най-близкият другар на Мерлин докато Нимю не зае нейното място. И въпреки че Маргана мразеше Нимю, аз не вярвах, че тази омраза ще се прехвърли и върху Мерлин.
— Моргана — потвърди той. — Тя разпространява из Британия, че Боговете били против моето начинание и аз ще бъда убит, а моята смърт щяла да повлече всички, които са с мен. Тя сънувала тази история, а народът вярва на нейните сънища. Разправяла, че съм стар, слаб и оглупял.
— Тя казва — обади се тихо Нимю, — че ще те убие жена, а не Диурнач.
Мерлин сви рамене.
— Моргана играе някаква своя игра, която аз още не мога да проумея — той бръкна в джоба на дългата си роба и извади от там шепа изсушени вързани на възли треви. На мен всички стебла ми изглеждаха еднакви, но Мерлин порови в тях, избра едно и го повдигна към Сийнуин.
— Освобождавам ви от вашата клетва, лейди.
Сийнуин погледна към мен, после отново към вързаната тревичка.
— А вие ще поемете ли по Тъмния път, лорд? — попита тя Мерлин.
— Да.
— Но как ще намерите Свещения съд без мен?
Той вдигна рамене.
— Как ще го намерите с нея? — попитах аз, защото все още не разбирах, защо Свещеният съд трябва да бъде намерен от девица, или пък защо тази девица непременно трябва да е Сийнуин.
Мерлин отново вдигна рамене.
— Свещеният съд винаги е бил пазен от девица. Една девойка и сега го пази, ако сънищата ми са верни, а неговото скривалище може да открие само друга девица. Ти ще видиш това място на сън — обърна се той към Сийнуин, — ако дойдеш.
— Ще дойда, лорд — каза Сийнуин, — както ви обещах.
Мерлин пъхна вързаната на възел тревичка обратно в джоба и разтри лицето си с ръце. — Тръгваме след два дни — съобщи той. — Трябва да изпечете хляб, да опаковате сушено месо и риба, да наострите оръжията си и да не забравите да вземете кожи срещу студа. — Той погледна към Нимю. — Ще спим в Каер Сус. Ела.
— Можете да останете тук — поканих ги аз.
— Трябва да говоря с Иорует — Мерлин се изправи, главата му почти докосваше подпорните греди. — Освобождавам и двама ви от вашите клетви — каза той съвсем официално, — но въпреки това се моля да дойдете. Знайте, обаче, че ще бъде по-тежко, отколкото си мислите, по-тежко, отколкото сте го виждали и в най-лошите си сънища, защото аз съм заложил живота си ако не намеря Свещения съд. — Той погледна надолу към нас, лицето му беше невероятно тъжно. — В деня, в който стъпим на Тъмния път — каза той, — аз ще започна да умирам, защото така съм се заклел. Не съм сигурен, че тази клетва ще ми донесе успех, и ако начинанието ни се провали, аз ще умра а вие ще останете в Лейн сами.
— Нимю ще бъде с нас — каза Сийнуин.
— И това е всичко, на което може да разчитате — погледна я мрачно Мерлин, приведе се и излезе. Нимю го последва.
Ние седяхме и мълчахме. Сложих още едно дърво в огъня. То беше зелено. Всичките ни дърва бяха прясно нарязани, затова и пушеха толкова много. Гледах как димът се сгъстява и се стеле към гредите на покрива, после взех ръката на Сийнуин.
— Искаш ли да умреш в Лейн? — попитах аз с укор.
— Не, но искам да видя Свещения съд.
Не откъсвах очи от огъня.
— Той ще го напълни с кръв — казах аз тихо. Сийнуин погали ръката ми.
— Когато бях дете — усмихна се тя — обичах да слушам всички приказки за старата Британия, за времената, когато Боговете са живеели между нас и всеки е бил щастлив. Тогава не е имало глад, нито болести, само ние и Боговете, и мир. Искам Британия да бъде пак такава, Дерфел.
— Артур казва, че това никога не може да се върне. Ние сме това, което сме, а не това което някога сме били.
— А ти на кого вярваш? — попита тя. — На Артур или на Мерлин?
Замислих се и дълго мълчах.
— На Мерлин — реших накрая аз, може би защото исках да вярвам в неговата Британия, където всичките ни беди щяха да изчезнат като с магическа пръчка. Харесвах и мечтата на Артур за Британия, но тя можеше да се осъществи само с война и тежка работа, освен това почиваше на вярата, че хората ще се държат добре, ако с тях се отнасят добре. Мечтата на Мерлин искаше по-малко и обещаваше повече.
— Разтревожи ли те предсказанието на Моргана? — сети се изведнъж Сийнуин. Аз поклатих глава.
— Тя има способности, но не като неговите. Не и като способностите на Нимю.
И Нимю, и Мерлин бяха изстрадали Трите болки на Мъдростта, а Моргана беше преживяла само болката на тялото, но никога не бе изпитала болката на ума и на гордостта. Ала в съня на Моргана имаше нещо логично, защото Мерлин в известен смисъл се противопоставяше на Боговете. Той искаше да укроти техните капризи и в замяна да им даде една цяла страна, която да ги почита. Но защо ще искат Боговете някой да ги укротява? Може би те бяха избрали по-малката сила на Моргана, за да я използват като инструмент срещу намесата на Мерлин? Иначе как можеше да се обясни враждебното отношение на Моргана към Мерлин. Или може би, Моргана, подобно на Артур, смяташе, че начинанието на Мерлин е безсмислено, някакво безнадеждно търсене на онази Британия, изчезнала с идването на римските легиони. За Артур имаше само една цел, която трябваше да се постигне с война и това беше прогонването на сакските крале от Британия. Следователно той би подкрепил приказките на сестра си, ако това можеше да му помогне да не допусне британски воини да загинат срещу боядисаните с кръв щитове на Диурнач. Така че вероятно Артур използваше сестра си, за да внуши на думнонците да не затриват живота си в Лейн. Но това не се отнасяше до моя живот и до живота на моите хора и на скъпата ми Сийнуин. Ние бяхме дали клетва на Мерлин.
Но Мерлин ни беше освободил от тази клетва, така че аз още веднъж се опитах да убедя Сийнуин да остане в Поуис. Казах й как Артур не вярва, че Свещеният съд още съществува, как вероятно е бил откраднат от римляните, които са го отнесли в онази огромна съкровищница Рим, претопили са го и са го превърнали в гребени, закопчалки, монети или брошки. Казах и всичко това, а когато свърших, тя се усмихна и отново ме попита на кого всъщност вярвам — на Мерлин или на Артур.
— На Мерлин — повторих аз.
— И аз — каза Сийнуин. — Затова идвам и аз.
Изпекохме хляб, приготвихме храна за изпът и наострихме оръжията си. А на следващата нощ, нощта преди Мерлин да ни поведе към Лейн, заваля първият сняг.
Кунеглас ни даде две понита, които натоварихме с храна и кожи. След това нарамихме звездните си щитове и поехме по северния път. Иорует ни благослови, а копиеносците на Кунеглас тръгнаха с нас. Но когато преминахме заледената пустош на тресавището Ду, което се намираше отвъд хълмовете северно от Каер Сус, хората на Кунеглас ни оставиха и ние продължихме сами. Бях обещал на поуиския крал, че ще защитавам живота на сестра му до смърт, но когато той ме прегърна за довиждане, прошепна в ухото ми: „Убий я, Дерфел. По-добре я убий, отколкото да я оставиш в ръцете на Диурнач.“
В очите му имаше сълзи, които отново ме разколебаха.
— Ако ти й заповядаш да не тръгва, кралю господарю, тя може и да се подчини.
— Няма да се подчини — поклати глава той. — Но сега тя е по-щастлива от всякога. Пък и Иорует ми каза, че ще се върнете. Върви, приятелю.
Кунеглас ни беше дал като прощален дар чанта със златни кюлчета, която ние привързахме към едно от понитата.
Снежният път ни водеше на север навътре в Гуинед. За първи път идвах в това кралство, което ми се стори твърде неприветливо. Римляните бяха идвали тук, но само за да вадят от земята олово и злато. Бяха оставили малко следи от присъствието си и не бяха разпростряли своя закон над тези земи. Хората тук живееха в ниски тъмни колиби, скупчени зад концентрични каменни стени, по които бяха наредени черепи на вълци и мечки, за да плашат духовете. На всеки хълм имаше струпана грамада от камъни на върха, а на всеки няколко мили виждахме край пътя кол, забит в земята, с увиснал върху него човешки скелет, покрит с
