— Няма да ни нападнат сега — уверих го аз. — Ще изчакат докато открием Свещения съд.
В тънката си рокля и без ботуши Сийнуин трябваше вече да е замръзнала, а тя се потеше като в горещ летен ден докато влачеше крака през тревата. Беше й трудно да стои, а какво остава да ходи. Мускулите й трепереха точно като моите, след като бях изпил течността от сребърната чаша на връх Долфоруин. Но Нимю вървеше до нея, подкрепяше я и й говореше и в същото време някак странно я дърпаше и я отклоняваше от посоката, която Сийнуин искаше да следва. Тъмните конници на Диурнач яздеха с нас — един подвижен обръч от Кървави щитове и нашата малка група беше в центъра.
Макар да бе замаяна, Сийнуин вече почти тичаше. Все още изглеждаше в несвяст, говореше нещо неразбрано. Погледът й беше празен. Нимю постоянно я дърпаше на една страна, карайки я да следва някаква козя пътека, която завиваше на север зад хълмчето, увенчано с корона от сиви камъни. И колкото повече приближавахме до тези високи, покрити с лишеи, скали, толкова по-силна ставаше съпротивата на Сийнуин и Нимю трябваше да използва цялата сила, която й беше останала, за да я задържи на пътеката. Предната част от обръча на тъмните ездачи вече беше отминала стръмния хълм, така че и ние, и възвишението се намирахме в центъра на вражия кръг. Сийнуин стенеше и протестираше, накрая започна да удря Нимю през ръцете, но не можа да се освободи. Нимю продължи да я мъкне напред. А хората на Диурнач ни следваха неотклонно.
Там където пътеката минаваше най-близо до стръмните скали на върха, Нимю най-сетне пусна Сийнуин и остро изкрещя:
— Към скалите! Всички! Към скалите! Тичайте!
И ние хукнахме. Едва тогава прозрях замисъла на Нимю. Диурнач нямаше да посмее да ни пипне преди да разбере къде отиваме и ако беше видял, че Сийнуин се насочва към скалистия хълм, веднага щеше да изпрати десетина копиеносци да охраняват възвишението, а после щеше да прати останалите свои хора да ни заловят. Но сега, благодарение на далновидната ни жрица, ние можехме да се защитаваме, скрити зад огромните скални отломъци, които (в случай че Сийнуин се окажеше права) бяха пазили Свещения съд на Клидно Ейдин повече от четири столетия и половина.
— Тичайте! — изкрещя Нимю, а наоколо отвсякъде се чуваше плющенето на камшиците, които гонеха дребните коне към нас — обръчът на черните ездачи се стесняваше с главоломна бързина.
— Тичайте! — отново прозвуча пронизителният глас на Нимю. Бях хванал носилката на Мерлин и помагах на хората си да я носят напред. Сийнуин вече се катереше нагоре по скалите. Галахад крещеше на воините да си намерят удобни места сред камъните, откъдето ще могат да използват копията си срещу нападателите. Исса тичаше плътно до мен, готов да наниже на копието си всеки враг, който се приближи до нас. Гуилим и още трима измъкнаха носилката от ръцете ни и отнесоха Мерлин в подножието на скалите точно, когато първите Кървави щитове ни достигнаха. Бяха двама и крещяха някакви предизвикателства към нас, докато ритаха конете си да вървят по-бързо нагоре по хълма. Отбих с щита си дългото копие на първия ездач и замахнах със собственото си копие. Стоманеното му острие издрънча в черепа на дребния кон. Животното изцвили и се строполи. Исса заби своето копие в корема на ездача му. Вторият конник вече беше в обсега ми и аз отново замахнах. Но той отби копието ми и ме отмина. Аз обаче успях да хвана няколко от раздърпаните му черни ленти. Дръпнах ги и го смъкнах от коня. Падайки, той се опита да ме удари. Стъпих с ботуша си върху гърлото му, вдигнах копието и го забих дълбоко в сърцето му. Под парцаливата туника имаше кожен нагръдник, но острието проби и двете — черната му брада за миг се покри с кървава пяна.
— Назад! — викна ни Галахад. Ние с Исса хвърлихме щитовете и копията си на хората, които вече бяха в безопасност на скалистия връх. Бързо се закатерихме и ние по високите камъни. Черно копие издрънча в скалата под мен, тогава една силна ръка се протегна, сграбчи ме за китката и ме измъкна нагоре. Преди това и Мерлин беше изтеглен така и най-безцеремонно пуснат в падината на върха, оградена отвсякъде с огромни скални отломъци. В центъра на падината имаше дълбока дупка с каменисто дъно. Сийнуин се беше завряла там и с настървение ровеше в чакъла. Беше повърнала, но изобщо не забелязваше и продължаваше да рие с ръце дребните камъни, покрити с повръщано.
Хълмът беше идеален за защита. Враговете ни трябваше да се катерят с ръце и крака по скалите, а ние, прикрити зад отломъците, ограждащи върха, можехме да се справяме с тях още щом се появят. Малцина се опитаха да стигнат до нас и завършиха с писъци, когато нашите остриета се врязаха в лицата им. Посипаха ни с копия, но ние се прикрихме с щитовете си и оръжията само изтракаха над главите ни. Изпратих шестима от хората си долу в падината да пазят с щитовете си Мерлин, Нимю и Сийнуин, а останалите копиеносци трябваше да защитават подстъпите към падината. Изоставили дребните си коне, Кървавите щитове още веднъж се опитаха да щурмуват скалите и за кратко бяхме съсредоточили всичките си сили срещу тях. В тази схватка копие рани един от моите хора в ръката, но иначе не дадохме жертви, а нашите противници трябваше да отнесат в подножието на хълма четирима мъртви и шест ранени.
— Сложихме край на мита за защитната сила на щитовете, покрити с кожа от девица — казах аз на моите хора.
Чакахме нова атака, но напразно. Вместо това Диурнач подкара коня си сам нагоре по склона.
— Лорд Дерфел? — викна той със своя измамно приятен глас. А когато надникнах измежду скалите, видях и ведрата му усмивка. — Увеличавам цената — уведоми ме кралят. — Сега за да се радваш на бърза смърт, ще трябва да ми дадеш и принцеса Сийнуин и Свещения съд. За Свещения съд дойдохте тук, нали?
— Това е Свещения съд на цяла Британия, кралю господарю.
— Аха! И ти мислиш, че аз съм недостоен да го пазя, а? — Диурнач тъжно поклати глава. — Ти наистина обиждаш хората много лесно. Какво щеше да направиш? Да заровиш главата ми в яма и да я видиш зарита с робски фъшкии. Какво низко въображение имаш. Боя се, че и моето понякога стига до крайности, дори за моите разбирания — замълча и погледна към небето, сякаш за да прецени колко оставаше до края на деня. — Нямам излишни воини, лорд Дерфел, и нямам намерение да губя повече копиеносци като ги пращам срещу теб. Но рано или късно вие ще трябва да напуснете тези скали и аз ще ви чакам, а докато ви чакам, ще развихря въображението си. Предай моите поздрави на принцеса Сийнуин и й кажи, че с нетърпение мечтая за по-близко запознанство с нея — той вдигна копието в подигравателен поздрав, обърна коня и се върна при тъмните ездачи, които вече плътно ограждаха хълма.
Спуснах се на дъното на падината и видях, че дори ако намерехме нещо тук, щеше да е твърде късно за Мерлин — смъртта бе ясно изписана на лицето му. Челюстта му висеше, погледът му беше празен като пространството между световете. Зъбите му изтракаха веднъж колкото да разбера, че старецът бе още жив, но животът му се крепеше на тънка нишка и тя изтъняваше все повече и повече. Нимю беше взела ножа на Сийнуин и дращеше и ровеше сред дребните камъни, изпълващи дупката в падината, а Сийнуин, напълно изтощена, се бе отпуснала край скалата, трепереше и не сваляше очи от Нимю. Трансът вече бе отминал. Помогнах й да изчисти ръцете си, намерих нейните вълчи кожи и я загърнах.
Тя нахлузи ръкавиците си.
— Сънувах — прошепна тя — и в съня си видях края.
— Нашият край ли? — попитах разтревожен. Тя поклати глава.
— Краят на Инис Мон. Множество войници в римски униформи, с нагръдници и бронзови шлемове. Мечовете и дори ръцете им — целите в кръв, а те убиват ли убиват. Минаха през горите, в дълги редици, вървят и убиват. Вдигат ръце и секат и всички жени и деца бягат, само че няма къде да избягат, войниците ги застигат и посичат. Малки дечица, Дерфел.
— А друидите?
— Всички бяха убити. Оцеляха само трима и те донесоха Свещения съд тук. Бяха направили яма, още преди римляните да преминат провлака, зариха го и отгоре засипаха с камъни от езерото, трябваше да изглежда като естествена скалиста падина, в която не може нищо да се зарови. Като свършиха с това, друидите тръгнаха, пеейки, към горите да умрат.
Нимю изсъска тревожно. Обърнах се и видях, че беше разкрила малък скелет. Тя затършува из кожената си дреха, измъкна една кожена торба и извади оттам две сухи растения. Листата им бяха остри и малки, по стъблото имаше и бледи златисти цветчета. Това беше бърдун, който се използваше за омилостивяване на мъртви души.
— Това е детето, което друидите погребаха — обясни Сийнуин. — То беше дъщеря на единия от тримата друиди. Имаше къса коса и гривна от лисича кожа на ръката си. Заровиха я жива, за да пази
