Саксите през цялото време ни наблюдаваха докато работехме. Бяха на другия бряг на потока и първия ден на два — три пъти хвърлиха срещу нас по някое копие, но после се отказаха от тези безполезни усилия и се задоволиха просто да ни наблюдават, заинтригувани от странните неща, които правехме. Усещах, че броят им нараства. Първият ден се виждаха едва десетина мъже сред далечните дървета, но вечерта на втория ден вече горяха поне двайсет огъня.
— Сега — рече Мерлин същата вечер — ще им покажем нещо интересно.
В кухненски гърнета взехме жар от запалените лагерни огньове на върха на възвишението и я отнесохме до огромната клада на полянката. Мушнахме жаравата в сплетените клони. Дърветата бяха зелени, но се разпалиха благодарение на сухата трева и клончета, които бяхме оставили най-отдолу. До падането на нощта огънят вече бушуваше. Пламъците осветяваха грубо издяланите идоли със зловещ блясък. Гъсти кълба дим се издигаха към небето и се отправяха към Лондон. Над изгладнелия ни лагер се разнесе изкусителна миризма на печено месо. Огънят пукаше и подкопаваше кладата, докато накрая тя се срути, изригвайки цели струи искри във въздуха. В свирепата горещина на пламъците мъртвите животни трепереха и се извиваха, сухожилията им се свиваха и опъваха, черепите им избухнаха. Топящата се мазнина засъска и лумна с бял пламък, който хвърли черни сенки върху трите грозни идоли. Кладата горя цяла нощ, изпепелявайки нашите последни надежди да си тръгнем от Лоегир без война до победа. Призори видяхме саксите да се промъкват към тлеещите останки и да ги оглеждат с любопитство.
След това зачакахме. Не стояхме съвсем бездейни. Наши конници отидоха на изток да разузнаят пътя към Лондон и съобщиха, че към нас се придвижват сакски отряди. Някои от нас сечаха дървета, с които положихме основите на един замък точно до рядката горичка на върха на възвишението. Нямахме нужда от тази сграда, но Артур искаше да създаде впечатлението, че изграждаме своя база дълбоко в Лоегир и оттук ще нападаме земите на Аел. Повярваше ли Аел в това, щеше да ни нападне със сигурност. Започнахме да правим и земен насип и тъй като нямахме подходящи сечива, успяхме да издигнем едно твърде ниско укрепление, но то изглеждаше достатъчно, за да внуши измамното впечатление, което целяхме.
Имахме си достатъчно работа, но въпреки това във войската настъпи разделение изпълнено с омраза. Едни подкрепяха Артур и Мерлин, а други, сред които и Мюриг, смятаха, че поначало сме възприели погрешна стратегия. Щяло да бъде много по-добре, твърдеше сега Мюриг, ако бяхме изпратили три или повече по-малки войски да завземат сакските крепости по границата. Трябвало да атакуваме и да предизвикваме, а не да влизаме в саморъчно направен капан в сърцето на Лоегир, където да умрем от глад.
— А може и да е прав — сподели с мен Артур на третата сутрин.
— Не, господарю — настоях аз и за да бъда по-убедителен посочих на север, където гъст дим издаваше присъствието на все по-нарастващото множество сакси, които се събираха отвъд потока. Артур поклати глава.
— Сега войската на Аел е там, но това не означава, че той ще атакува. Ще ни наблюдава, но ако има поне малко ум в главата, ще ни остави да изгнием тук.
— Бихме могли ние да го нападнем — предложих аз. Той отново поклати глава.
— Да поведеш войска между дървета и през поток в атака, значи да я поведеш към собствената й гибел. Единственият ни изход, Дерфел, е той да ни нападне. Просто се моли това да стане и то днес.
Но Аел не дойде, а беше петият ден след нападението на саксите над нашия обоз. Утре ще ядем трохи. След два дни щяхме да сме гладни като вълци, а след три щяхме да погледнем право в ужасните очи на поражението. Но каквото и да предричаха недоволстващите във войската, Артур не проявяваше безпокойство. Онази вечер той ме повика да се кача при него върху недовършената стена на нашия грубо граден замък. Слънцето бавно се спускаше към далечната Думнония. Покатерих се по трупите, набрах се на ръце и застанах върху най-горната греда.
— Погледни — посочи той на изток, където далеч на хоризонта имаше друго петно от сив дим, а под него, осветени от слънцето се виждаха къщите на един град — по-голям от всички градове, които познавах. По-голям от Глевум и от Кориниум, по-голям дори от Акве Сулис.
— Лондон — промълви с почуда Артур. — Надявал ли си се някога да го видиш?
— Да, господарю — отвърнах аз. Той се усмихна.
— Моят самоуверен Дерфел Кадарн — стоеше прав върху стената, хванал се за една грубо окастрена колона и не откъсваше поглед от големия град. Зад нас, в правоъгълника, образуван от четирите стени на дървената сграда, почиваха бойните коне. Горките животни вече бяха гладни, защото имаше много малко трева по изгорената от слънцето земя на възвишението, а ние не бяхме събрали фураж за тях.
— Не е ли странно — каза Артур, все още загледан в Лондон, — че Ланселот и Сердик вече може да са влезли в битка, а ние няма как да разберем.
— Моли се Ланселот да победи — мрачно го посъветвах аз.
— Това и правя, Дерфел — отвърна той. Тропна с крак по недовършената стена и изведнъж изтърси — Какъв шанс има Аел! Би могъл да посече тук най-добрите воини на Британия. И до края на годината, Дерфел, неговите хора могат да завладеят земите ни и да отидат чак до Севърнско море. И всичко ще бъде загубено. Цяла Британия! Загубена — повтори той сякаш тази мисъл го забавляваше. После се извъртя и погледна към конете. — Винаги можем да ги изядем. С месото им ще оцелеем още седмица — две.
— Господарю! — възмутих се аз от тази проява на песимизъм.
— Не се тревожи, Дерфел — засмя се той, — аз изпратих вест на нашия стар приятел Аел.
— Така ли?
— Жената на Сеграмор. Мала се казва. Какви странни имена имат тия сакси. Познаваш ли я?
— Виждал съм я, господарю.
Мала беше високо момиче с дълги мускулести крака и широки рамене. Сеграмор я беше пленил при един от своите набези в края на предишната година. Тя очевидно бе приела съдбата си безропотно. Откритото й лице рядко изразяваше някакви емоции. Като изключим гъстата златиста коса, която ограждаше това лице, в него нямаше нито една особено привлекателна черта, но въпреки това Мала притежаваше странен чар — чарът на едно голямо, силно, бавно, грубо същество. Тя бе спокойна и мълчалива като своя любим нумидиец.
— Ще се престори, че е избягала от нас — обясни ми Артур, — дори може би в този момент разправя на Аел как сме решили да прекараме идващата зима тук. Казва му, че Ланселот ще се присъедини към нас с още триста копиеносци, понеже се нуждаем от неговата подкрепа — много от моите хора са болни и се чувстват твърде слаби, въпреки че ямите ни са пълни с хубава храна — усмихна се той. — Изобщо плете безкрайни измислици, или поне се надявам, че е така.
— А може би му казва истината — мрачно предположих аз.
— Може — съгласи се той безгрижно. Загледа се във върволицата мъже, които носеха вода с кожени мехове — пълнеха ги от изворчето, дето ромолеше на южния склон. — Сеграмор обаче й вярва — добави Артур, — а аз отдавна съм се научил да вярвам на Сеграмор.
Направих знака против злото.
— Аз не бих пуснал моята жена да отиде в лагера на врага.
— Тя сама пожела. Саксите нямало да я наранят. Май баща й е един от техните старейшини.
— Дано да обича Сеграмор повече от баща си.
Артур сви рамене. Рискът вече беше поет и колкото и да го обсъждахме не можехме да отстраним опасностите, които влечеше след себе си. Затова той смени темата.
— Искам де се върнеш в Думония, когато всичко това свърши.
— С удоволствие, господарю, стига да ми обещаеш, че Сийнуин ще бъде в безопасност там — отвърнах аз. Той махна с ръка, но това не можеше да изтрие страховете ми. — Разправят ми за някакво убито куче и как кървавата му кожа била хвърлена върху саката кучка.
Артур се извъртя, спусна краката си и скочи в импровизираната конюшня. Избута един кон и ми махна да слеза и аз. Там долу никой не можеше да ни види, нито да ни чуе. Скочих и аз. Артур беше ядосан.
— Повтори какво си чул — заповяда ми той.
— Че някакво куче било убито — казах аз — и кървавата му кожа била метната върху саката кучка.
— И кой е направил това?
— Приятел на Ланселот — отвърнах аз, не исках да споменавам името на жена му. Той удари с юмрук по неравната дървена стена и стресна най-близките коне.
