преде. Вълнената прежда, която Сийнуин изпреде тази зима, беше с неравна нишка — ту много дебела, ту много тънка, но аз преданно носих една от ризите, изплетена от тази прежда, докато се разпадна.
Кунеглас ни посещаваше често, но неговата съпруга Хелед нито веднъж не дойде. Кралица Хелед беше истински роб на обществените условности и беше искрено потресена от постъпката на Сийнуин.
— Тя мисли, че Сийнуин позори семейството — каза ни Кунеглас весело. Той стана един от най-добрите ми приятели, другите бяха Артур и Галахад. Мисля, че Кунеглас се чувстваше самотен в Каер Сус, защото като изключим Иорует и някой от по-младите друиди, кралят беше заобиколен от мъже, с които можеше да разговаря само за лов и война. Аз замених братята, които Кунеглас беше загубил. Неговият по-голям брат, който трябваше да стане крал, беше умрял след падане от кон, следващият син на Горфидид беше починал от треска, а най-младият беше убит в сражение със саксите. И Кунеглас като мен не искаше Сийнуин да тръгва по Тъмния път, но според него само смъртта можела да я спре.
— Всички смятат, че тя е сладка и добра — каза ми той, — но тя има желязна воля. Много е упорита.
— Но не може да убива пилета.
— Не мога да си представя, че избощо е опитвала! — засмя се Кунеглас. — Тя е щастлива, Дерфел, и аз ти благодаря за това.
Живеехме щастливо. От всичките ни щастливи дни тези бяха едни от най-щастливите, но над нас винаги тегнеше съзнанието, че Мерлин все някога ще дойде и ще поиска от нас да изпълним клетвите си.
И той дойде. Беше един мразовит следобед. Бях навън и цепех дърва с една сакска бойна брадва, а вътре Сийнуин се опитваше да сложи край на някаква кавга между нейните слугини и свирепата Скарач. Точно тогава прозвуча рог от другата страна на долината. Моите копиеносци възвестяваха, че някакъв странник приближава към Кум Исаф. Едва що бях оставил брадвата, когато видях високата фигура на Мерлин да крачи между дърветата. И Нимю беше с него. След годежната нощ на Ланселот тя беше останала с нас цяла седмица. Но една нощ тихо се беше измъкнала без дума да каже. Сега се връщаше. Беше облечена в черно, а Мерлин — с дългата си бяла роба.
Сийнуин излезе от къщата. Лицето й беше оцапано със сажди, а ръцете й — с кръв от заека, който се опитваше да нареже.
— Мислех, че ще доведе боен отряд — каза тя, вперила поглед в Мерлин. Така ни беше казала Нимю преди да тръгне — че Мерлин събира войска, която ще го пази по Тъмния път.
— Може би ги е оставил при реката? — предположих аз.
Тя махна косата, паднала върху лицето й, добавяйки към саждите по него и кърваво петно.
— Не ти ли е студено? — попита ме тя, защото докато цепех дървата се бях съблякъл гол до кръста.
— Още не — отвърнах аз, но си навлякох една вълнена риза, докато Мерлин прекрачваше потока с дългите си крака. Моите копиеносци наизлязоха от колибите се и тръгнаха след него, за да чуят новините. Но когато той се приведе пред ниската ни врата и влезе в къщата, те останаха отвън.
Изобщо не ни поздрави, просто мина покрай нас. Нимю го последва и докато и ние със Сийнуин влезем, те вече се бяха настанили край огъня. Мерлин протегна тънките си ръце над пламъците и дълбоко въздъхна. Продължаваше да мълчи, а ние не питахме, защото нямахме желание да чуем новините, които носеше. И аз като него седнах край огъня, а Сийнуин сложи недонарязания заек в една купа и избърса ръцете си от кръвта. Тя махна на Скарач и на слугините да излязат и седна до мен.
Мерлин трепереше, след това се поотпусна. Беше седнал върху краката си и се беше привел напред със затворени очи. Дълго стоя така. Кафявото му лице беше прорязано от дълбоки бръчки, а брадата му беше съвсем побеляла. Като всички друиди и той бръснеше предната част на темето си, но сега тази тонзура беше покрита с набола бяла коса, което говореше, че Мерлин бе пътувал дълго, без бръснач и бронзово огледало. В този момент изглеждаше много стар, пък и както беше седнал край огъня сякаш бе съвсем грохнал. Нимю седеше срещу него и също мълчеше. По едно време стана, за да откачи Хюелбейн, закачен на пирони, забити в главната покривна греда. Тя се усмихна, когато позна двете парчета от счупената кост, вградени в дръжката. Извади меча от ножницата и постави острието в най-димящите пламъци на огъня. Когато стоманата се покри със сажди, внимателно надраска със сламка някакъв надпис върху саждите. Буквите не бяха като тези, с които пиша сега и които използваме и ние, и саксите, а някакви стари магически знаци — прави черти, пресечени с резки, каквито използват само друидите и магьосниците. Нимю облегна ножницата на стената, а меча закачи обратно на пироните, без да обясни какво беше написала. Мерлин не й обръщаше внимание.
Внезапно той отвори очи и привидната слабост изчезна, заменена от ужасна свирепост.
— Проклинам съществата от Силурия — каза той бавно. Щракна с пръсти към огъня и сред дървата изсъска светъл пламък. — Дано мана порази житата им — изръмжа Мерлин, — добитъкът им да е ялов, децата им сакати, мечовете им тъпи, а враговете да ги побеждават.
За Мерлин това беше едно доста леко проклятие, но в гласа му се усещаше невероятна злоба.
— На Гуент — продължи той — изпращам чума по добитъка, слана през лятото и изсъхнали празни утроби. — Той плю в огъня. — В Елмет ще има езера от сълзи, болести ще пълнят гробовете, а в къщите ще господстват плъховете — завърши той и отново се изплю. — Ти колко мъже ще поведеш, Дерфел?
— Всички, които имам, господарю — поколебах се преди да призная колко малко всъщност бяха, но накрая му казах — Двадесет щита.
— А твоите хора, които са с Галахад? — стрелна ме той с поглед изпод рошавите си бели вежди. — Те колко са?
— Нищо не знам за тях, господарю.
Той се озъби.
— Те са дворцова охрана на Ланселот. Той настоява за това. Превърнал е брат си в пазач. — (Галахад беше полубрат на Ланселот, но беше съвсем различен от него.) — Добре, че не се омъжи за Ланселот, лейди — обърна се Мерлин към Сийнуин.
Тя се усмихна към мен.
— И аз така мисля, лорд.
— Силурия го отегчава, и аз го разбирам, но той ще търси удобствата в Думнония и ще се превърне в змия за Артур — Мерлин се усмихна. — Ти, милейди, щеше да бъдеш просто играчка в ръцете му.
— Предпочитам да си остана тук — каза Сийнуин, махвайки с ръка към грубите каменни стени и опушените греди под покрива.
— Той обаче ще се опита да ти отмъсти за обидата — предупреди я Мерлин. — Гордостта му хвърчи по-високо и от орела на Люло, лейди, а и Гуинивиър изпраща проклятия срещу теб. Тя уби едно куче в храма на Изида, метна кожата му върху една саката кучка, която нарече с твоето име.
Сийнуин пребледня, направи знака срещу злото и плю в огъня. Мерлин сви рамене.
— Аз отблъснах това проклятие, лейди — каза той, след това протегна дългите си ръце и изви глава назад, така че плитките му почти докоснаха рогозките на пода зад него. — Изида е чужда богиня — каза той — и в тази земя силата й е слаба — Мерлин се изправи напред и разтърка очи с дългите си ръце. — Дойдох с празни ръце — призна той мрачно. — Никой не пожела да тръгне с мен. Всички казаха, че копията им са наточени, за да разпарят сакси. Не им предложих нито злато, нито сребро, предложих им да се бият от името на Боговете, а те ми отвърнаха, че ще се молят за мен. После и жените им започнаха да им приказват за децата, къщата, добитъка, земята и те се измъкнаха. Осемдесет човека. Това е всичко, което исках. Диурнач може да изправи срещу нас двеста или малко повече, но осемдесет копия щяха да бъдат достатъчно. А аз не можах да намеря дори осем. Защото сега господарите им са дали клетва на Артур и казват, че Свещеният съд може да почака докато си върнем Лоегир. Воините искат земята на саксите и златото на саксите, а аз им предложих само кръвопролитие и студ по Тъмния път.
Настъпи мълчание. Едно дебело дърво се срути в огъня и пръсна създездие от искри към почернелия покрив.
— Нито един човек ли не предложи копието си? — попитах аз, поразен от новината.
— Имаше няколко желаещи — каза Мерлин презрително, — но на никой от тях не можех да се доверя. Никой от тях не беше достоен за Свещения съд — Той замълча, отново изглеждаше уморен. — Боря се срещу жаждата за сакско злато и срещу Моргана. Тя е против мен.
— Моргана! — не можах да скрия удивлението си. Моргана, по-голямата сестра на Артур, някога беше
