воини, съгласни да го последват в ужасната страна на Диурнач, за да търсят Свещения съд.
Самият аз щях ли да тръгна с него? Сутринта преди годежа на Сийнуин отидох сред големите дъбови дървета, които заобикаляха широката долина на Каер Сус. Търсех едно специално място. Кунеглас ми беше казал къде да го намеря. Исса, верният Исса, дойде с мен, но нямаше никаква представа за причината, поради която двамата бродехме из тъмната гора.
Тази земя в сърцето на Поуис бе останала почти недокосната от римляните. Бяха строили крепости, като Каер Сус, и бяха оставили няколко пътища в речните долини, но нямаше големи вили и градове като римските сгради в Думнония, които придаваха на нашето кралство блясъка на загинала цивилизация. Тук, в земите на Кунеглас, нямаше и много християни. В Поуис култът към старите Богове се беше запазил и нямаше онази злост, която тровеше отношенията между християни и езичници в кралството на Мордред. В Думнония двете групи си съперничеха за кралското благоволение и за правото да издигат свои храмове на свещени места. В Поуис нито една друидска горичка не беше унищожена заради римски олтари, нито една християнска църква не бе издигната до свещен друидски кладенец. Римляните бяха съборили някои светилища, но много други бяха оцелели. Ние с Исса бяхме тръгнали точно към едно от тези древни свещени места.
Беше друидско светилище — дъбова горичка, оградена отвсякъде с гъста растителност. Листата бяха пожълтели и скоро листопадът щеше да покрие ниската каменна стена, издигната във формата на полукръг в центъра на дъбовата горичка. В стената бяха направени две ниши и в тях се хилеха два човешки черепа. Някога в Думнония е имало много такива места и много други били издигнати след като римляните си тръгнали. Но християните често ходят и чупят черепите, събарят сухозиданите стени и режат дъбовете. Но това светилище в Поуис, скрито в гъстите гори, вероятно бе на хиляда години. Малки парчета вълна бяха втъкнати между камъните — всяко от тях свързано с молитвата на някой вярващ, посетил светилището.
Сред дъбовете цареше тишина; пълна тишина. Застанах в центъра на полукръга и откачих тежкия колан на Хюелбейн.
Оставих сабята на плоския камък, бележещ центъра на светилището и извадих от джоба си бялата кост, която ми даваше власт над брака на Ланселот. Сложих и нея до меча. Най-накрая оставих на камъка и златната брошка, която Сийнуин ми подари преди години. След това легнах на земята. Заспах с надеждата, че ще сънувам и сънят ще ми каже какво да правя. Но нямаше никакъв сън. Може би преди да заспя трябваше да поднеса в жертва някоя птица или друго животно та да предразположа някой Бог да ме дари с отговора, който толкова исках да знам, но отговор не получих. Само тишина. Бях оставил своя меч и силата на костта в ръцете на Боговете, бях ги поверил на Бел и на Манауидан, на Таранис и на Люло, но те не обърнаха внимание на моите дарове. Само вятърът повяваше високо в короните на дърветата, катеричка дращеше по клоните, а някъде внезапно забарабани кълвач.
Събудих се, но продължих да лежа без да мърдам. Нищо не бях сънувал, но знаех какво искам. Исках да взема костта и да я строша на две дори това да ме обричаше на мрачно пътешествие в кралството на Диурнач. Но исках и мечтаната от Артур Британия да запази своята цялост, да има мир и справедливост. Исках и моите хора да имат злато, и земя, и роби и ранг. Исках да прогоня саксите от Лоегир. Исках да чуя писъци от разбита вража стена от щитове и звука на бойните рогове, възвестяващи победата, докато ние преследваме разбития противник, за да го унищожим. Исках да тръгна на поход с моя звезден щит към равнинните земи на изток, където от петдесет години нямаше нито един свободен брит. Исках и Сийнуин.
Изправих се и седнах. Исса бе дошъл да седне близо до мен. Може би се чудеше защо се бях вторачил така в тази кост, но нищо не ме попита.
Мислех за малката костена кула на Мерлин, която представяше мечтата на Артур и се чудех дали тази мечта наистина щеше да бъде недостижима, ако Ланселот не се ожени за Сийнуин. Този брак едва ли беше най-важното звено от веригата, която обвързваше британските кралства в съюз — просто беше удобно да се даде някакъв трон на Ланселот и да се обвърже Поуис с интересите на Силурия. Дори бракът да не бъде сключен, войските на Думнония, Гуент, Поуис и Елмет пак ще тръгнат заедно срещу саксите. Всичко това ми беше ясно и всичко беше вярно, и въпреки това не можех да се отърва от чувството, че костта може по някакъв начин да провали мечтата на Артур. Счупех ли я, трябваше да тръгна с Мерлин, а неговата цел щеше да породи вражда в Думнония — вражда между християните и старите езичници, които толкова мразеха новопоявилата се религия.
— Гуинивиър — чух аз собствения си глас.
— Какво, господарю? — попита Исса объркан.
Завъртях глава — казаното просто не бе предназначено за неговите уши. Съвсем неволно бях произнесъл името на Гуинивиър, само защото внезапно бях разбрал, че ако счупя костта, това не само щеше да насърчи Мерлин в борбата му срещу християнския Бог, но щеше също да превърне Гуинивиър в мой враг. Затворих очи. Можеше ли съпругата на моя господар да ми бъде враг? Ами ако тя наистина стане мой враг? Артур пак щеше да ме обича и аз него, а моите копия и звездни щитове струваха повече от цялата слава на Ланселот.
Станах, прибрах си брошката, костта и меча. Измъкнах една зелена нишка от вълненото си наметало и я напъхах между камъните.
— Ти май не беше в Каер Сус, когато Артур разтури годежа си със Сийнуин? — попитах аз Исса.
— Не, господарю. Но съм чувал за това.
— Беше по време на годежното угощение — казах аз. — Довечера ще ходим на такова угощение. Артур седеше на високата маса и Сийнуин беше до него. Тогава той видя Гуинивиър в дъното на залата. Тя беше загърната с раздърпана пелерина и държеше хрътките си на каишки. Артур я видя и всичко се промени. Единствено Боговете знаят колко мъже загинаха само защото той видя нейната червенокоса глава. — Плъзнах поглед по ниската каменна стена и забелязах изоставено гнездо в един от обраслите с мъх черепи. — Според Мерлин Боговете обичат хаоса — казах аз.
— Мерлин обича хаоса — засмя се Исса без да съзнава колко беше прав.
— Да — съгласих се аз, — Мерлин обича хаоса, но повечето от нас се страхуват от хаоса и затова се опитваме да създадем ред. — Помислих си за внимателно подредената костена кула. — Но когато има ред, ние нямаме нужда от Богове. Когато съществува ред и дисциплина, всичко върви според очакванията. Ако всичко ти е ясно — продължих да разсъждавам аз, — тогава няма нужда от магии. Човек призовава Боговете само когато е несигурен и изплашен, а Боговете обичат да ги викаме. Това ги кара да се чувстват силни, ето затова на тях им харесва, когато ние живеем в хаос — Спомнях си уроците на Мерлин от годините на моето детство, прекарани на Хълма. — Сега можем да избираме — казах на Исса. — Да живеем в подредената Британия на Артур, или да последваме Мерлин в търсене на хаоса.
— Аз ще последвам теб, господарю, каквото и да решиш — каза Исса. Едва ли беше разбрал какво му говорех, но нямаше нищо портив, дори беше доволен, че може да остави избора в мои ръце.
— Де да знаех какво да реша — казах аз. Колко лесно би било, ако Боговете започнат да се разхождат из Британия както преди. Щяхме да можем да ги виждаме, да ги чуваме и да разговаряме с тях. А сега бяхме като хора, които с вързани очи се опитват да намерят игла в купа сено. Закачих отново меча на кръста си, после пуснах костта обратно в джоба. — Искам да съобщиш нещо на останалите, Исса. Не на Каван, защото с него ще говоря лично, но на другите кажи, че ако тази нощ се случи нещо странно, каквото и да е то, да се смятат свободни от клетвата си към мен.
Исса смръщи вежди.
— Ще ни освободиш от клетвата? — попита той, после енергично заклати глава — Не и мен, господарю.
Накарах го да замълчи и продължих:
— Кажи им още, че ако наистина се случи нещо странно (може и нищо да не се случи), и вие решите да останете верни на клетвата си към мен, това ще означава, че трябва да воювате срещу Диурнач.
— Диурнач! — стресна се Исса, веднага плю и направи знака срещу злото с дясната си ръка.
— Предай им това Исса.
— Е, какво толкова може да се случи довечера? — попита той настойчиво.
— Може и нищо да не се случи — казах аз, — съвсем нищо.
Боговете не ми бяха дали никакъв знак и аз все още не знаех какво ще предпочета. Реда или хаоса. Или нито едното, нито другото, защото костта можеше и да е просто едно огризано ребро без никаква магическа
