Лицето на Мерлин беше изпито, а самият той беше много сприхав. Отдадох го на възрастта му, на тежкия път и на студеното време и се опитах да не мисля за неговата смъртна клетва.
Преминаването на планината ни отне още два дни. Тъмният път не беше дълъг, но беше много труден — изкачваше се стръмно нагоре или се спускаше в дълбоки клисури, където и най-малкият звук ехтеше, отразен от заледените склонове. Намерихме едно изоставено селище, където прекарахме втората нощ. Къщите бяха кръгли, градени от камък, а около тях имаше стена, висока колкото човешки ръст. Оставихме трима войници край стената да наблюдават проблясващите под лунната светлина хълмове. Нямаше с какво да запалим огън, затова седнахме близо един до друг. Пяхме и разказвахме стари истории, за да не мислим за Кървавите щитове. Галахад ни съобщи последните новини от Силурия. Брат му не пожелал да живее в старата столица на Гундлеус, Нидо, защото била много далече от Думнония и защото в нея нямало никакви удобства, а само една рушаща се римска казарма. Затова Ланселот преместил управлението на Силурия в Иска, голямата римска крепост, която се намира непосредствено отвъд река Уск, почти на границата на Силурия, на един хвърлей от Гуент. Това беше най-близката до Думнония силурска крепост.
— Той обича мозаечни подове и мраморни стени — каза Галахад — и е доволен, защото в Иска има достатъчно мозайки и мрамор. Освен това събира около себе си де що има друиди из Силурия.
— В Силурия няма никакви друиди — изръмжа Мерлин. — Свестни, имам пред вид.
— Е, тогава той събира всички, които се наричат друиди — каза Галахад търпеливо. — Има си двама, които особено цени и им плаща, за да правят магии.
— Срещу мен ли? — попитах аз и стиснах дръжката на Хюелбейн.
— И срещу теб — каза Галахад, погледна към Сийнуин и се прекръсти. — След време ще му мине — добави той, за да ни ободри.
— Ще му мине като умре — обади се Мерлин, — пък даже и тогава може да не му мине и сигурно ще отнесе злобата си през моста от мечове. — Мерлин потрепери, не защото се страхуваше от враждебността на Ланселот, а защото му беше студено. — И кои са тия така наречени друиди, които той цени толкова много?
— Внуците на Танабурс — каза Галахад. Усетих една ледена ръка да протяга пръсти към сърцето ми. Аз бях убил Танабурс и въпреки че имах право да отнема душата му, знаех, че само един смел глупак може да убие друид — смъртното проклятие на Танабурс все още тегнеше над мен.
На следващия ден вървяхме бавно заради Мерлин. Той твърдеше, че е добре и че няма нужда от помощ, но твърде често залиташе, лицето му изглеждаше прежълтяло и измършавяло, а дишането му беше хрипливо и накъсано. Като тръгвахме сутринта се надявахме, че до вечерта ще минем и последния проход, но в края на късия ден едва бяхме започнали да се изкачваме към прохода. През целия следобед се катерихме, следвайки извивките на Тъмния път. Всъщност това нещо изобщо не може да се нарече „път“, защото беше просто една ужасна камениста пътека, която по няколко пъти пресичаше някакъв замръзнал поток с хиляди малки заледени водопади. Понитата непрекъснато се подхлъзваха и понякога изобщо отказваха да вървят, ние като че ли повече време отделяхме, за да ги подкрепяме, отколкото, за да ги водим. И все пак когато нощта скри и последната студена светлина на запад, ние стигнахме до прохода и той изглеждаше точно така, както го бях видял в трескавия си сън на връх Долфоруин. Беше точно толкова мрачен и точно толкова студен, само дето го нямаше черният талъсъм. Тъмният път се спускаше стръмно към тясната крайбрежна равнина на Лейн и тръгваше на север по брега.
А Инис Мон беше отвъд този бряг.
Дотогава не бях виждал благословения остров. През целия си живот бях слушал за него, знаех за силата му и съжалявах за разрушенията, предизвикани от римляните през Черната година, но никога не бях виждал Инис Мон със собствените си очи, само в съня на Долфоруин. Сега в зимния сумрак гледката нямаше нищо общо с красотата, която бях видял в съня си. Островът не беше огрян от слънцето, а беше потънал в черната сянка на огромен облак и изглеждаше тъмен и заплашителен, а мрачният блясък на черните езера, които се виждаха между ниските хълмове, му придаваха още по-страшен вид. По острова почти нямаше сняг, но скалистите му брегове бяха побелели от вълните на сивото невзрачно море. Паднах на колене, когато видях острова, както и всички други с изключение на Галахад, но дори и той се отпусна на едно коляно в знак на уважение. Като християнин той понякога мечтаеше да отиде в Рим или дори до далечния Йерусалим, ако това място изобщо съществува. Инис Мон беше нашият Рим и нашият Йерусалим и в този момент ние виждахме свещената му земя.
Но едновременно с това ни бяхме и в Лейн. Бяхме преминали неозначената граница и малкото селища в крайбрежната равнина под нас бяха във владенията на Диурнач. Полята бяха покрити с тънък сняг, над колибите се виеше дим, но не се виждаше жив човек и ние всички се чудехме как ще стигнем от сушата до острова.
— При провлака има лодкари — каза Мерлин, прочел нашите мисли. Единствено той беше ходил на Инис Мон, но много отдавна, години преди да е знаел за съществуването на Свещения съд. Беше ходил, когато тези земи още принадлежели на Лиодеган, бащата на Гуинивиър, преди да дойдат корабите на Диурнач от Ирландия и воините му да прогонят Лиодеган и неговите осиротели дъщери от тяхното кралство.
— Утре сутрин — каза Мерлин — ще отидем до брега и ще платим на нашите лодкари. Докато Диурнач разбере, че сме стигнали до земите му, ние вече ще сме си тръгнали.
— Той ще ни последва на Инис Мон — рече Галахад нервно.
— А ние вече ще сме си тръгнали и от там — успокои го Мерлин и кихна. Изглеждаше ужасно настинал. Носът му течеше, беше блед и от време на време неконтролируемо трепереше, но измъкна някакви прашни билки от малка кожена торбичка, глътна ги с шепа стопен сняг и заяви, че вече е добре.
На следващата сутрин изглеждаше много по-зле. Бяхме прекарали нощта между скалите без да посмеем да запалим огън, въпреки че Нимю направи магия да останем незабелязани, като използва череп от пор, който намерихме някъде из планината. Нашите часовои цяла нощ наблюдаваха крайбрежната равнина, където се виждаше мъждукащата светлина на три огъня — единствените признаци на живот. Ние останалите се бяхме свили един до друг край скалите, треперехме и проклинахме студа и се чудехме дали някога ще свърши тази нощ. Утрото най-после дойде, но бе толкова сиво и мрачно, че далечният остров изглеждаше още по-заплашителен. Поне магията на Нимю изглежда действаше, защото никой не пазеше края на Тъмния път.
Мерлин вече се тресеше целия и беше твърде слаб, за да върви. Затова четирима от хората ми го понесоха в носилка, направена от наметала и копия и ние всички тръгнахме надолу по хлъзгавия склон. Тук пътят беше пропаднал и коловозите му, здраво замръзнали, извиваха между дебели дъбове, крехки бодливи зеленики и занемарени нивя. Мерлин пъшкаше и трепереше, а Исса се чудеше дали да не се върнем.
— Ако прекосим отново планината — каза Нимю, — това със сигурност ще го убие. Продължаваме.
Стигнахме до едно разклонение и там за първи път видяхме знак, оставен от Диурнач. Беше един скелет, овързан с въже от конски косъм и закачен на кол така че сухите му кости да подрънкват, разлюлявани от студения западен вятър. Три врани бяха заковани на пръчка, оставена под човешките кости и Нимю помириса втвърдените им крила, за да разбере каква магия е била направена с тяхната смърт.
— Пикай! Пикай! — успя да каже Мерлин от носилката. — Бързо, момиче! Пикай! — Той се закашля ужасно, после обърна глава, за да изплюе храчката в канавката. — Няма да умра — каза си той. — Аз няма да умра! — После отново се отпусна в носилката, докато Нимю клечеше край кола. — Диурнач знае, че сме тук — предупреди ме Мерлин.
— А той тук ли е? — попитах аз и клекнах до стареца.
— Някой е тук. Внимавай, Дерфел. — Той затвори очи и въздъхна. — Толкова съм стар — промълви Мерлин, — толкова ужасно стар. А тук шества злото, навсякъде около нас — поклати глава. — Занеси ме до острова, само това, само стигни до острова. Свещеният съд ще оправи всичко.
Нимю свърши, после изчака да види накъде ще литне парата от урината й. Вятърът я отвя към дясното разклонение и това знамение определи накъде да тръгнем. Преди да потеглим, Нимю отиде при едно от понитата и извади една кожена торба, в която имаше елфови стрелички и орлови камъни. Даде от тях на всеки копиеносец.
— За защита — както обясни, слагайки един змийски камък и в носилката на Мерлин. — Напред — заповяда ни тя.
Вървяхме цяла сутрин, но крачката не ни спореше, защото трябваше да носим Мерлин. Не видяхме жива душа и това вся ужас в сърцата на хората ми — сякаш бяхме дошли в страната на мъртвите. Имаше
