— А Мерлин наистина ли можеше да прави мъгла?
Свъсих вежди.
— Всичко, което правеше Мерлин, милейди, си имаше и друго обяснение. В морето често се появяват мъгли — всеки ден се намират загубени неща.
— И мъртвите възкръсват?
— Лазар е възкръснал, нали, а също и нашият Спасител — прекръстих се аз.
Игрейн послушно направи кръстния знак.
— А Мерлин възкръсна ли? — не мирясва Игрейн.
— Аз не мога да твърдя, че беше мъртъв — казах предпазливо.
— Но Сийнуин беше сигурна, нали?
— До края на живота си, лейди.
Игрейн замота в пръстите си плетения колан на роклята си.
— Но нали магическата сила на Свещения съд е да възстановява живота?
— Така ни казаха.
— Обаче Сийнуин е открила Свещения съд по вълшебен начин — каза Игрейн.
— Може би — съгласих се аз, — но мястото можеше да се открие и само като поразмислиш повече. Месеци наред Мерлин се бе ровил в спомените за Инис Мон. Той знаеше къде е било свещеното средище на друидите — до Лин Сериг Бач, и Сийнуин просто ни заведе до най-близкото място, където би могъл да бъде скрит Свещения съд. Но е факт, че тя сънува онзи сън.
— Ти също сънува на Долфоруин — каза Игрейн. — Какво ти даде Мерлин да пиеш?
— Каквото Нимю даде на Сийнуин при Лин Сериг Бач — вероятно запарка от червена мухоморка.
— Червена мухоморка! — ужаси се Игрейн. Кимнах.
— Затова така треперех и не можех да стана
— Можеше да умреш! — възмути се тя. Поклатих глава.
— Малцина умират от червена мухоморка, а и Нимю е много опитна в тези работи.
По-добре е да не казвам на Игрейн, че ако магьосникът иска да не умори човека, на когото дава настойката, най-сигурният начин е сам да изяде гъбата, а да даде за пиене собствената си урина.
— А може да е използвала и маносана ръж, но мисля, все пак, че беше червена мухоморка.
Игрейн се намръщи, когато свети Сенсъм заповяда на брат Маелгуин да спре да пее езическата си песен. Тези дни светецът е по-раздразнителен от обикновено. Боли го като пикае, сигурно има камък. Молим се за него.
— И какво стана после? — върна се Игрейн към нашия разговор.
— Отидохме си у дома. В Поуис.
— А при Артур? — попита тя настойчиво.
— И при Артур — казах аз, защото това е неговата история — разказ за нашия скъп военачалник, нашия законодател, нашия Артур.
Тази пролет в Кум Исаф беше великолепна. А може би когато си влюбен всичко ти изглежда по-красиво и по-ярко. Във всеки случай на мен ми се струваше, че никога не е имало толкова много иглики и зюмбюл, синчец и теменужки, лилии и минзухари. Сини пеперуди летяха над поляната, обрасла с пирей, който се опитвахме да изскубем поне край ябълковите дървета, потънали в розов цвят. Сред клоните им пееше въртошийка, край поточето прелитаха бекаси, а под сламения покрив на Кум Исаф бе свила гнездо една стърчиопашка. Имахме пет телета, всичките здрави и лакуми, и Сийнуин беше бременна.
Когато се върнахме от Инис Мон направих и за двама ни любовни пръстени. От вътрешната им страна гравирах кръст, но това не беше християнският кръст. Момичетата често носят пръстени с такива кръстове — знак, че вече не са девойки, а жени. Повечето момичета взимаха стиска слама от своя любим и я закачаха на гърдите си, а жените на копиеносците обикновено носеха воински пръстени с надраскан отвътре кръст. Жените с по-висок ранг рядко си слагаха пръстени, защото ги смятаха за просташки символ. Някои мъже също имаха такива пръстени — Валърин, поуиският старейшина, например, носеше точно такъв любовен пръстен, когато умря в долината Лъг. Валърин беше сгоден за Гуинивиър преди тя да срещне Артур.
Нашите халки бяха от воински пръстени, направени от острието на сакска брадва, но преди да напусна Мерлин, който продължи своето пътешествие на юг към Инис Уидрин, тайно отчупих парченце от украсата на Свещения съд — беше едно миниатюрно златно копие, което лесно се отдели от стената на съда. Сложих го в една торбичка. Щом се прибрахме в Кум Исаф, занесох парченцето злато и двата воински пръстена на един майстор. Наблюдавах го докато стопи благородния метал и оформи от него два кръста, които вгради в железните халки. Стоях там, защото исках да бъда сигурен, че майсторът няма да смени златото. След това занесох едната халка на Сийнуин, а другата беше за мен.
— Стиска слама щеше да свърши същата работа, Дерфел — каза тя.
— Злато от Свещения съд със сигурност ще свърши по-добра работа — отвърнах аз. Ние винаги носехме тези пръстени, въпреки отвращението на кралица Хелед.
В онази красива пролет Артур дойде при нас. Завари ме в градината, съблечен гол до кръста, да скубя пирея — работа, която никога не свършва, също като преденето на вълна. Той ме поздрави още от потока, после закрачи нагоре по склона. Носеше сива ленена риза и тъмни панталони, нямаше меч.
— Обичам, когато мъжете работят — подразни ме той.
— Да плевиш пирей е по-тежко, отколкото да се сражаваш — изпъшках аз и се хванаха за кръста. — Да не си дошъл да ми помогнеш?
— Дойдох да видя Кунеглас — отвърна той и седна на някакъв камък до едно от ябълковите дървета.
— Война ли? — питах сякаш Артур можеше да има някаква друга работа в Поуис. Той кимна.
— Време е да събирам копиеносците, Дерфел. Особено Воините на Свещения съд — усмихна се моят господар. После настоя да чуе цялата история, макар че вероятно я беше слушал вече десетина пъти. След като свърших, благородно се извини за дето се бе съмнявал в съществуването на Свещения съд. Сигурен съм, че Артур все още смяташе всичко това за пълна глупост, при това опасна, защото нашият успех бе разгневил християните в Думнония, които вярваха, както каза Галахад, че ние вършим дяволска работа. Мерлин беше отнесъл скъпоценния Свещен съд в Инис Уидрин, в кулата на своя замък. Според Мерлин Свещеният съд след време щеше да събере цялата си огромна мощ, но дори и в тези първи дни след пренасянето му в Думнония, независимо от враждебното отношение на християните, Съкровището бе донесло на страната нова самоувереност и спокойствие.
— Трябва да призная обаче — сподели Артур, — че на мен по-голяма увереност ми носят копиеносците като ги гледам как се събират. Кунеглас казва, че ще тръгне със своята войска следващата седмица. Силурците на Ланселот се събират при Иска, а хората на Тюдрик са готови за поход. Годината ще бъде суха, Дерфел, чудесно време за война.
Съгласих се. Ясеновите дървета се бяха разлистили преди дъбовете. Това бе знак, че лятото ще бъде сухо, а когато няма дъждове земята е твърда и стената от щитове стъпва на здрава основа.
— А моите хора къде трябва да се явят?
— При мен, разбира се — отвърна Артур. Замълча, после се усмихна срамежливо — Мислех, че ще ме поздравиш, Дерфел.
— Теб ли, господарю — запитах аз, сякаш не знаех. Исках да му дам възможност сам да ми каже новината.
Той се усмихна още по-широко.
— Гуинивиър роди преди месец. Момче, чудесно момче!
— Господарю! — възкликнах аз, уж изненадан от новината, макар че тя бе дошла при нас преди седмица.
— Той е здрав и гладен! Добро знамение.
Личеше, че е щастлив. Артур си беше такъв — обикновените неща в живота му доставяха удоволствие. Мечтаеше за здраво семейство в добре построена къща с добре гледано стопанство.
— Нарекохме го Гуидър — каза той и нежно повтори — Гуидър.
— Хубаво име, господарю — отбелязах учтиво и след това му казах, че и Сийнуин очаква дете. Артур
