сила и счупено щеше да служи единствено като доказателство и символ на безнадеждната ми любов към Сийнуин. Но имаше само един начин да разбера истината за тази кост — като я счупя. Ако посмея.
На пиршеството по случай годежа на Сийнуин.
От всички угощения, на които присъствах в онова късно лято, годежното пиршество на Ланселот и Сийнуин беше най-разточително. Изглежда дори Боговете бяха благосклонни към него — луната светеше пълна и ясна, а това беше чудесно предзнаменование за един годеж. Луната изгря скоро след като слънцето залезе. Сребърният й диск засия над хълмовете. Пред вид на огромния брой хора, които щяха да присъстват на угощението, Кунеглас реши, тържеството да се проведе в Каер Сус.
Гостите бяха много повече отколкото можеше да побере залата на Кунеглас, затова вътре бяха допуснати само най-привилегированите. Другите останаха извън дебелите дървени стени на кралския замък и благодариха на Боговете, че им бяха изпратили ясна нощ. Земята още беше мокра от дъждовете, валяли през седмицата, но имаше достатъчно суха слама, така че хората си постлаха и седнаха на сухо. Слугите привързаха катранени факли към забучени в земята колове и щом луната изгря ги запалиха. Целият кралски комплекс бе ярко осветен от подскачащите им пламъци. Сватбата трябваше да се направи през деня, за да може Богът на светлината, Гуидиън, и Богът на слънцето, Беленос, да изпратят своята благословия на младоженците, но годежът бе предоставен на благословията на луната. От време на време от факлите падаха горящи ивици и подпалваха сухата слама, избухваше смях, пищяха деца, лаеха кучета, наставаше суматоха, но хората винаги успяваха да загасят огъня.
В залата на Кунеглас имаше повече от сто човека. Огромното помещение се осветяваше от фитили, натопени във восък и лоени тръстикови свещи. На едно място имаше по няколко такива светилника. Те хвърляха странни сенки по гредите на високия сламен покрив, от които висяха венци от букови клончета и бодлива зеленика. Единствената маса в залата бе поставена върху подиум, ограден с щитове. На пода пред всеки щит имаше светилник, за да се вижда ясно знакът, нарисуван върху кожата. В центъра беше щита на Кунеглас, кралят на Поуис. Неговият символ беше орел с разперени криле. До орела на Кунеглас от едната страна беше черната мечка на Артур, а от другата — червеният дракон на Думнония. До мечката висеше знакът на Гуинивиър — елен с полумесец над рогата, а до дракона, стоеше щита на Ланселот с морския орел стиснал риба в извитите си нокти. В залата нямаше представител на Гуент, но Артур бе настоял черният бик на Тюдрик да бъде окачен до червения кон на Елмет и лисичата муцуна на Силурия. Събраните така кралски знаци символизираха големия съюз на британските владетели; стената от щитове, която ще изтласка саксите в морето.
Иорует, главният друид на Поуис, наблюдаваше умиращото слънце. Когато реши, че и последния слънчев лъч е потънал в далечното Ирландско море, даде знак. Едва тогава почетните гости заеха местата си на високата маса. Останалите бяхме вече насядали на пода и мъжете викаха за още от прочутата силна поуиска медовина, която беше направена специално за тази гощавка. Почетните гости бяха посрещнати с радостни възгласи и ръкопляскане.
Първа излезе кралица Илейн. Майката на Ланселот беше облечена в синьо със златна огърлица на врата. Къдриците на посивялата й коса бяха вързани със златна верижка. След нея Кунеглас и кралица Хелед бяха посрещнати с шумни приветствия. Кръглото лице на краля сияеше от удоволствие. Той беше вързал малки бели панделчици на дългите си мустаци. Артур влезе облечен в черно, а Гуинивиър, качила се след него на подиума, беше великолепна в бледожълтата си рокля. Дрехата беше скроена и съшита толкова умело, че скъпият ленен плат, боядисан с помощта на сажди и пчелен восък, стоеше прилепнал по стройното тяло на принцесата. Бременността почти не й личеше и мъжете в залата зашумяха, възхитени от красотата на тази жена. Към роклята на Гуинивиър бяха пришити малки златни пластинки и докато бавно следваше Артур към центъра на подиума, тялото й сякаш излъчваше светлина. Тя се усмихна на похотливите желания, които беше предизвикала и знаеше, че ще предизвика, защото тази вечер беше решила да затъмни Сийнуин в какъвто и вид да се появи поуиската принцеса. Златна диадема придържаше непокорната червена коса на Гуинивиър. А на кръста й блестеше колан от златна верига. В чест на Ланселот бе украсила врата си със златна брошка, изобразяваща морски орел. Гуинивиър целуна кралица Илейн по двете бузи, Кунеглас целуна по едната, кимна с глава на кралица Хелед и седна от дясната страна на Кунеглас. Артур зае празния стол до Хелед.
Оставаха още две места, но преди някой да ги заеме, поуиският крал се изправи и удари по масата с юмрук. Настъпи тишина и Кунеглас мълчаливо посочи към скъпоценностите, наредени в края на подиума.
Това бяха подаръците, които Ланселот беше донесъл за Сийнуин. Тяхното великолепие предизвика бурни одобрителни възгласи в залата. (Ние всички вече бяхме разгледали подаръците, а аз бях слушал навъсен как хората превъзнасят щедростта на краля на Беноик). Имаше златни огърлици, сребърни огърлици, огърлици направени от смес от сребро и злато. Огърлиците бяха толкова много, че направо служеха за основа, върху която бяха натрупани по-големите подаръци. Имаше римски огледала с дръжки, шишета от римско стъкло и купища римски накити. Имаше герданчета, брошки, кани, игли и катарами. Имаше бляскав метал, емайл, корали и скъпоценни камъни. Със сигурност Ланселот бе измъкнал всичко това от Инис Трийбс, когато вместо да вдигне меч срещу връхлитащите франки, позорно бе избягал с първия кораб, за да се спаси от клането.
Аплодисментите, предизвикани при вида на подаръците, още не бяха заглъхнали, когато се появи Ланселот. Подобно на Артур и той беше облечен в черно, но неговите черни дрехи бяха украсени с ивици скъп златист плат. Черната му коса беше намазана с балсам и вчесана назад така че да прилепва плътно по тесния му череп. По пръстите на дясната му ръка блестеше злато, а лявата ръка бе натежала от воински пръстени (с яд си помислих, че едва ли са направени от оръжия на победени в битка неприятели). На врата си Ланселот носеше масивна златна огърлица, украсена с бляскави камъни, а на гърдите си в чест на Сийнуин бе закачил орел с разперени криле — знакът на поуиския кралски дом. Ланселот нямаше оръжия (на никого не бе разрешено да носи оръжие в залата на краля), но си беше запасал украсения с емайл колан за меч, подарък от Артур. Кралят на Беноик прие приветствията с вдигната ръка, целуна майка си по бузата, целуна ръка на Гуинивиър, поклони се на Хелед и седна.
Остана един празен стол. Някои засвири на арфа, но в залата всички бърбореха и тъжната мелодия едва се чуваше. Започна да мирише на печено месо, но младите робини, които ни прислужваха, все още разнасяха само кани с медовина. Иорует се засуети из залата, разбутвайки мъжете, седнали на пода, за да направи коридор. Когато проходът бе готов, друидът се поклони на краля и вдигна жезъла си, за да въдвори тишина.
Тогава тълпата отвън радостно завика.
Почетните гости бяха влезли в залата от задния вход и се бяха появили на подиума направо от тъмнината на нощта, но Сийнуин щеше да влезе през парадната врата и за да стигне дотам трябваше да мине през насъбралите се отвън гости. Сега хората навън ръкопляскаха и поздравяваха Сийнуин, докато си пробиваше път към женските покои. Вътре в кралската зала мълчахме в очакване на принцесата. Дори арфистката вдигна пръсти от струните и впери поглед във вратата.
Първо влезе едно дете. Беше малко момиче, облечено в бяла права рокля. Вървеше заднишком по коридора, който Иорует беше направил, за да може Сийнуин да мине. Детето разпръскваше сухи венчелистчета от пролетни цветя по новите рогозки. Всички мълчаха. Всички до един гледаха към вратата, само аз наблюдавах подиума. Ланселот седеше полуусмихнат. Кунеглас триеше сълзите си — беше толкова щастлив. Артур, миротворецът, сияеше. Само Гуинивиър не се усмихваше, а гледаше победоносно. Някога тя беше презирана в този кралски дом, сега се разпореждаше със съдбата на поуиската принцеса.
Докато гледах Гуинивиър мушнах дясната си ръка в джоба и извадих костта. Усетих гладкия й допир върху дланта си. Исса, застанал зад мен с моя щит, вероятно се питаше какво общо има този кокал с празничната нощ, окъпана в лунна светлина, златни отблясъци и огнени пламъци.
Погледнах към голямата врата точно когато се появи Сийнуин. Миг преди да гръмнат радостните възгласи всички в залата застинаха удивени. Цялото злато на Британия, и всички кралиците от нейното минало, не можеха да засенчат Сийнуин тази нощ. Дори нямаше нужда да поглеждам към Гуинивиър, за да се убедя, че тя бе загубила победоносния блясък в очите.
Това беше четвъртият годеж на Сийнуин. Веднъж бе влязла в тази зала като годеница на Артур, но той бе нарушил клетвата си, омагьосан от любовта на Гуинивиър. След това Сийнуин бе сгодена за принц от
