той внимателно пусна бивните и се затресе в безпомощен смях. Борс хвана единия бивник, аз — другия и с общи усилия успяхме да махнем трупа от Артур. Единият бивник се беше заплел в елека на Артур и като задърпахме животното, дрехата се скъса. Пуснахме глигана върху трънака и помогнахме на Артур да се изправи. И тримата стояхме и се хилехме, кални, изподрани, оцапани с кръв, покрити с листа и клонки.
— Ще ми стане синьо тук — каза Артур, потупвайки гърдите си. Той се обърна към Ланселот, който не беше мръднал и пръста си, за да ни помогне. След миг мълчание Артур наведе глава в учтив поклон.
— Направихте ми благороден подарък, кралю господарю — каза той, — а аз си го взех по най-несръчния начин. — Артур изтри очи. — Но въпреки това вашият подарък ми достави голямо удоволствие. Ние всички ще го опитаме по време на угощението по случай годежа ви. — Артур погледна към Гуинивиър. Веднага забеляза, че беше пребледняла и почти трепереше и бързо отиде при нея. — Болна ли си?
— Не, не — каза тя, прегърна го и облегна глава на окървавените му гърди. Плачеше. За първи път я виждах да плаче.
Артур я потупа нежно по гърба.
— Нямаше нищо страшно, любов моя — каза той, — никаква опасност. Аз просто оплесках работата.
— Ранен ли си? — попита Гуинивиър като се отдръпна от него и изтри слъзите си.
— Само одраскан.
Лицето и ръцете му бяха целите изподрани от тръните, но иначе нищо му нямаше, ако не броим натъртването на гърдите, където глиганът го беше блъснал. Артур взе копието си и подсвирна.
— Не бях хвърлян така по гръб поне от десет години!
Крал Кунеглас дотича, разтревожен за своите гости, дойдоха и ловците да отнесат убития глиган. Вероятно всички бяха забелязали разликата между чистичките дрехи на Ланселот и нашето раздърпано окървавено облекло, но никой не каза нищо. Всички бяхме възбудени от лова, доволни, че бяхме оцелели и нетърпеливи да разкажем как Артур беше задържал огромния звяр за бивните и не му беше позволил да го разкъса. Историята бързо се разпространи и из цялата гора се чуваше смеха на ловците. Само Ланселот не се смееше.
— Сега трябва и на вас да намерим един глиган, кралю господарю — казах му аз. Стояхме няколко крачки встрани от развълнуваната тълпа, която се беше събрала да гледа как изкормваха животното, за да дадат червата му на хрътките на Гуинивиър.
Ланселот ме погледна изпод вежди. Мразеше ме точно толкова, колкото го мразех и аз, но сега ненадейно ми се усмихна.
— По-добре глиган, отколкото свиня, мисля аз.
— Свиня ли? — попитах аз, надушвайки обида.
— Нали свинята те нападна тебе? — попита той и после отвори широко очи. — Ти да не си помисли, че намеквам за брака ти? Не може да си си помислил такова нещо! — каза той и ми се поклони подигравателно. — Трябва да ви поздравя, лорд Дерфел! Брак с Гуенхуивач!
Подтиснах гнева си и се заставих да погледна в тясното му лице, с неговата тънка брадичка, тъмни очи и дългата напомадена коса, черна и лъскава като гарваново крило.
— И аз трябва да ви поздравя, кралю господарю, за вашия годеж.
— За Серен — каза той, — звездата на Поуис. — Ланселот погледна към Сийнуин, която стоеше стиснала ръце пред лицето си, докато ловците измъкваха с ножовете си дългите извивки на свинските черва. Тя изглеждаше толкова млада със светлата си коса, дръпната назад и вързана на врата.
— Не е ли очарователна? — попита Ланселот и гласът му ми заприлича на котешко мъркане. — Толкова крехка. Никога не съм вярвал на приказките за нейната красота, защото кой би могъл да предполага, че сред кучките на Горфидид се крие такъв скъпоценен камък. Но тя наистина е красива, а аз имам голям късмет.
— Така е, кралю господарю.
Той се засмя и се отдалечи. Беше мъж на върха на славата си, крал дошъл да вземе своята съпруга, но и мой враг. А аз държех неговата кост в моя джоб. Докоснах реброто — дали не се бе счупило по време на борбата с глигана. Беше невредимо, стоеше си скрито и чакаше.
