Свещения съд, докато го намерим ние.

След като спечели благоразположението на мъртвото девойче, Нимю махна костите и продължи да дълбае с ножа надолу като ми изсъска да й се притека на помощ.

— Дълбай с меча си, Дерфел! — заповяда ми тя и аз послушно забих върха на Хюелбейн в дупката.

И намерих Свещения съд.

Най-напред видяхме проблясването на потъмняло злато. После Нимю изчисти с ръка пръстта и камъните и се очерта масивен златен ръб. Свещения съд беше много по-голям от дупката, която бяхме изкопали, така че наредих на Исса и на още един от хората ми да ни помогнат да разширим изкопа. Загребвахме камъните с шлемовете си. Работехме с трескава бързина, защото душата на Мерлин вече се сбогуваше с тялото, което бе обитавала толкова дълго. Нимю дишаше тежко и плачеше, задърпала здраво заклещените камъни, донесени до този връх от свещеното езеро Лин Сериг Бач.

— Мъртъв е! — изплака Сийнуин. Беше коленичила до Мерлин.

— Не е мъртъв! — изсъска Нимю през стиснати зъби, стисна златния ръб с две ръце и задърпа Свещения съд с всичка сила. Задърпах и аз, но ми се виждаше невъзможно дори да помръднем този огромен съд с всички камъни, които все още запълваха част от вътрешността му. Въпреки това, с помощта на Боговете, успяхме някак си да измъкнем това голямо нещо, направено от злато и сребро, извън тъмната яма.

Така извадихме отново на бял свят загубения Свещен съд на Клидно Ейдин.

Съдът приличаше на огромна купа, широка колкото две опънати встрани човешки ръце, а на дълбочина колкото острието на ловджийски нож. Дебелите му неравни стени бяха от сребро, украсени богато със златни плетеници. Отдолу имаше три къси златни крачета, а отгоре, на ръба — три златни дръжки, за да може да се закрепя над огнище. Това беше най-голямото Съкровище на Британия и ние го изкъртихме от вековния му гроб. Забелязах, че златните плетеници всъщност представяха воини, Богове и една сърна. Но тогава нямахме време да се възхищаваме на Свещения съд, защото Нимю трескаво изхвърли и последните камъни от дъното му и го върна обратно в дупката. Разкъса черните кожи, с които беше увито тялото на Мерлин.

— Помогнете ми, де! — изкрещя тя. С общи усилия изтърколихме стареца в ямата и го прехвърлихме през ръба на огромната сребърна купа. Нимю натъпка краката му вътре и го покри с едно наметало. Едва тогава се облегна на скалите да поеме дъх. Всичко наоколо бе замръзнало, но нейното лице лъщеше от пот.

— Мъртъв е — промълви Сийнуин уплашено.

— Не — упорстваше Нимю уморена, — не е.

— Но той беше изстинал — опита се да я вразуми Сийнуин. — Беше студен и не дишаше — вкопчи се в мен и тихо зарида. — Мъртъв е.

— Жив е — настоя Нимю с дрезгав глас.

Заваля отново. Подгонен от вятъра, ситният дъжд шибаше камъните и размиваше кръвта по върховете на копията ни. Мерлин лежеше неподвижно в Свещения съд. Моите хора наблюдаваха врага над върховете на скалните отломъци. Черните конници ни бяха заобиколили отвсякъде и аз се чудех що за лудост ни беше докарала тук в това нещастно място, в тъмния и студен край на Британия.

— И какво ще правим сега? — попита Галахад.

— Ще чакаме — озъби се Нимю. — Просто ще чакаме.

Никога няма да забравя какъв студ беше онази нощ. Камъните се покриха със скреж, а пипнеш ли острие на копие, ръката ти залепва за замръзналата стомана. Такъв ужасен студ беше. На смрачаване дъждът премина в сняг, после спря и тогава вятърът утихна, облаците отплуваха на изток и над морето изгря огромна кръгла луна. Луна пълна със знамения — голяма издута сребърна топка, замъглена от отблясъка на далечен облак, а по океана под нея лазеха сребристочерни вълни. А звездите! Никога не бяха виждал по- ярки звезди. Над нас пламтеше каляската на Бел, вечно преследваща съзвездието, което наричахме „Пъстърва“. Боговете живеят сред звездите и затова изпратих през мразовития въздух към небето молитва, надявайки се, че ще стигне до тези далечни светли огньове.

Някои от нас дремеха, но това бе неспокойния сън на изморени, премръзнли и изплашени хора. Враговете ни бяха наклали огньове в подножието на хълма. Бяха докарали дърва с конете си и сега пламъците протягаха езици в нощта, пръскайки искри към ясното небе.

В ямата, където лежеше тялото на Мерлин, покрито с наметало, нищо не помръдваше. Свещеният съд бе потънал в пълен мрак, защото на пътя на лунната светлина се беше изпречила една висока скала, на която нашите часовои се редуваха и наблюдаваха движението на враговете край огньовете. От време на време отдолу изпращаха към нас по някое дълго копие, острието му блясваше, отразило луната, и изтракваше в камъните под нас.

— И какво ще правиш сега със Свещения съд — попитах Нимю.

— Нищо, до Самейн — отвърна тя мрачно. Лежеше изтощена до вързопите, които бяхме нахвърляли в падината, отпуснала крака върху изкопаните от ямата камъни. — Всичко трябва да е точно, Дерфел. Луната трябва да е пълна, времето да е точно каквото трябва и трябва да са събрани на едно място всички Тринадесет съкровища.

— Разкажи ми за Съкровищата — обади се Галахад от другия край на дупката.

— За да можеш да ни се подиграваш ли, християнино? — озъби се Нимю. Галахад се усмихна.

— Хиляди хора ви се присмиват, Нимю. Твърдят, че Боговете са мъртви, така че хората трябва да вярват на хора. А за нас казват, че щяхме да направим по-добре, ако бяхме последвали Артур. Тези хора са убедени, че вашето търсене на казани, ножове и рога е пълна глупост, умряла заедно с Инис Мон. Колко британски крале изпратиха воини да ви помагат? — Той се размърда в опит да се намести някак върху студените скали. — Нито един, Нимю, нито един. Кралете се подиграват с теб и Мерлин. Било твърде късно според тях. Римляните променили всичко и разумните хора са убедени, че вашият Свещен съд е една мъртва вещ, мъртъв като Инис Трийбс. Според християните вашата работа е дело на дявола, но този християнин, скъпа Нимю, който е пред теб, дойде тук със своя меч и затова, скъпа лейди, ми дължите поне малко учтивост.

Нимю не беше свикнала да слуша упреци, освен може би от Мерлин, и настръхна, въпреки че Галахад я смъмри съвсем нежно. После обаче размисли, придърпа мечата кожа върху раменете, попривдигна се и седна на краката си.

— Съкровищата са ни оставени от Боговете. Много отдавна, когато Британия била съвсем сама на света. Нямало други земи — само Британия насред необятното море, покрито с гъста мъгла. Тогава в Британия имало дванадесет племена, дванадесет крале, дванадесет зали за угощения и само дванадесет Богове. Тези Богове се разхождали по земята, точно като нас, а един от тях дори се оженил за простосмъртна жена. Тази жена родила първия поуиски крал и нашата принцеса — Нимю мръдна брадичка към Сийнуин, която слушаше жадно, както и всички копиеносци около нас — произхожда от този род.

Откъм запалените огньове проехтя вик и Нимю замълча, но тъй като викът не носеше никаква заплаха и в нощта отново се възцари тишина, Нимю продължи своя разказ.

— Другите Богове завиждали на дванадесетте, които управлявали Британия, затова се спуснали от звездите и се опитали да отнемат Британия от дванадесетте Бога. Дванадесетте племена страдали тежко от битките на Боговете. Едно божие копие можело да убие сто човека, нямало надежден земен щит срещу удара на Божи меч. Затова дванадесетте Бога, които много обичали Британия, дали на дванадесетте племена дванадесет Съкровища. Всяко племе трябвало да пази своето Съкровище в кралския замък, защото този дар щял да предпазва замъка и народа от копията на Боговете. Съкровищата не били обемисти. Ако дванадесетте Бога ни бяха дали някакви великолепни предмети, другите Богове щяха да ги забележат, да се досетят за тяхното предназначение и да ги откраднат, за да могат сами да ги използват за своя защита. Затова дванадесетте подаръка представлявали най-обикновени неща — меч, кошница, рог, колесница, оглавник, нож, точило, палто, наметало, чиния, табла за игра, и воински пръстен. Дванадесет обикновени неща. И всичко, което Боговете искали от нас в замяна, било да пазим Съкровищата грижливо и да ги почитаме. С тези дарове хората не само били в безопасност, но можели да ги използват и за да призовават своите Богове. На всяко племе било разрешено да вика своя Бог веднъж в годината, само веднъж, но това давало на британците известна сила в ужасната война между Боговете.

Нимю замълча и придърпа кожите още по-плътно около слабичките си рамене.

Вы читаете Врагът на Бога
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату