костите, а се скупчихме в централния проход. Пяхме песни и си разказвахме стари легенди. Мерлин ни разправи как преди да дойдат бритите, Британия била пазена от Древните хора. Според него в някои места все още живееха техни потомци. Той беше ходил в онези далечни дълбоки долини сред пустеещи земи и бе научил някои от магиите на Древните хора. Разправяше, че те взимали първото родено през новата година агне, връзвали го в една ракитена кошница и го заравяли в някое пасище, та следващите агнета да се раждат здрави и силни.
— И ние правим така — каза Исса.
— Защото твоите предци са го научили от Древните хора — обясни Мерлин.
— В Беноик — обади се Галахад — взимахме кожата на първото агне и я заковавахме за някое дърво.
— И това върши работа — гласът на Мерлин се заблъска в стените на каменния коридор.
— Горките агнета — промълви Сийнуин и всички се засмяха.
Мъглата се вдигна, но в недрата на могилата не знаехме ден ли е, нощ ли е. Разбирахме само, когато някой избутваше камъните от входа, за да излезе навън. Трябваше да излизаме от време на време, ако не искахме да седим в собствените си нечистотии. Ако се случеше през деня, клечахме скрити между издадените напред земни рога на могилата и наблюдавахме тъмните конници, които претърсваха пещери, мочурища, нивя, скали, колиби и малките горички от изкривени дървета. Търсиха цели пет дни. През това време изядохме последните остатъци от храната, а жаждата ни задоволяваше водата, която се процеждаше през могилата и капеше от каменните плочи над главите ни. Накрая Диурнач реши, че нашата магия е по- висша от неговата и се отказа от търсенето. Изчакахме още два дни, за да сме сигурни, че оттеглянето на тъмните ездачи не беше капан. Едва тогава излязохме от скривалището си. Увеличихме съкровищата на мъртвите, оставяйки злато, за да им се отплатим за гостоприемството. Залостихме отново камъните във входа и тръгнахме на изток в слънчевия зимен ден. Стигнахме до брега на свещения остров и с мечовете си заставихме две рибарски лодки да ни откарат на изток. Никога не ще забравя как слънчевите лъчи играеха по златните орнаменти, вградени в дебелите сребърни стени на Свещения съд, докато дрипавите платна на рибарите ни отнасяха към нашето спасение. Докато се носехме по вълните съчинихме песен — Песента за Свещения съд и макар че в сравнение с песните на менестрелите, нашата бе доста нескопосана, понякога се пее дори днес. Пристанахме в Корновия и тръгнахме на юг през Елмет към Поуис.
— Ето затова, милейди — заключих аз, — хората разправят, че Мерлин е изчезнал.
Игрейн се намръщи.
— Тъмните ездачи не претърсиха ли могилата?
— Идваха два пъти, но или не знаеха, че камъните, препречили входа, могат да се местят, или се страхуваха от духовете на мъртвите. Пък и Мерлин ни беше направил заклинание да не могат да ни открият.
— Жалко, че не сте полетяли. Щеше да стане много по-хубав разказ — промърмори Игрейн и изпрати с въздишка своята неосъществена мечта. — Но историята за Свещения съд не свършва дотук, нали?
— Уви, не.
— Значи…
— Значи — прекъснах я аз, — ще чуете края, когато го напиша.
Кралицата се нацупи. Днес тя носи сивата си вълнена пелерина, украсена по краищата с видрова кожа. Тази дреха много й отива. Игрейн още не е бременна, което ме кара да си мисля, че или Бог й е отредил да няма деца, или съпругът й крал Брочваел прекарва прекалено дълго време с любовницата си Нуил. Днес е студено. Вятърът блъска в прозореца и дърпа нещастните пламъчета в моята камина, в която може да гори десет пъти по-голям огън, но за да видя такъв огън епископ Сенсъм трябваше да бъде десет пъти по-щедър на дърва. Чувам как светецът се кара на брат Арън — нашият готвач в манастира. Овесената каша била прекалено гореща тази сутрин и изпарила езика на свети Тъдуол. Тъдуол е дете, дойде като послушник в нашата обител, но стана близък другар на епископа в молитвите му към Иисус Христос и миналата година Сенсъм го обяви за светец. Дяволът поставя много капани по пътя към истинската вяра.
— Значи ти си бил тоя — погледна ме Игрейн с укор.
— Кой? — изненадах се аз.
— Любимият на Сийнуин.
— Да, за цял живот, лейди — признах аз.
— И никога не се оженихте?
— Никога. Тя даде клетва, нали си спомняте.
— Но първородното й дете не я разкъса на две, нали?
— Третото дете едва не я уби — свъсих вежди аз, — но с другите беше много по-лесно.
Игрейн клекна до огъня и протегна бледите си ръце над оскъдните пламъци.
— Ти си щастлив, Дерфел.
— Така ли?
— Изживял си такава любов — въздъхна кралицата. Беше млада, (може би колкото Сийнуин, когато я видях за първи път) беше красива и заслужаваше любов, достойна за песента на някой менестрел.
— Да, бях щастлив — признах аз. На двора брат Маелгуин довършваше купа манастирски дърва, които трябваше да се насекат. Цепеше ги с клин и чук и пееше. Песента възпяваше любовта между Ридерч и Мораг, а това означаваше, че Маелгуин ще бъде порицан, веднага щом свети Сенсъм спре да унижава Арън. Ние сме братя в Христа, повтаря светецът, обединени от любовта.
— Кунеглас не се ли ядоса, че Сийнуин избяга с теб? — попита ме Игрейн. — Поне малко?
— Ни най-малко. Дори ни предложи да се върнем в Каер Сус, но на нас ни харесваше в Кум Исаф. А и Сийнуин всъщност никога не бе харесвала своята снаха. Хелед вечно мърмореше, нали разбираш, освен това имаше две лели, които бяха много досадни. И трите бяха възмутени от постъпката на Сийнуин и именно от тях тръгнаха всички скандални истории. Но истината е, че ние никога не сме се срамували от живота си. Всъщност повечето хора бяха много мили — продължих аз. — В Поуис все още таяха мъка в сърцата си от поражението в долината Лъг. Твърде много хора загубиха там бащи, братя и съпрузи. Затова отказът на Сийнуин да се сгоди за мъж, наложен от победителите, бе известна компенсация за понесените загуби. Поуисците бяха много доволни, че Артур и Ланселот се оказаха в небрано лозе. Така че освен Хелед и нейните ужасни лели, никой друг не се отнасяше зле с нас.
— А Ланселот не те ли извика на двубой заради Сийнуин? — попита Игрейн изумена.
— Де да беше — отвърнах аз сухо. — С удоволствие щях да приема поканата му.
— А Сийнуин просто реши и дойде при теб, така ли? — зададе нов въпрос Игрейн, отново с широко отворени очи, удивена този път от самата мисъл, че някоя жена би посмяла да направи такова нещо. Тя се изправи, отиде до прозореца и се заслуша за миг в песента на Маелгуин.
— Клетата Гуенхуивач — внезапно рече тя. — Така както си я описал, изглежда доста простовата, пълна и глупава.
— Беше точно такава, за съжаление.
— Е, не всеки може да бъде красив — каза тя, уверена, че това не се отнася за нея.
— Вярно — съгласих се аз, — но вие не искате да пиша истории за обикновените хора. Вие искате Артуровата Британия да бъде пълна със страсти, аз обаче не можех да изпитвам никаква страст към Гуенхуивач. Човек не може да командва любовта, лейди, само красотата и похотта. Искате ли светът да бъде честен? Тогава просто си представете свят без крале и кралици, без страст и без магии. Бихте ли искали да живеете в такъв скучен свят?
— Това няма нищо общо с красотата — възнегодува Игрейн.
— Напротив. На какво се дължи вашият ранг — на чистата случайност, че сте се родили принцеса. А вашата красота — тя също е една чиста случайност. Ако Боговете — замълчах и се поправих, — ако Бог искаше да сме равни, щеше да ни направи равни, а ако всички бяхме едни и същи, къде щяхте да търсите своята голяма любов?
Игрейн реши, че е по-добре да зададе нов въпрос.
— Вярваш ли в магии, брат Дерфел?
Помислих малко.
— Да — отвърнах. — Дори като християни можем да вярваме в магии. Какво са чудесата, ако не магии?
