веднага реши, че то ще бъде момиче и разбира се, ще се ожени за неговия Гуидър, когато му дойде времето. Той сложи ръка на рамото ми и ме поведе към къщата, където заварихме Сийнуин да обира каймака на млякото. Артур я прегърна сърдечно и я помоли да остави грижата за сметаната на слугите и да излезе с нас на слънце, за да поговорим.
Седнахме на пейката, която Исса направи под ябълковото дърво, засадено до вратата на къщата. Сийнуин го попита за Гуинивиър.
— Лесно ли беше раждането? — поинтересува се тя.
— Да — отвърна той и докосна железния амулет на врата си. — Наистина беше лесно и тя е добре! Само дето се тревожи, че след раждането ще изглежда по-стара, но това са глупости. Майка ми никога не е изглеждала стара. А детето ще се отрази добре на Гуинивиър — усмихна се като си представи как Гуинивиър ще обича своето момче колкото го обичаше самият той. Гуидър, разбира се, не беше първото му дете. Ирландската му любовница, Айлийн, го беше дарила с двама близнаци, Амхар и Лохолт, които вече бяха достатъчно големи, за да заемат местата си в неговата стена от щитове, но Артур не гореше от желание да бъде с тях.
— Те не ме обичат — призна той, когато го попитах за близнаците, — но пък харесват нашия стар приятел Ланселот — Артур ни погледна и двамата с тъжна молба за извинение за дето споменава това име, после добави — и ще се сражават сред неговите хора.
— Ще се сражават? — тревожно вдигна глава Сийнуин. Артур нежно й се усмихна.
— Дошъл съм да ви отнема Дерфел, милейди.
— Но трябва да ми го върнете, лорд.
— С богатства достатъчни да купите цяло кралство — обеща Артур, но после се обърна и погледна ниските стени на Кум Исаф, дебелия сламен покрив, който ни пазеше от студа и димящото торище до къщата. Имението ни беше по-малко от владенията на повечето господари в Думнония, на пък беше от тези земеделски имоти, които бяха характерни за благоденстващите свободни земеделци в Поуис и ние бяхме привързани към него. Очаквах Артур да направи някакво сравнение между сегашното ми скромно положение и бъдещите ми богатства, но вместо това той сякаш се натъжи.
— Завиждам ти за това, Дерфел.
— Вземи го ако искаш, господарю — предложих без да мисля, трогнат от копнежа в неговия глас.
— Обречен съм да живея сред мраморни колони и високи фронтони — засмя се той и прогони тъгата. — Аз заминавам утре. Кунеглас ще тръгне след десет дни. Ти ще можеш ли да дойдеш заедно с него? Или дори по-рано, ако успееш? И вземи храна колкото можеш да носиш.
— Къде се събираме?
— В Кориниум — каза той, стана и се загледа към долината, после отново се обърна към мен. — Още една дума може ли? — помоли с усмивка.
— Отивам да видя докъде е стигнала Скарач със сметаната — надигна се Сийнуин, доловила учтивия му намек. — Пожелавам ви победа, лорд — приближи се до него и го прегърна за довиждане.
Двамата с Артур тръгнахме нагоре по долината. Той се възхищаваше на наскоро оформения жив плет, на грижливо подкастрените дървета и на малкия вир, който бяхме направили в потока, за да ловим риба.
— Не пускай прекалено дълбоки корени в тази земя, Дерфел — предупреди ме Артур. — Искам някой ден да се върнеш в Думнония.
— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие, господарю — уверих го. Знаех, че Артур не беше виновен за моето изгнаничество — жена му и нейният съюзник Ланселот ме държаха далеч от родината.
Артур се усмихна, но смени темата.
— Сийнуин изглежда много щастлива.
— Наистина е щастлива. И двамата сме щастливи.
Той се поколеба за миг, после с авторитета на новоизлюпен баща реши да ме предупреди.
— Трябва да знаеш, че бременността понякога изнервя жените.
— Засега не съм забелязал такова нещо, но това са все пак първите седмици.
— Голям късмет имаш с нея — каза той тихо и сега като се връщам назад си мисля, че тогава за първи път усетих в думите му някаква критичност по отношение на Гуинивиър. — Раждането на дете е свързано с много тревоги и нерви — добави бързо, търсейки обяснение, — а покрай подготовката за война не мога с нищо да помогна. Бих искал да се задържам повече у дома, но уви.
Спря край един стар дъб, разцепен на две от паднала светкавица, която беше обгорила дебелия ствол, но дървото все още се бореше със смъртта, защото бе изкарало нови филизи.
— Трябва да те помоля за една услуга — тихо каза Артур.
— Каквото кажеш, господарю.
— Не бързай толкова, Дерфел, още не си чул за какво става дума — той замълча. Разбрах, че наистина щеше да ми бъде трудно да изпълня молбата му, щом толкова се притесняваше да ми я каже. Продължаваше да мълчи и да зяпа из гората по южния склон на долината, мърморейки нещо за елени и синчец.
— Синчец ли? — не повярвах аз на ушите си.
— Просто се чудех, защо елените не ядат синчец — поясни той. — Всичко друго ядат, а синчец не.
— Не знам, господарю.
Той се поколеба още миг, накрая ме погледна в очите.
— Помолих за среща на служителите на Митра в Кориниум — призна Артур.
Разбрах какво щеше да последва и гневът запълзя по вените ми. Получавал съм много награди за бойните се успехи, но нито една не ценях по-високо от принадлежността си към братството на митраистите. Митра е римският Бог на войната, който беше останал в Британия след като римляните си отишли. До мистериите на този Бог се допускат само мъжете, одобрени от посветените в култа. Сред посветените имаше воини от всички кралства — те се сражават един срещу друг или пък един до друг, но когато се срещнат в залата на Митра между тях настъпва мир и те избират за последователи на Митра само най-смелите сред смелите. Щом някой е посветен в култа на Митра, това означава, че най-добрите воини на Британия са го признали за един от тях. Беше чест каквато не бих дал с лека на ръка на който и да е. Разбира се, жени не се допускат до тайнствата на Митра. Даже ако някоя жена случайно станеше свидетел на мистериите, трябваше да бъде убита.
— Свиках братството — каза Артур, — защото искам да приемем Ланселот сред нас.
Знаех си, че е за това. Преди година Гуинивиър беше поискала същото от мен. Надявах се, че бе забравила своята нелепа идеята през изминалите месеци, но ето че в навечерието на войната, тя отново се бе заела с нея. Реших да отговоря дипломатично.
— Няма ли да е по-добре, господарю, ако крал Ланселот изчака докато разгромим саксите? Тогава със сигурност ще сме разбрали що за воин е.
Досега никой от нас не беше виждал Ланселот да се сражава в стена от щитове, а честно казано щях да се изненадам, ако го видех да се сражава през идващото лято, но се надявах, че моето предложение поне ще отложи с няколко месеца ужасния момент, в който трябваше да приема или да отхвърля молбата на Артур. Той обаче махна неопределено с ръка, сякаш идеята ми беше неуместна.
— Някои обстоятелства ме заставят да го изберем сега — каза той без да ме погледне.
— Какви обстоятелства?
— Майка му не е добре.
Направо ме разсмя.
— Това не може да бъде причина да посветим един мъж в тайнствата на Митра, господарю.
Артур се намръщи — знаеше, че аргументите му бяха неубедителни.
— Той е крал, Дерфел, и стои начело на кралска армия, която ще участва в нашата война. Не харесва Силурия и аз не мога да го виня за това. Мечтае за поетите, арфистките и залите на Инис Трийбс, но неговото кралство вече не съществува, защото аз не можах да изпълня клетвата си и не помогнах на баща му. Ние сме му длъжници, Дерфел.
— Не и аз, господарю.
— Длъжници сме му — настоя Артур.
