— Няма ли да спре, за да защити Лондон? — попита Кунеглас. Сеграмор поклати глава.
— В Лондон живеят брити. На саксите не им харесва там. Той ще ни остави да вземем Лондон.
— В Лондон ще има храна — каза Кунеглас.
— Но за колко време, кралю господарю? — попита Артур. — А дори и да я вземем с нас, после какво? Вечно ще бродим така с надеждата, че Аел ще ни атакува? — Той се загледа в земята и мислите изостриха чертите на лицето му. Тактиката на Аел вече беше съвсем ясна — щеше да ни остави да вървим и да вървим, а неговите хора щяха винаги да са пред нас и да отнасят нанякъде всичко за ядене, докато се изтощим и обезверим и тогава сакските пълчища щяха да ни пометат.
— Трябва да го накараме да ни нападне — каза Артур.
— Как моля ви се? — бързо замига Мюриг срещу него, а в гласа му трептеше зла ирония.
Друидите, които ни придружаваха — Мерлин, Иорует и други двама от Поуис, седяха заедно в единия край на Съвета. Мерлин беше окупирал един удобен за сядане мравуняк и сега вдигна жезъла си, за да привлече погледите ни.
— Какво правите, когато искате нещо ценно? — попита тихо той.
— Взимаме си го — изръмжа Агравейн. Той командваше тежката кавалерия на Артур, за да може Артур да командва цялата армия.
— Когато искате нещо ценно от Боговете — уточни въпроса си Мерлин, — какво правите?
Агравейн вдигна рамене. Ние също мълчахме.
Мерлин се изправи и щръкна над всички.
— Ако искате нещо — заобяснява той сякаш беше учител, а ние ученици, — трябва да дадете нещо. Трябва да направите жертвоприношение. Това, което исках най-много на света, беше Свещения съд. Затова заложих живота си в неговото търсене и постигнах желанието си, но ако не бяха пожертвал душата си, нямаше да получа този дар. Трябва да пожертваме нещо.
Християнската вяра на Мюриг бе засегната и той не можа да устои на желанието да подразни друида.
— Да пожертваме вашия живот, лорд Мерлин, щом това е свършило работа последния път — засмя се той и погледна към оцелелите си свещеници, подканяйки ги да се присъединят към шегата.
Смехът замря, щом Мерлин насочи черния си жезъл към принца. Държеше го неподвижен — върхът бе на сантиметри от лицето на Мюриг и остана така дълго след като никой вече не се смееше. Мерлин продължи да стои с протегнат жезъл докато тишината стана непоносима. Агрикола реши, че трябва да подкрепи своя принц и прочисти гърлото си. Черният жезъл само трепна и пресече опита на Агрикола да се намеси. Мюриг се размърда неловко, но сякаш бе онемял. Почервеня, запремигва и се сгърчи. Артур се намръщи, но нищо не каза. Нимю се усмихна, предусещайки съдбата на принца, останалите наблюдавахме мълчаливо, някои от нас трепереха от страх, а Мерлин продължаваше да стои неподвижен. Накрая Мюриг не издържа на напрежението.
— Аз се пошегувах! — викна той отчаян. — Не исках да ви обидя.
— Каза ли нещо, лорд принц? — запита Мерлин разтревожено, уж думите на Мюриг го бяха изтръгнали от някакъв унес. Свали жезъла. — Трябва да съм се унесъл в сън посред бял ден. Докъде бях стигнал? А, да, до жертвоприношението. Кое е най-скъпото нещо, което притежаваме, Артур?
Артур се замисли за секунди.
— Имаме злато, сребро, моята ризница.
— Дрънкулки — отсече Мерлин презрително.
За малко се възцари тишина, после мъжете, наобиколили Съвета, започнаха да предлагат свои отговори на Мерлиновия въпрос. Някои свалиха огърлиците си и ги размахаха във въздуха. Други предложиха да пожертваме оръжия — един дори назова Екскалибур, мечът на Артур. Християните нямаха отговор, защото въпросът на Мерлин беше свързан с езически обичаи, така че християните можеха единствено да предложат своите молитви. Но един воин от Поуис реши, че е най-добре да пожертваме някой християнин. Идеята му предизвика шумни одобрителни възгласи. Мюриг отново почервеня.
— Понякога си мисля — проговори Мерлин след като всички замлъкнаха, изчерпали въображението си, — че съм обречен да живея сред идиоти. Целият свят ли е полудял с изключение на мен? Нима няма сред вас поне един нещастен ограничен глупак да се досети кое е най-скъпото нещо, което притежаваме? Нито един?
— Храната — обадих се аз.
— А — викна доволно Мерлин. — Браво на теб нещастен ограничен глупако! Храната, идиоти такива — захвърли обидата си той срещу Съвета. Плановете на Аел се основават на убеждението, че ние нямаме достатъчно храна, значи ние трябва да го накараме да си мисли, че имаме в изобилие. Трябва да похабим храната, както християните похабяват молитвата. Трябва да я пръснем в пустите небеса, трябва да я разпилеем, да я изхвърлим, трябва — той замълча, за да подчертае значението на следващата дума — да я пожертваме — завърши Мерлин и зачака някой да издигне глас и да му се противопостави, но никой не се обади. — Намери някъде наблизо удобно място за битка с Аел — заповяда друидът на Артур. — Гледай да не си избереш твърде силни позиции, нали не искаш саксът да се откаже от сражението. Ти го примамваш, помни това, значи трябва да го накараш да повярва, че може да те разгроми. Колко време ще му е необходимо да подготви силите си за битка?
— Три дни — отвърна Артур. Той предполагаше, че хората на Аел са пръснати, тъй като ни следяха отдалече, обградили ни отвсякъде. За два дни щяха да свият обръча и да го превърнат в стегната войска, а третият ден целият щеше да отиде за привеждането й в боен ред.
— На мен ще ми трябват два дни — каза Мерлин, — значи ще опечете твърд хляб, който да ни стигне за пет дни, колкото да не умрем от глад — заповяда той. — Дажбите не трябва да са много щедри, Артур, защото жертвоприношението трябва да е истинско. След това намери своето бойно поле и чакай. Останалото остави на мен, но искам Дерфел и десетина от неговите хора да свършат една тежка работа. А има ли някой тук, който да разбира от дърворезба? — извиси глас Мерлин, та да могат всички мъже, струпани около Съвета, да го чуят.
Той подбра шестима. Двама бяха от Поуис, един носеше щит със сокола на Кърнау, останалите бяха от Думнония. Дадоха им брадви и ножове, но никой не разбра какво ще правят, докато Артур не намери подходящо бойно поле.
Беше си харесал една широка равна местност, сред която имаше леко възвишение, увенчано с тисови дървета. Склонът не беше стръмен, но все пак щяхме да имаме предимството на по-високо разположените позиции. Артур заби щандартите ни на този хълм. Около тях изникна лагер от покрити с тисови клони колиби. Нашите копиеносци щяха да се подредят в кръг около бойните знамена и да посрещнат Аел, ако ни нападне както се надявахме. Хлябът, който щеше да поддържа живота ни докато чакаме саксите, беше изпечен в издълбани в земята пещи.
Мерлин избра за себе си едно място на северната страна на хълма. Там имаше полянка, оградена с осакатени елши и поток, бреговете му бяха обрасли с трева, той криволичеше на юг към далечната Темза. Мерлин заповяда на моите хора да повалят три дъбови дървета, да ги изчистят от клоните и кората. След това изкопаха три дупки, в които трябваше да бъдат поставени дъбовите стволове, но преди това друидът заповяда на шестимата резбари да направят от дърветата три отвратителни идола. Иорует помагаше на Нимю и Мерлин. Тримата работеха с удоволствие, защото задачата им даваше възможност да измислят най-противни и страшни черти. Образите не приличаха на никой от познатите Богове, но за Мерлин това нямаше значение. Идолите не са за нас, каза той, а за саксите. Така под негово ръководство дърводелците създадоха три ужасни същества с животински лица, женски гърди и мъжки гениталии. А когато фигурите бяха завършени моите хора оставиха другата си работа и изправиха трите идола в изкопаните ями. Мерлин и дърворезбарите трамбоваха земята в основата и колоните застанаха прави.
— Отца и сина — заподскача Мерлин весело край идолите, — и светият дух — изсмя се той.
Междувременно моите хора бяха струпали огромен куп дърва пред ямите и сега върху него нахвърляхме последните запаси от храната. Най-напред заклахме всички останали волове и метнахме тежките им тела върху купа, та топлата им кръв да се стече по дърветата. Върху воловете поставихме всичко, което бяха теглили — сушено месо, сушена риба, сирене, ябълки, зърно и боб. А върху тези скъпоценни запаси хвърлихме труповете на две току-що уловени сърни и един заклан овен. Главата на овена с извитите рога бе прикована към централния стълб.
