— Така всяко племе пазело своето Съкровище — продължи тя, — но Бел обичал толкова много своето момиче, че създал за нея тринадесето Съкровище. Подарил й Свещения съд и й казал, че щом започне да остарява, трябва просто да напълни Свещения съд с вода, да се потопи в него и отново ще се подмлади. Така щяла да живее с Бел вечномлада и красива. А Свещения съд, както видяхте, е великолепен — злато и сребро, изваяни така, както никоя човешка ръка не би могла. Другите племена завидели на своите братя за този красив дар и тогава започнали войните в Британия. Боговете воювали във въздуха, а дванадесетте племена воювали на земята. Едно по едно Съкровищата били пленявани или разменяни за копиеносци. Това така рагневило Боговете, че те оттеглили своето покровителство над бритите. Свещения съд бил откраднат, любимата на Бел остаряла и умряла и тогава Бел ни проклел. Неговото проклятие създало нови земи и други народи. Бел обаче ни обещал, че ако успеем някога на Самейн да съберем дванадесетте Съкровища, да извършим правилно ритуалите и да напълним тринадесетото Съкровище с вода, която хората не пият, но без която не могат да живеят, тогава дванадесетте Бога щели отново да ни се притекат на помощ — Нимю сви рамене и погледна към Галахад. — Ето, християнино, затова си дошъл тук със своя меч.
Дълго мълчахме. Лунната светлина се плъзгаше по скалите и бавно приближаваше към ямата, където Мерлин лежеше, покрит с тънко наметало.
— А вие събрали ли сте всичките дванадесет Съкровища? — попита Сийнуин.
— Повечето — уклончиво смънка Нимю. — Но и без тях разполагаме с невероятна сила. Свещения съд притежава огромна мощ. Много по-голяма от силата на всички други Съкровища взети заедно — Тя погледна войнствено към Галахад. — Чудя се какво ще правиш, християнино, когато видиш тази сила.
Галахад се усмихна.
— Ще ти припомня, че аз и моят меч помогнахме в търсенето му.
— Всички помогнахме — намеси се тихо Исса. — Ние сме воините на Свещения съд — добави той, разкривайки поетични наклонности, каквито не бях забелязал дотогава. Другите воини се усмихнаха. Бял скреж покриваше брадите им. Бяха омотали ръцете си с парцали и кожи. Очите им бяха хлътнали, но те бяха намерили Свещения съд и този подвиг ги беше изпълнил с гордост, макар да съзнаваха своята обреченост, защото призори трябваше да се изправят пред Кървавите щитове.
Сийнуин се облегна до мен и се сви под моето наметало от вълча кожа. Когато Нимю заспа, тя мушна лице в моето.
— Мерлин е мъртъв, Дерфел — промълви тъжно.
— Знам — кимнах аз, защото от дъното на ямата не се чуваше нищо.
— Пипнах лицето и ръцете му — прошепна Сийнуин — бяха лед студени. Поставих острието на ножа пред устата му и то не се изпоти от дъха му. Мъртъв е.
Нищо не казах аз. Обичах Мерлин, защото беше като баща за мен. Не можех до повярвам, че беше умрял в този победен час, но нямах и капка надежда, че е жив.
— Ще го погребем тук — отрони Сийнуин, — в Свещения съд.
Пак не продумах. Тя хвана ръката ми.
— Какво ще правим?
Ще умрем, помислих си аз, но продължих да мълча.
— Няма да им позволиш да ме пленят, нали? — прошепна Сийнуин.
— Никога.
— Денят, в който те срещнах, лорд Дерфел Кадарн, бе най-щастливият ден в живота ми.
Тези думи ме разплакаха, само дето не знам дали това бяха сълзи на радост или на мъка за всичко, което щях да изгубя щом настъпи студеното утро.
Задрямах и сънувах, че съм нагазил в блато, заобиколен от тъмни ездачи, а те като по чудо вървяха по подгизналата земя и приближаваха към мен. Тогава разбрах, че не мога да вдигна щита си и видях как към дясното ми рамо се спуска меч. Събудих се ужасен, протягайки ръка към копието. А то Гуилим случайно ме бе докоснал по рамото, катерейки се към скалата, където трябваше да дежури.
— Извинявай, господарю — прошепна той.
Сийнуин спеше сгушена в ръката ми, а от другата ми страна се бе облегнала Нимю. Галахад тихо похъркваше в заскрежената си руса брада, а останалите копиеносци или дремеха или лежаха вперили празен поглед в студеното небе. Луната вече беше почти над главата ми и осветяваше белите звезди по щитовете на моите хора и каменната страна на ямата, която бяхме издълбали в падината. Мъглата, която трептеше върху луната, докато тя висеше над морето, се беше разпръснала и сега лунният диск се открояваше ясен, чист и студен като току-що отсечена монета. Мярна ми се името на лунния човек, за който майка ми беше говорила, но не успях да го уловя. Моята майка беше от сакски произход и когато съм бил в корема й, била пленена при едно думнонско нападение. Чух, че още била жива, някъде в Силурия, но не я бях виждал от деня, когато друидът Танабурс ме изтръгна от ръцете й и се опита да ме убие в ямата на смъртта. След това Мерлин ме беше отгледал и аз бях станал брит, приятел на Артур и мъжът, взел звездата на Поуис от замъка на нейния брат. Каква странна нишка следва моят живот, помислих си аз, и колко е тъжно, че тази нишка ще бъде прекъсната без време тук на свещения остров на Британия.
— Не вярвам да ви се намира малко сирене — каза Мерлин.
Вторачих се в него. Реших, че още сънувам.
— От онова светлото, Дерфел — поясни той нетърпеливо, — дето се троши. Не от твърдата тъмножълта гадост. Не мога да понасям твърдото тъмножълто сирене.
Беше се изправил долу в дупката, увил наметалото като шал около врата и раменете си. Стоеше и ме гледаше сериозен.
— Господарю? — трепна невярващо гласът ми.
— Сирене, Дерфел. Не ме ли чуваш? Яде ми се сирене. Нали имахме малко. Беше увито в парче плат. И къде ми е жезълът? Човек дремне за малко и веднага някой му свива жезъла. Нима не е останала поне малко честност? Какъв ужасен свят. Няма сирене, няма честност и жезълът ми го няма.
— Господарю!
— Стига си викал, Дерфел. Не съм глух, а гладен.
— О, господарю!
— Сега пък се разрева! Мразя сълзливи истории. Аз искам парче сирене, а ти започваш да плачеш като дете. А, ето ми жезъла. Хубаво — и Мерлин го измъкна изпод рамото на Нимю. Подпря се на него и се измъкна от дупката. Другите копиеносци вече се бяха събудили и гледаха зяпнали в Мерлин. После Нимю се размърда, а Сийнуин нервно преглътна. — Предполагам, Дерфел — промърмори Мерлин и затършува из вързопите за сирене, — забъркал си ни в страхотна каша? Обсадени сме, нали?
— Да, господарю.
— И те са повече от нас, нали?
— Да, господарю.
— Браво, Дерфел, браво. И това ми било господар на бойци! Сирене! Ето го! Знаех си, че имаме. Чудесно.
Вдигнах треперещ пръст към дупката.
— Свещения съд, господарю — заекнах. Исках да разбера дали Свещения съд бе направил чудо, но бях толкова изненадан и толкова щастлив, че не можех да свържа две думи на кръст.
— А, много е хубав, Дерфел. Обемист, дълбок, има си всичко, което трябва за един добър съд — Отхапа от сиренето и измуча — Ох, умирам от глад! — Още една хапка и едва тогава се облегна на скалите. Загледа ни, грейнал в усмивка. — Обсадени и враговете са повече от нас! Така, така. И после какво? — Мерлин натъпка останалото сирене в устата си и изтупа ръцете си от трохите. Дари Сийнуин със специална усмивка и протегна дългата си ръка към Нимю. — Всичко наред ли е? — попита я той.
— Всичко е наред — отговори тя спокойно и се отпусна в прегръдките му. Само тя не изглеждаше изненадана от появата му, нито от доброто му здраве.
— Значи сме обсадени от по-многочислен враг — каза той подигравателно. — И какво ще правим сега? Обикновено най-доброто нещо в случай на опасност е жертвоприношението. Кого ще пожертваме? — заоглежда в очакване вкаменените мъже около себе си. Лицето му бе възстановило цвета си и цялата му предишна немирна енергия се беше възвърнала. — Може би Дерфел?
— Лорд! — подскочи Сийнуин.
— Не, лейди, не теб! Не, не, не, не, не. ти направи достатъчно.
