Извадих Хюелбейн, дългото му острие все още беше изцапано със саждите, върху които Нимю написа своето заклинание, и поднесох върха му към лицето на Исса.
— Закълни се пред мен — заповядах му аз. Той падна на едно коляно.
— Кажи за какво, господарю.
— Ако аз умра преди Сийнуин, Исса, ти трябва да я убиеш с един удар на меча преди хората на Диурнач да са я хванали.
Той целуна върха на меча.
— Заклевам се, господарю.
Когато приливът се вдигна, водовъртежите изчезнаха, морето се успокои, но вятърът продължаваше да гони вълните, а те вече докосваха двете лодки, издърпани на брега. Качихме конете си в лодките, а след това и ние заехме местата си. Лодките бяха дълги и тесни и щом се настанихме сред лепкавите рибарски мрежи лодкарите безмълвно ни показаха, че трябва да изгребваме водата, която се процеждаше между намазаните със смола дъски. Свалихме шлемовете си и с тяхна помощ се заехме да връщаме студената морска вода там, където й беше мястото. А когато лодкарите приготвиха дългите си гребла, аз се помолих на Бога на морето, Манауидан, да ни пази. Мерлин се тресеше. Лицето му беше по-бяло от всякога, но и с някакъв отвратителен жълт отенък, при това изцапано от пяната, която се беше появила в ъглите на устните му. Той беше в несвяст и мърмореше неразбираеми неща.
Лодкарите пееха странна монотонна песен, докато гребяха, но щом стигнаха средата на пролива замълчаха и по един човек от всяка лодка махна с ръка към сушата.
Ние се обърнахме. От начало виждах само тъмната ивица на брега, която се открояваше на фона на снежнобелите върхове и черните склонове на планините. После обаче видях нещо раздърпано и черно да се движи точно зад пясъчния бряг. Беше знаме или по-точно някакви окъсани ивици, завързани за прът, но миг след това се появи един ред войници. Те ни се смееха. Студеният вятър носеше смеха им и ние ясно го чувахме въпреки шума на морето. Всички бяха възседнали рунтави ниски коне и бяха облечени като че ли в скъсани ивици от някакъв парцалив черен плат, който плющеше на вятъра. Те носеха щитове и от онези ужасно дълги копия, които ирландците толкова обичаха. Не ме уплашиха нито щитовете, нито копията им, но в парцаливите им фигури и дългите им коси имаше нещо диво, което накара сърцето ми да изстине. Или може би просто стана по-студено, тъй като западният вятър започна да засипва сивото море с мокър лепкав сняг.
Нашите лодки стигнаха до Инис Мон под погледите на Парцаливите тъмни конници. Лодкарите ни помогнаха да свалим Мерлин и конете на брега и подкараха лодките обратно.
— Не трябваше ли да задържим лодките тук? — попита ме Галахад.
— Как? — Наистина нямаше как. Не можехме да разделим хората — едни да пазят лодките, а другите да тръгнат със Сийнуин и Нимю.
— И сега как ще си тръгнем от острова? — попита Галахад.
— Със Свещения съд — отсякох аз, възприел увереността на Нимю — всичко е възможно.
Друг отговор нямах, а и не смеех да му кажа истината. А истината беше, че се чувствах обречен. Чувствах се така, като че ли проклятията на древните друиди сега смразяваха нашите души.
Тръгнахме на север от брега. Чайки пищяха и кръжеха над нас, докато се катерехме по скалите, които ни изведоха пред едно мрачно мочурище с показали се тук-там камъни. В старите времена, преди римляните да дойдат и да разрушат Инис Мон, имало много свещени дъбове, сред които били извършвани най-великите мистерии на Британия. Новините за тези ритуали определяли сезоните в Британия, Ирландия и дори в Галия, защото тук Боговете слизали на земята, тук те се свързвали с хората, а Боговете тогава били в най- голямата си сила, след това дошли римляните със своите къси мечове и разединили Британия. Свещената земята на Инис Мон обаче ни създаваше затруднения, защото само след час ходене се натъкнахме на огромно блато, което сякаш ни препречи пътя към вътрешността на острова. Ние се пръснахме по края на блатото, за да търсим пътека, но не намерихме. И тъй като започна да се здрачава започнахме да мушкаме с копията в калата, за да открием някой твърд проход през трънливите туфи трева и опасните мочурища, които можеха да ни погълнат. Краката ни се намокриха в ледено студената калНа всичкото отгоре заваля и суграшицата проникна през кожите, с които се бяхме увили. Единият от конете заседна, а другият толкова се изплаши, че стана неуправляем, затова ние разтоварихме и двете животни, разпределихме товара им помежду си и ги изоставихме.
Продължихме да напредваме с мъка, почивайки понякога върху кръглите си щитове — те бяха като плитки лодки, които издържаха тежестта на телата ни, докато накрая, неизбежно, противната вода се процеждаше над ръбовете на щита и ни караше отново да станем. Суграшицата заваля още по-силно, носена от вятъра, който също се усили, приведе тревата над тресавището и проникна в костите ни. Мерлин крещеше някакви странни думи и мяташе глава насам натам, някои от моите хора загубиха силите си, сковани от студа или от злото на незнайните Богове, които сега управляваха тази земя.
Нимю първа премина през тресавището. Тя подскачаше от туфа на туфа, показвайки ни пътя и накрая стъпи на твърда земя и няколко пъти подскочи, за да ни покаже, че спасителният бряг беше близо. След това за няколко секунди тя замръзна неподвижна, после насочи жезъла на Мерлин назад по пътя, който току що бяхме изминали.
Обърнахме се и видяхме, че тъмните конници бяха с нас, този път обаче бяха повече — от другия край на тресавището ни наблюдаваше цяла орда раздърпани Кървави щитове. Над тях се издигаха три парцаливи знамена и с едно от тях конниците иронично ни поздравиха преди да обърнат конете си на изток.
— Изобщо не трябваше да те водя тук — казах аз на Сийнуин.
— Не ме доведе ти, Дерфел — поправи ме тя. — Аз дойдох по собствено желание — После докосна лицето ми и добави — Така и ще си тръгнем, любов моя.
Оттатък голямото тресавище имаше други мочурища, между тях се виждаха малки поляни и голи камъни. Имахме нужда от подслон за през нощта и спряхме в едно селце — осем каменни къщи, обградени от стена, висока колкото нашите копия. Мястото беше изоставено, макар че очевидно тук бяха живели хора — колибите бяха пометени, а пепелта в огнището още беше топла. Смъкнахме торфа от покрива на една от колибите и нарязахме покривните греди, за да накладем огън за Мерлин, който трепереше и бълнуваше. Поставихме стражи, след това свалихме мокрите кожи от себе си и се опитахме да изсушим подгизналите си ботуши и мокрите си крачоли.
След това се качих на стената и използвайки последната светлина, която се процеждаше през сивото небе, огледах всичко наоколо, но не забелязах нищо.
Четирима от нас стояха на пост през първата половина на ноща, след това Галахад и още трима заеха местата им и будуваха в дъждовния мрак. Чувахме единствено вятъра и пукането на клоните в огнището. Нищо не чухме и нищо не видяхме, но на сутринта върху стената, ограждаща селото, стоеше прясно отрязана овча глава и от нея течеше кръв.
Нимю гневно блъсна овчата глава и изкрещя срещу небето. Взе шепа сив прах и я пръсна върху прясната кръв, после почука по стената с жезъла на Мерлин и ни каза, че злото е унищожено. Ние й повярвахме, защото ни се искаше да й вярваме, така както искахме да вярваме, че Мерлин не умираше. Но той без смъртно блед, дишаше едва-едва, без да издава нито звук. Опитахме се да го нахраним с последния останал ни хляб, но той непохватно изплю трохите от устата си.
— Трябва да намерим Свещения съд днес — каза спокойно Нимю, — преди Мерлин да умре.
Ние събрахме багажа си, метнахме щитовете си на гърба, взехме копията и тръгнахме след Нимю на север.
Тя ни водеше. Мерлин й беше казал всичко, което знаеше за свещения остров. Следвайки неговите указания, ние цялата сутрин вървяхме на север. Кървавите щитове се появиха скоро след като напуснахме своето убежище и колкото повече доближавахме до нашата цел, толкова по-смели ставаха и почти непрекъснато виждахме по двадесетина от тях, а понякога и по три пъти повече. Те оформиха широк кръг около нас, но гледаха да стоят извън обсега на нашите копия. На зазоряване суграшицата спря, но остана студеният вятър, който превиваше тревата в мочурищата и развяваше черните дрипи на тъмните конници.
В ранния следобед стигнахме до едно място, което Нимю нарече Лин Сериг Бач. Името означаваше „езеро на малките камъни“ и там наистина имаше някакво тъмно плитко езеро, заобиколено с тресавища. Нимю ни каза, че тук старите брити са извършвали своите най-свещени церемонии и че оттук ще започнем
