самодивско дърво и бодлива зеленика в горичката, имаше дроздове и червеношийки, но нямаше крави, нямаше овце, нямаше и хора. Наистина видяхме едно селище, над което се извиваха струйки дим, но то беше далече и не забелязахме никой зад каменните стени.
Въпреки всичко в тази мъртва страна имаше хора. Разбрахме това, когато спряхме да починем в една малка долина с поточе. Водата в поточето едва се процеждаше, притисната от леда, сковал бреговете, които се виеха между ниски черни дъбове. Ние бяхме седнали под дърветата, простряли над нас клончета, застинали в прегръдката на снежнобяла скреж. Гуилим, един от копиеносците, които охраняваха тила ни, ме повика.
Отидох с него до края на дъбовата горичка и видях, че на по-ниския склон на планината бе запален огън. Пламъците не се виждаха, само гъст сив дим, който се кълбеше над дърветата преди да го поеме западния вятър. Гуилим посочи пушека с копието си и плю против злото.
Дойде и Галахад и застана до мен.
— Това сигнал ли е? — попита той.
— Вероятно.
— Значи знаят, че сме тук, а? — прекръсти се Галахад.
— Знаят — чухме гласа на Нимю. Тя носеше тежкия черен жезъл на Мерлин. Имах чувството, че в тази студена мъртва страна само в Нимю бе останала жизнена сила и плам. Мерлин беше зле, ние бяхме обладани от страх, а пламъкът в душата на Нимю ставаше все по-силен и по-силен, колкото по-навътре влизахме в черното кралство на Диурнач. Тя се доближаваше до Свещения съд и това сякаш възпламеняваше кръвта й.
— Те ни наблюдават — каза тя.
— Можеш ли да ни скриеш? — попитах аз, искаше ми се отново да ни направи заклинание. Но тя поклати глава.
— Ние сме на тяхна земя, Дерфел, и техните Богове тук са в силата си. — Галахад отново се прекръсти и Нимю го погледна презрително. — Твоят прикован Бог не може да победи Кром Дубх — каза тя.
— Той тук ли е? — попитах аз боязливо.
— Или той, или някой като него — отвърна тя. Кром Дубх беше Черният Бог — сакат и ужасно зъл Бог, който пращаше на хората черни кошмари. Говореше се, че другите Богове избягвали Кром Дубх, което означаваше, че ние не можехме да разчитаме на тяхната помощ.
— Значи сме обречени — унило каза Гуилим.
— Глупак! — изсъска Нимю. — Обречени сме само ако не успеем да намерим Свещения съд. А ако не успеем, цяла Британия е обречена. Цяла сутрин ли смяташ да гледаш този пушек? — обърна се тя към мен.
Тръгнахме отново. Мерлин вече не можеше да говори и зъбите му тракаха, макар че върху него имаше цяла камара кожи.
— Той умира — каза ми спокойно Нимю.
— Тогава трябва да намерим подслон и да запалим огън.
— За да ни е топло докато ни избиват копиеносците на Диурнач ли? — презрително ме погледна тя. — Той умира, Дерфел, защото е близо до своята мечта и защото е сключил сделка с Боговете.
— Заложил е живота си срещу Свещения съд? — запита Сийнуин, която вървеше от другата ми страна.
— Не съвсем — отвърна Нимю. — Но докато вие двамата подреждахте малката си къщичка — тези думи прозвучаха саркастично, — ние ходихме до Кадаир Идрис. Направихме там жертвоприношение, старото жертвоприношение, и Мерлин обеща да даде живота си, не за Свещения съд, а за неговото търсене. Ако намерим Свещения съд, той ще живее, но ако не успеем, Мерлин ще умре и сянката на жертвата ще има право над душата му до края на всички времена.
Аз знаех какво беше старото жертвоприношение, макар че не бях чувал някой да го е правил по наше време.
— Кой беше жертвата? — попитах аз.
— Не го познаваш. Никой от нас не го познава. Просто човек. Но неговата сянка е тук, наблюдава ни и иска да се провалим. Иска живота на Мерлин.
— Ами ако все пак Мерлин умре? — попитах аз.
— Няма да умре, глупак такъв! Ако, разбира се, намерим Свещения съд.
— Ако аз го намеря — каза Сийнуин нервно.
— Ще го намериш — увери я Нимю.
— Как?
— Ще ти се яви сън — каза Нимю — и сънят ти ще ни отведе до Свещения съд.
Когато стигнахме до пролива, който разделяше брега от острова, аз изведнъж разбрах, че Диурнач също искаше ние да намерим Свещения съд. Сигналният огън показваше, че неговите хора ни наблюдават, но нито веднъж не се бяха показали, нито се опитаха да ни спрат, а това означаваше, че Диурнач знаеше за какво сме дошли и искаше да го намерим, за да може той да го вземе. Иначе не би ни оставил толкова лесно да стигнем до Инис Мон.
Проливът не беше широк, но сивата вода се въртеше, вълните се разбиваха на пяна, която морето всмукваше с десетки жадни уста. В тези теснини течението беше толкова силно,че завихряше водата в мрачни водовъртежи или я разбиваше в скритите под повърхността скали, край които вълните побеляваха. Но морето не беше толкова страшно, колкото отвъдният бряг, който изглеждаше така пуст, тъмен и мрачен, сякаш с нетърпение чакаше да погълне нашите души. Потръпнах, когато видях далечните склонове, покрити с трева и без да искам си помислих за онзи далечен Черен ден, в който римляните са стояли на същия този скалист бряг, а отсрещният бряг е бил пълен с друиди, изпращащи своите страшни проклятия срещу чуждите войници. Проклятията обаче не помогнали, римляните прекосили пролива и Инис Мон загинал. Сега ние стояхме на това място и се канехме да направим последен отчаян опит да върнем годините назад и да заличим цели столетия от скръб и трудности, за да върнем благословената Британия от преди идването на римляните. Това щеше да бъде онази Британия, за която мечтаеше Мерлин — Британия на старите Богове, Британия без сакси, Британия пълна със злато, зали за угощения и чудеса.
Тръгнахме на изток към най-тясната част на пролива и там зад една остра скала, край развалините на някаква крепост, намерихме две лодки, изтеглени на каменистия бряг на малко заливче. Край лодките стояха десетина мъже, сякаш нас чакаха.
— Това лодкарите ли са? — попита ме Сийнуин.
— Лодкарите на Диурнач — казах аз и докоснах дръжката на Хюелбейн. — Те просто искат да стигнем до острова — Кралят правеше всичко възможно, за да ни улесни и това ме плашеше.
Лодкарите обаче изобщо не се изплашиха от нас. Бяха ниски, набити и груби същества. По брадите и по дебелите им вълнени дрехи се бяха полепили рибешки люспи. Други оръжия освен рибарски ножове и копия нямаха. Галахад ги попита дали бяха виждали наоколо копиеносците на Диурнач, но те просто свиха рамене сякаш не разбират езика му. Нимю им заговори на своя роден ирландски и те доста вежливо й отговориха. Не бяха виждали Кървави щитове, поне така твърдяха. После казаха, че за да преминем пролива ще трябва да изчакаме да се вдигне приливът, защото изглежда само тогава морето беше безопасно.
В една от лодките направихме легло за Мерлин, след това Исса и аз се изкачихме на стените на изоставената крепост, за да огледаме сушата зад нас. От долината с ниските извити дъбове се издигаха нови кълба дим към небето, но друго нищо не се беше променило. Вражи войници не се виждаха. Но бяха там. Нямаше нужда да виждаме кървавите им щитове, за да знаем, че са някъде наблизо. Исса докосна острието на своето копие.
— Струва ми се, господарю — каза той, — че е добре да умреш на Инис Мон.
Аз се усмихнах.
— Би било по-добре да живееш там, Исса.
— Да, но ако умрем на благословения остров душите ни със сигурност ще намерят пътя към Отвъдния свят, нали? — попита настойчиво той.
— Със сигурност — обещах му аз. — И ние двамата с теб заедно ще преминем по моста от мечове. „А Сийнуин — зарекох се аз в себе си, — ще бъде само на крачка — две пред нас, защото аз ще я убия със собствените си ръце, та да не попадне в хората на Диурнач.“
