както си поиска и през това време Боговете го закрилят.
Отново направих знака против злото и внезапно ми се прииска да съм си в далечна Думнония, където има съдилища, дворци и дълги римски пътища.
— С двеста копия — каза Мерлин — вие можете да прогоните Диурнач от Лейн и да го натикате в морето.
— Веднъж опитахме — каза Кадуолън, — и за една седмица петдесет души от нашите умряха от разстройство, други петдесет трепереха в собствените си изпражнения, а край нас непрекъснато се въртяха в кръг виещите воини на Диурнач и нощем ни засипваха с дългите си копия. Когато стигнахме до Бодуан, видяхме една голяма стена. По нея бяха закачени умиращи същества, които кървяха, пищяха и се извиваха, увиснали на куките си. Никой от моите хора не пожела да се катери по тази стена на ужаса. Нито пък аз — призна си той. — Дори и да бях посмял, после какво? Той щеше да избяга на Инис Мон, а на мен щяха да ми трябват дни и седмици докато намеря кораби, за да го последвам. Само че аз нямам нито време, нито достатъчно копиеносци, нито достатъчно злато, та да мога да натикам Диурнач в морето, затова му давам деца. По-евтино е. — Кадуолън викна на един роб да му донесе още медовина, после погледна мрачно към Сийнуин. — Дай му я — обърна се той към Мерлин — и той може да ти даде Свещения съд.
— Нищо няма да му дам за Свещения съд — озъби се Мерлин. — Впрочем той дори не знае, че Свещеният съд съществува.
— Вече знае — намеси се Биртиг. — Цяла Британия знае за какво си тръгнал на север. А нима мислиш, че ония магьосници не искат да намерят Свещения съд?
Мерлин се усмихна.
— Дай ми твоите копиеносци, кралю господарю, и ние ще вземем и Свещения съд, и Лейн.
Кадуолън се изсмя на това предложение.
— Диурнач може да научи всеки да бъде добър съсед, Мерлин. Аз ще ти позволя да минеш през страната ми, защото се страхувам от твоите проклятия, но с теб няма да тръгне нито един от моите хора, а когато твоите кости бъдат заровени в пясъците на Лейн, аз ще кажа на Диурнач, че си минал през земята ми без мое разрешение.
— Ще му кажеш ли по кой път ще минем? — попита Мерлин, защото имаше два възможни пътя. Единият обикаляше по крайбрежието — това беше пътят, който обикновено се използваше през зимата, а другият беше Тъмният път, за който повечето хора смятаха, че е непроходим през зимата. Мерлин се надяваше, че като минем по Тъмния път ще можем да изненадаме Диурнач и ще успеем да си тръгнем от Инис Мон едва ли не преди да е усетил, че сме дошли.
Кадуолън се усмихна за първи път тази вечер.
— Той вече знае — каза кралят, после погледна към Сийнуин, най-светлото лице в задименото тъмно помещение. — И без съмнение вече с нетърпение ви очаква.
Наистина ли Диурнач знаеше, че ние имаме намерение да минем по Тъмния път? Или Кадуолън само предполагаше? Плюх за всеки случай, за да предпазя всички ни от злото. Скоро щеше да настъпи зимното слънцестоене — дългата нощ в годината, когато животът лудо се завърта, надеждата едва мъждука, а демоните властват във въздуха и точно тогава ние щяхме вървим по Тъмния път.
Кадуолън ни мислеше за глупаци; Диурнач ни чакаше, а ние се увихме в дебелите кожи и заспахме.
На следващата сутрин слънцето изгря, превръщайки околните върхове в ослепителни бели остриета, причиняващи болка в очите. Небето беше почти ясно. Духаше силен вятър, който вдигаше сняг от земята, превръщайки го в облаци от блещукащ сребърен прах. Ние натоварихме понитата, приехме овчата кожа, с която мрачният Кадуолън ни дари на прощаване и тръгнахме. Тъмният път започваше малко по на север от Каер Гей. Край този път нямаше селища, нямаше стопанства, нямаше кой да ти предложи подслон, нямаше нищо друго освен един неравен каменист път през дивата планинска верига, която пазеше кралството на Кадуолън от Кървавите щитове на Диурнач. Два кола бележеха началото на пътя и двата бяха увенчани с човешки черепи, покрити с парцали, от които висяха и подрънкваха ледени висулки. Скелетите бяха обърнати на север към Диурнач — два талисмана, които трябваше да спрат злия крал да не прекосява планината. Видях как Мерлин докосна железния амулет на врата си, когато минавахме между двата черепа, и с ужас си спомних неговото обещание да започне да умира в момента, в който стъпи на Тъмния път. Щом ботушите ни заскърцаха по девствения сняг, покрил пътя, разбрах, че тази смъртна клетва е започнала да действа. Наблюдавах Мерлин, но не забелязах никакви признаци на умора, въпреки че целия ден, обвити в облака на собствения с дъх, вървяхме с мъка по хлъзгавите снежни склонове. През нощта спахме в една изоставена овчарска колиба, чиито сламен покрив за наш късмет все още се крепеше върху старите греди. Събрахме от изгнилата слама, виснала от покрива, и запалихме огън, който едва мъждукаше в снежната тъмнина.
На следващата сутрин едва бяхме изминали четвърт миля, когато над нас и зад нас прозвучаха рогове. Ние спряхме, обърнахме се и засенчихме очите си с ръце, за да видим хълма, по който се бяхме смъкнали предишната вечер. На билото стояха петнадесетина мъже, всички с щитове, мечове и копия. Щом видяха, че са привлекли вниманието ни, те се спуснаха стремглаво, хлъзгайки се по опасния заснежен склон. Придвижването им вдигна големи снежни облаци, които вятърът понесе на запад.
Моите хора без да чакат заповеди се подредиха, свалиха щитовете си от раменете и насочиха копията си напред, изграждайки стена от щитове напреко на пътя. Бях направил Исса заместник-командир на мястото на Каван и сега той изръмжа на войниците да се държат здраво, но едва бе изрекъл това, когато разпознах странния знак, изрисуван на един от приближаващите се щитове. Беше кръст, а аз познавах само един човек, който използваше този християнски символ за своя щит. Галахад.
— Приятели! — викнах аз на Исса и хукнах. Вече ясно виждах приближаващите мъже — всички бяха от моите хора, останали в Силурия, принудени да служат като дворцова охрана на Ланселот. На щитовете им все още стоеше мечката на Артур, но начело беше кръстът на Галахад. Той махаше с ръка и крещеше, аз също, така че успяхме да се чуем едва, когато се прегърнахме.
— Лорд принц — поздравих го аз и пак го прегърнах, защото той беше най-добрият от всичките приятели, които съм имал на този свят.
Имаше руса коса, а лицето му беше толкова широко и силно, колкото тясно и хитро бе лицето на неговия полубрат Ланселот. И той като Артур внушаваше доверие от пръв поглед, и ако всички християни бяха като Галахад мисля, че щях да взема кръста още тогава.
— Цяла нощ спахме на открито там отвъд билото — махна той назад по пътя — и почти замръзнахме, а вие сигурно сте почивали ей там? — попита Галахад и посочи към тънката струя дим, която все още се носеше над нашия огън.
— На сухо и на топло — казах аз. След като новодошлите се поздравиха със своите стари другари, аз ги представих един по един на Сийнуин. Всеки от тях падна на колене пред нея и се закле да й бъде верен. Те всички бяха чули как Сийнуин беше избягала от своя годеж, за да бъде с мен и вече я обичаха заради тази постъпка, затова сега всеки протегна голото острие на меча си, за да го докосне тя с царствената си ръка.
— А другите къде са? — попитах аз Галахад.
— Отидоха при Артур — смръщи се той. — За съжаление нито един от християните не дойде. С изключение на мен.
— Мислиш ли, че всичко това си струва заради един езически Свещен съд? — попитах аз като посочих към пътя пред нас.
— В края на този път е Диурнач, приятелю — каза Галахад, — а доколкото разбрах, този крал е едно голямо зло, също като дявола и всичките му изчадия. Задача на всеки християнин е да се бори със злото и затова ето ме тук.
Той поздрави Мерлин и Нимю, след това прегърна Сийнуин, защото двамата бяха равни по ранг.
— Вие сте жена с късмет — чух го да й шепне. Тя се усмихна и го целуна по бузата.
— Още повече сега, когато и вие дойдохте, лорд принц.
— Така е, няма съмнение — каза Галахад, след това отстъпи назад, погледна към мен, после пак към Сийнуин. — Цяла Британия говори за вас двамата.
— Защото в Британия е пълно с мързеливи клюкари — озъби се Мерлин свадливо — а нас път ни чака, ако, разбира се, вие двамата сте свършили с клюките.
