— Не. И той все ми напомня за това.
— Епископът май е намерил нови приятели — казах предпазливо аз. Опитът ми да проявя такт само разсмя Артур.
— Сега е личен свещеник на Ланселот. Нашият скъп епископ изглежда просто не може да остане дълго време на дъното. Като ябълка във ведро с вода — винаги изплува отгоре.
— Помирил се е и с жена ти — отбелязах аз.
— Обичам, когато хората разрешават споровете помежду си — каза Артур тихо, — но епископ Сенсъм наистина има странни съюзници напоследък. Гуинивиър го покровителства, Ланселот го издига, а Моргана го защитава. Какво ще кажеш за това? Моргана!
Артур обичаше сестра си и му беше болно, че тя така се отчужди от Мерлин. Управляваше Инис Уидрин със свирепа решимост сякаш за да докаже на Мерлин, че бе по-подходяща от Нимю като съратник, но Моргана отдавна бе изгубила битката за главна жрица на Мерлин. Според Артур старият друид я ценеше, но тя искаше да бъде обичана, а кой, попита тъжно Артур, можеше да обича една толкова обезобразена жена.
— Мерлин никога не е бил любовник на Моргана — довери ми Артур, — но тя се преструваше, че между тях има такива отношения. Мерлин пък нямаше нищо против тази лъжа, защото колкото по-странен изглежда в очите на хората, толкова по-щастлив се чувства. В действителност обаче не можеше да понася вида на Моргана без златната й маска. Тя е много самотна, Дерфел.
Нищо чудно, че Артур се радваше на приятелството между осакатената му сестра и епископ Сенсъм. Но за мен беше странно, че най-ревностният проповедник на християнството в Думнония може така да се сприятели с Моргана — езическа жрица, прочута със своята власт. Господарят на мишките, мислех си тогава, е като паяк, който плете странна паяжина. С последната си паяжина бе опитал да хване Артур, но не беше успял, а сега за кого ли плетеше така усърдно нова паяжина?
Нямахме новини от Думнония откакто към нас се присъединиха и последните ни съюзници. Бяхме откъснати, саксите ни бяха заобиколили отвсякъде, но все пак до нас достигнаха някои новини от вкъщи и те бяха окуражителни. Сердик не беше тръгнал срещу отрядите на Ланселот, а вероятно не беше тръгнал и на изток, за да подкрепи Аел. Последните съюзници, които се присъединиха към нас, бяха воините на Кърнау, водени от един стар приятел, препуснал в галоп край колоната да ме търси. Когато ме намери, той се изхлузи от седлото и падна в краката ми. Беше Тристан, принц и престолонаследник на Кърнау. Изправи се, изтупа праха от наметалото си и ме прегърна.
— Сега можеш да си спокоен, Дерфел — воините от Кърнау вече пристигнаха. Всичко ще бъде наред — заяви той и ме разсмя.
— Изглеждаш добре, лорд принц.
— Отървах се от баща си — обясни той. — Пусна ме да излетя от клетката. Сигурно се надява някой сакс да ми сцепи главата с брадвата си — изкриви той лице, наподобявайки умиращ човек и аз плюх, за да предотвратя злото.
Тристан беше красив, добре сложен мъж с черна коса, двуостра брада и дълги мустаци. Кожата му имаше нездрав вид, а лицето му често изглеждаше тъжно, но днес бе грейнало от щастие. Когато предишната есен Тристан дойде с неколцина воини да се сражава за нас в долината Лъг, бе проявил своеволие, пренебрегвайки решението на баща си. Разбрахме, че за наказание крал Марк го затворил в една отдалечена крепост на северното крайбрежие на Кърнау, където го държал цяла зима. Но сега явно беше размислил и бе освободил сина си, за да вземе участие в тази кампания.
— Пак сме семейство — обясни Тристан.
— Какво семейство?
— Моят скъп баща — иронично се усмихна принцът — си взе нова булка. Иала от Брослианд — (Брослианд бе единственото останало британско кралство в Арморика, управляваше го Будик синът на Камран, женен за Анна, сестра на Артур, което означаваше, че Иала беше племенница на Артур).
— Поредната мащеха. Шестата, ако не се лъжа?
— Седмата — поправи ме Тристан. — И е само на петнадесет лета, а баща ми е поне на петдесет. Аз съм вече на трийсет! — добави мрачно той.
— И още ли не си се оженил?
— Още. Баща ми обаче се жени и за двама ни. Бедната Иала. След четири години, Дерфел, ще я умори като другите, но засега е щастлив с нея. Износва я, както износи и другите преди нея — Тристан ме прегърна през раменете. — Чувам, че си се оженил.
— Е, сватба нямаше, но ми сложиха оглавника.
— Легендарната Сийнуин, а? — засмя се той. — Браво, приятелю, браво на теб. Някои ден и аз ще намеря моята Сийнуин.
— Дано да е скоро, лорд принц.
— Ще трябва да е скоро! Остарявам! Истински старец! Оня ден видях бял косъм в брадата си, ето тук — пъхна той пръст някъде при брадичката. — Виждаш ли го?
— Само един ли трябва да виждам? — присмях му се аз — Та ти си заприличал на язовец — продължих да го дразня, макар че в черната му брада имаше не повече от три-четири посивели косъма. Тристан се засмя. Тогава край нас изтича роб с десетина вързани на каишки кучета.
— Това да не са хранителни запаси за критични обстоятелства — попита принцът.
— На Мерлин му трябват за някаква магия и неще да ми каже за какво.
Кучетата на стария друид ни създаваха куп неприятности — трябваше да ги храним, а нямаше с какво; държеха ни будни по цяла нощ, защото непрекъснато виеха и се дърляха с другите кучета, които придружаваха нашите воини.
Ден след пристигането на Тристан стигнахме до Понтс, където пътят пресичаше Темза — над реката римляните бяха направили чуден каменен мост. Очаквахме да намерим моста разрушен, но разузнавачите ни съобщиха, че той си е цял целеничък. За наше учудване все още бе цял, когато пристигна и основната част от войската ни.
Това беше най-горещият ден откакто бяхме тръгнали на поход. Артур забрани преминаването на моста докато не пристигне и обозът ни. Затова хората започнаха да се разхождат край реката. Мостът се състоеше от единайсет арки. На всеки бряг имаше по две, които издигаха нивото на пътя, за да го отведат към седемте арки, стъпили в самата река. Три ствола и други донесени от водата отломки се бяха натрупали от едната страна на моста, така че на запад реката беше по-дълбока и по-широка, отколкото на изток. Водата се блъскаше в струпания от самата нея бент и го покриваше с пяна. На отсрещния бряг имаше римско селище — няколко каменни сгради, оградени от останките на земен насип. А на нашия бряг голяма кула, издигната в началото на моста, пазеше пътя, който минаваше под нейната висока рушаща се арка. Върху арката все още личеше римски надпис. Артур ми го преведе. Надписът известяваше, че мостът е построен по заповед на император Адриан.
— Това «император» титла ли е? — попитах аз.
— Да.
— По-висш ли е императорът от краля?
— Императорът е господар на крале — обясни ми Артур. Мостът бе помрачил настроението му. Той се разходи край арките, стъпили на брега, после отиде до кулата и сложи ръка на каменната й стена, докато се взираше в надписа.
— Представи си, че двамата с теб искаме да построим такъв мост, как бихме го направили?
Вдигнах рамене.
— Ами от дърво, господарю. Подпорите от бряст, а за останалото ще нацепим дъбови стволове.
Той направи кисела физиономия.
— А ще стои ли тоя мост над реката по времето на нашите праправнуци?
— Те ще си построят свой мост.
Артур тупна по каменната стена.
— Никой от нас не може да прави такава каменна зидария. Никой не знае как да издигне каменна кула насред реката. Дори нямаме спомени за това как се прави такова нещо. Притежаваме огромно съкровище, което се топи пред очите ни с всеки изминал ден, а ние не знаем как да го задържим, нито как да го увеличим.
