цялата войска, макар че Артур непрекъснато отхвърляше подобна възможност. Според него задачата ни беше да заставим саксите да приемат битка, така че нямаше защо да мечтаем за руините на един мъртъв град. Но Мерлин не беше съгласен с това.
— Не идвам с вас, за да видя шепа мъртви сакси — каза ми той с презрение. — Каква полза ще има от мен докато вие избивате сакси?
— Разбира се, че ще има полза, господарю — уверих го аз. — Вашите магии плашат врага.
— Не ставай смешен, Дерфел. Всеки глупак може да подскача на един крак насам-натам пред войската, да криви лице и да проклина. Нямаш нужда от много умения, за да плашиш саксите. Дори смехотворните друиди на Ланселот биха могли да се справят с това! Не че са истински друиди, ама нейсе.
— Не са ли?
— Разбира се, че не са! За да си истински друид, трябва да учиш. Трябва да те изпитат. Да убедиш други друиди, че познаваш работата си, а аз никога не съм чувал някой друид да е изпитвал Динас и Лавейн. Освен ако Танабурс ги е изпитвал, а той пък е един друид… Явно не е бил от добрите, щом те е оставил жив. Не мога да уважавам некадърници.
— Но те правят магии, господарю.
— Правят магии! — изцвили той. — Единият от тия нещастници ти вади яйце от дрозд и ти си мислиш, че това е магия. Всеки дрозд може да го направи. Виж ако ти покажат яйце от овца, тогава може да се замислиш.
— Той извади и звезда, господарю.
— Дерфел! Какъв невероятен наивник си ти! — възкликна той. — Звезда, изрязана с ножици от пергамент. Чух за тази звезда. Не се бой, никаква опасност не заплашва скъпата ти Сийнуин. Ние с Нимю заровихме три черепа и… Е, няма нужда да ти разправям подробностите, но можеш да бъдеш сигурен, че ако ония мошеници само се доближат до Сийнуин, ще се превърнат в обикновени зелени змии. Тогава ще могат да си снасят яйца докато умрат.
Благодарих на Мерлин за магията. После го попитах защо всъщност тръгва с войската след като няма намерение да ни помогне срещу Аел.
— Заради свитъка, разбира се! — потупа той джоба на дългата си дреха.
— Свитъкът на Каледин ли?
— Че има ли друг? — изрепчи ми се той.
Свитъкът на Каледин беше съкровището, което Мерлин намери в Инис Трийбс и в неговите очи, този пергамент бе не по-малко ценен от всички Съкровища на Британия взети заедно. И нищо чудно, защото древният свитък описваше тайната на Съкровищата. На друидите им е забранено да записват каквото и да било, защото вярват, че който запише заклинание ще загуби магическата си сила. Така всичките им познания и ритуали се предават само от уста на уста. Но римляните толкова се страхували от британската религия, че преди да нападнат Инис Мон, подкупили един друид на име Каледин и го убедили да продиктува на някакъв римски писар всичко, което знае. Така в резултат на това предателство било запазено цялото древно познание на Британия. Мерлин ми беше разправял, че много от старите познания са забравени през изминалите векове, защото римляните жестоко преследвали друидите. Но сега благодарение на свитъка на Каледин Мерлин можеше да възвърне загубената мощ.
— И в свитъка се споменава Лондон, така ли? — осмелих се да попитам.
— Вай, вай, колко си любопитен — подигра ми се Мерлин, но после, дали защото беше чуден ден, или просто защото Мерлин бе в слънчево настроение, не знам, но той размисли и реши да задоволи любопитството ми. — В Лондон се намира последното от Съкровищата на Британия. Или поне се е намирало — добави колебливо. — Заровено е там. Мислех да ти дам една лопата, та да го изкопаеш, ама ти ще вземеш пак да забъркаш някоя каша. Спомни си само какво направи на Инис Мон! Обсадени и врагът ни превъзхожда по брой. Непростимо. Така че реших сам да свърша тази работа. Най-напред, разбира се, трябва да открия къде е заровено, а това може да се окаже трудничко.
— А затова ли, господарю, доведохте кучетата? — попитах аз, защото двамата с Нимю бяха събрали цяла глутница мръсни помияри, които сега придружаваха войската. Мерлин въздъхна.
— Позволи ми да ти дам един съвет, Дерфел. Когато си купиш куче, недей да лаеш вместо него. Аз знам за какво са тия кучета, Нимю знае, а ти не. Такава е волята на Боговете. Други въпроси имаш ли? Или ще ме оставиш да се порадвам на тазсутрешната разходка? — Мерлин удължи крачка, думкайки в земята с големия си черен жезъл на всяка стъпка.
Щом отминахме Калева, пред нас запушиха големи сигнални огньове, които известяваха за появата ни. Видеха ли дима, саксите, където и да се намираха в този момент, трябваше да подложат земята на опустошение. Изпразваха зърнените складове, изгаряха къщите и отвеждаха добитъка. А Аел винаги се оттегляше на един ден пред нас и по този начин ни увличаше все по-навътре в опустошената земя. Когато пътят минаваше през гори, винаги намирахме прегради от повалени дървета. Случваше се докато нашите хора се бореха с тежките стволове от някъде да профучи стрела или копие и да отнеме нечии живот или пък от гъстите храсталаци изкачаше някое от големите бойни кучета на саксите. Но това бяха единствените атаки на Аел, нито веднъж не построи стена от щитове срещу нас. Той отстъпваше, ние напредвахме и всеки ден вражи копия и стрели отнемаха живота на един-двама от нашите.
Много повече жертви взимаха болестите. Същото ни се случи преди битката в долината Лъг — щом се събере голяма армия, Боговете винаги изпращат болести. Болните воини ужасно ни бавеха, но трябваше да вървят с нас, защото иначе трябваше да ги оставим на сигурно място и да им оставим копиеносци да ги пазят от сакските бойни отряди, които непрекъснато обикаляха фланговете ни. През деня ги виждахме в далечината, а нощем огньовете им блещукаха на хоризонта. Всъщност не ни бавеха толкова болните, колкото самото придвижване на огромното мнозинство, съставляващо нашата войска. За мен е непонятно как трийсет копиеносци могат с лекота да изминат двайсет мили за един ден, а двайсет пъти по-голяма войска колкото и да се старае, не може да мине повече от осем-девет мили за същото време. Ориентирахме се по римските камъни, вкопани край пътя, които отбелязваха броя на милите до Лондон. След известно време престанах да ги гледам, за да не ме подтискат мислите за изминатия път.
Волските коли също ни бавеха. С нас имаше четиридесет големи каруци, в които бяхме натоварили храната и резервните оръжия и те се влачеха със скоростта на охльови зад нас. Ариергардът беше под командването на принц Мюриг. Той се суетеше около каруците, постоянно ги броеше и все се оплакваше, че копиеносците отпред вървели прекалено бързо.
Славните конници на Артур яздеха начело на войската. Бяха петдесет на брой, всички с големи космати коне, отглеждани дълбоко във вътрешността на Думнония. Други конници, които за разлика от воините на Артур не бяха облечени с плетени ризници, яздеха напред като разузнавачи. Някои от тях не се връщаха, но не след дълго намирахме отсечените им глави, оставени на пътя.
Основната част от войската се състоеше от петстотин копиеносци. Артур реши да не взима опълченци, защото тези земеделци рядко носеха подходящи оръжия. Така че всички ние бяхме воини заклели се да служат на някои военачалник, всички бяхме въоръжени с копия и щитове, а повечето имаха и мечове. Не всеки можеше да си позволи да има меч, но Артур беше разпратил заповед из цяла Думнония домакинствата, в които има меч, но няма воин под клетва, да предадат оръжието. По този начин бяха събрани осемдесет меча, които Артур раздаде на воините от нашата армия. Някои от нас — малцина — носеха пленени сакски бойни брадви, макар други, като мен, да не харесваха това неповратливо оръжие.
И за всичко това бе платено? За мечовете и новите копия, за новите щитове и каруците, за воловете, брашното, ботушите, щандартите, юздите, казаните за готвене, шлемовете, наметалата, ножовете, подковите за конете, осоленото месо? Артур се засмя като видя удивената ми физиономия.
— Благодарение на християните, Дерфел.
— Дали са още пари? — не повярвах аз. — Мислех, че в това виме вече няма мляко.
— Сега вече наистина няма — каза Артур мрачно, — но не е за вярване колко пари събраха техните светилища, когато предложихме да превърнем пазителите им в мъченици, а още по-малко ще повярваш като разбереш в какви размери обещахме да върнем този заем.
— А ние върнахме ли въобще парите на епископ Сенсъм? — сетих се да попитам аз. Манастирът в Инис Уидрин, поверен на Сенсъм, бе осигурил съкровището, което убеди Аел да не воюва с нас по време на есенната кампания, завършила в долината Лъг. Артър поклати глава.
