нашето търсене. Но мястото ни изглеждаше твърде мрачно, за да крие най-голямото Съкровище на Британия. На запад се виждаше морето и още един остров, на юг и на север имаше само ниви и скали, а на изток — един съвсем малък хълм, увенчан със сиви скали на върха, подобни на камъните, покрай които бяхме минали сутринта. Мерлин лежеше неподвижно сякаш бе мъртъв. Трябваше да коленича край него и да се наведа над лицето му, за да чуя едва доловимото му дишане. Поставих ръка на челото му. Студено. Целунах го по бузата.
— Живей, господарю — прошепнах му аз, — живей.
Нимю заповяда на един от моите хора да забие копието си в земята. И той послушно натисна с всичка сила, за да вкара върха в твърдата почва. Нимю взе шест наметала, закачи ги върху копието и застъпи краищата им с камъни, така че направи от тях нещо като палатка. Тъмните конници направиха кръг около нас, но останаха достатъчно далеч, за да не се месят в работата ни, нито пък ние в тяхната.
Нимю бръкна под дрехата си от видрова кожа и извади сребърната чаша, от която бях пил на Долфоруин, и една малка глинена бутилка, запушена с восък. Тя се наведе, за да влезе в палатката и махна на Сийнуин да я последва.
Чаках и гледах как вятърът гони черни вълнички по езерото. Изведнъж Сийнуин изпищя. После пак и в писъкът й имаше такъв ужас. Спуснах се към палатката, но Исса ми препречи пътя с копието си. Погледнах Галахад, а той само сви рамене.
— Щом стигнахме дотук, трябва да видим и края — думите му звучаха разумно, въпреки че като християнин едва ли вярваше във всичко това.
Сийнуин пак изкрещя и този път нейният вик се сля с тежкото пъшкане на Мерлин. Коленичих до стареца и погалих челото му, опитвайки се да не мисля за ужасите, които Сийнуин сънуваше в тъмната палатка.
— Господарю? — повика ме Исса. Беше се загледал на юг — нова група ездачи се присъединяваше към обръча на Кървавите щитове. Повечето яздеха дребни коне, но сред новодошлите се открояваше един ездач, възседнал голям черен кон. Това изглежда беше Диурнач. Зад него се вееше щандарта му — два черепа и няколко черни ленти, виснали от напречник, закован на върха на дълъг прът. Кралят се бе загърнал с черно наметало, черният му кон бе покрит с черен чул, а в ръката на ездача имаше огромно черно копие. Той го издигна, насочил върха му към небето, и бавно подкара коня си към нас. Приближи сам и на петдесет крачки от нас смъкна кръглия щит от рамото си и го обърна, за да покаже, че идва с мир.
Тръгнах насреща му. Зад мен Сийнуин изстена, скрита в палатката, около която моите хора образуваха защитен кръг.
Кралят носеше черна кожена ризница под наметалото, но шлем нямаше. Щитът му сякаш бе покрит с ръжда и аз предположих, че този вид се дължи на напуканите пластове изсъхнала кръв, а коженото покритие сигурно беше от тялото на някое пленено момиче. Той закачи мрачния си щит до дългата черна ножница на своя меч, спря коня и опря в земята дръжката на голямото си копие.
— Аз съм Диурнач — заяви той.
— Аз съм Дерфел, кралю господарю — наведох глава аз.
— Добре дошъл в Инис Мон, лорд Дерфел Кадарн — усмихна се кралят. Очевидно искаше да ме изненада със своята осведоменост, но аз много повече се удивих от факта, че този човек изглеждаше добре. Представях си го като някакъв талъсъм с извит нос, кошмарно създание, но Диурнач — мъж на средна възраст, имаше високо чело, широка уста и ниско подстригана черна брада, която подчертаваше силната му челюст. Изобщо нямаше вид на луд, но наистина едното му око беше червено и това бе достатъчно, за да му придаде свиреп вид. Кралят облегна копието на хълбука на коня и извади овесена питка от една торбичка.
— Изглеждаш гладен, лорд Дерфел.
— Така е през зимата, кралю господарю.
— Но само заради това не би отказал, разбира се, да приемеш дар от мен — Диурнач разчупи питката на две и ми хвърли едната половина. — Яж.
Хванах парчето и се поколебах.
— Заклел съм се да не ям, кралю господарю, докато не постигна целта си.
— А заради целта си — кимна той иронично. После бавно погълна своята част от овесената питка. — Не беше отровна, лорд Дерфел.
— Защо смятате, че съм имал такива съмнения, кралю господарю?
— Защото аз съм Диурнач, който убива враговете си по всевъзможни начини — поясни той и отново се усмихна. — Разкажи ми за твоята цел, лорд Дерфел.
— Дошъл съм да се моля, кралю господарю.
— Аха! — кимна той сякаш едва сега прозрял очевидното. — Вие в Думнония винаги ли хвърляте толкова сили, когато се молите?
— Трябваше да стигнем до тази свещена земя, кралю господарю.
— Да, но тази земя освен, че е свята, е и моя, лорд Дерфел — заяви Диурнач, — а аз смятам, че чужденците трябва да поискат разрешение от мен преди да покрият с фъшкиите си полята и да опикаят стените на селищата.
— Ако сме ви обидили, кралю господарю — сведох аз очи, — тогава молим за извинение.
— За извинения е твърде късно — каза меко той. — Вече си тук, лорд Дерфел, и аз усещам вонята на твоите фъшкии. Много е късно. Така че какво да ви правя сега? — гласът му беше тих, почти нежен, сякаш човекът, който говореше, беше съгласен да изслуша всяко разумно предложение. — А? Какво да ви правя? — повтори той, но аз мълчах. Тъмните му ездачи не мърдаха, небето бе натежало от оловни облаци, Сийнуин вече само стенеше. Кралят повдигна щита си, не за да ни сплаши, а защото му беше натежал, увиснал неудобно от едната му страна. Тогава с ужас видях, че от долния край на щита висеше човешка ръка. Вятърът поклащаше пълничките й пръсти. Диурнач забеляза ужасения ми поглед и се усмихна.
— Беше моя племенница — поясни той. После погледът му се закова зад мен и бавна усмивка отново изгря на лицето му. — Лисицата се измъква от бърлогата си, лорд Дерфел.
Обърнах се и видях Сийнуин да излиза от палатката. Свалила вълчите кожи от гърба си, тя беше облечена само с бялата рокля, която носеше на годежа — полите й все още бяха изцапани с калта, полепнала по време на бягството ни от Каер Сус. Сийнуин беше боса, косата й — разпусната, струваше ми се, че е изпаднала в транс.
— Принцеса Сийнуин, ако не греша — подсмихна се Диурнач.
— Не грешите, кралю господарю.
— И още девствена както чувам? — попита той. Нищо не отговорих. Диурнач се наведе да погали нежно ушите на коня си. — Много по-учтиво щеше да бъде, ако беше дошла да ме поздрави, след като веднъж е прекрачила границите на моето кралство, не мислиш ли?
— И тя трябваше да каже своите молитви, кралю господарю.
— Тогава да се надяваме, че са били чути — засмя се той. — Дай ми я, лорд Дерфел, иначе ще умреш от най-бавната смърт. Имам хора дето могат да ти свалят кожата инч по инч докато те превърнат в кървяща сурова маса, която все още ще може да стои на краката си. И дори да върви! — Диурнач потупа коня си по врата (и ръкавиците му бяха черни) и отново ми се усмихна. — Карал съм мъже да се давят със собствените си изпражнения, лорд Дерфел, затрупвал съм ги с камъни, изгарял съм ги, погребвал съм ги живи, карал съм ги да спят със змии, давил съм ги, морил съм ги от глад и дори съм ги плашил до смърт. Има толкова интересни начини, но ако ми дадеш Сийнуин, лорд Дерфел, обещавам ти смърт по-бърза и от падаща звезда.
Сийнуин бе тръгнала на запад и моите хора грабнаха носилката с Мерлин, пелерините, оръжията и вързопите и тръгнаха след нея. Вдигнах очи към Диурнач.
— Един ден, кралю господарю, ще сложа главата ти в яма и ще я покрия с робски фъшкии — обещах аз и последвах хората си. Той се засмя.
— Кръв, лорд Дерфел! — викна след мен. — Кръв! С това се хранят Боговете, а от твоята кръв ще стане чудесно питие! Ще накарам жена ти да пие от нея в моето легло! — Той срита коня си и се върна при своите.
— Седемдесет и четирима са — съобщи Галахад, щом го настигнах. — Седемдесет и четири мъже и копия. А ние имаме тридесет и шест копия, един умиращ и две жени.
