— Трябваше да убием брат ти в Беноик — изръмжа Кълхуч на Галахад.
— Да ми прости Бог — отвърна Галахад, — но май си прав.
Два дни след това пристигна Кунеглас и вечерта имаше Военен съвет, а след съвета под оградената с ореол луна и под светлината на пламтящи факли ние обрекохме копията си на войната срещу саксите. Ние, воините на Митра, потопихме остриетата на своите копия в бича кръв, но не се събрахме да избираме нови посветени. Нямаше нужда, Ланселот с покръстването си беше избегнал унижението да бъде отхвърлен, макар че за всички нас бе истинска мистерия как християнин може да държи на служба при себе си друиди.
В този ден дойде и Мерлин. Той ръководеше всички езически ритуали. Помагаше му Иорует от Поуис, но от Динас и Лавейн нямаше и следа. Пяхме бойната песен на Бели Маур, измихме копията си в кръв и се зарекохме да избием всички сакси. На следващия ден тръгнахме.
Саксите в Лоегир имаха двама влиятелни вожда. И те като нас имат големи вождове и по-незначителни крале, които властват над отделни племена. Някои от тези племена дори не се смятат за сакси, ами казват, че са англи или юти. Ние обаче наричахме всички сакси и познавахме само двама важни крале — Аел и Сердик. Те се ненавиждаха взаимно.
По онова време по-известният, разбира се, беше Аел. Той величаеше себе си с титлата «бретуалда», което на сакски ще рече «владетелят на Британия». Земите му се простираха на юг от Темза чак до границата на далечната Елмет. Неговият съперник Сердик владееше южното британско крайбрежие и територията му граничеше само със земите на Аел и с Думнония. Аел беше по-възрастен от Сердик, с повече земи и по-голяма войска, затова ние го смятахме за нашия основен враг. Вярвахме, че след като разгромим Аел, лесно ще се справим със Сердик.
Принц Мюриг от Гуент, дошъл на Военния съвет омотан с тогата си и с нелеп бронзов венец върху рядката си светлокестенява коса, предложи друга стратегия. С обичайната за него неувереност и привидна скромност той предложи да сключим съюз със Сердик.
— Нека се бие за нас! — каза Мюриг. — Той ще нападне Аел от юг, а ние ще ударим от запад. Знам, че не съм никакъв стратег — усмихна се принцът превзето, очаквайки някой от нас да каже противното, но всички сякаш си глътнахме езиците, — все пак и за най-невежия е ясно, че е по-добре да воюваш с един враг, отколкото с двама.
— Но ние имаме двама врагове — простичко напомни Артур.
— Така е наистина, вече подчертах това, лорд Артур. Но моето предложение, ако, разбира се, можете да го схванете, е да направим единия от тях наш приятел — Мюриг стисна ръцете си и примигна срещу Артур. — Съюзник — добави той, в случай, че Артур още не беше разбрал.
— Сердик — започна Сеграмор на своя ужасен британски, — няма чест. За него е толкова лесно да престъпи клетва, колкото за свраката да строши врабчово яйце. Не сключвам аз мир с такъв човек.
— Не можете да разберете — възропта Мюриг.
— Не сключвам мир с него — прекъсна го Сеграмор, изговаряйки бавно всяка дума, както се говори на малко дете. Принцът се изчерви и замълча. Страх го беше почти до смърт от нумидийския воин и нищо чудно, защото славата на Сеграмор беше толкова страшна, колкото и видът му. Лордът на Камъните беше висок мъж, слаб и бърз като камшик. Косата и кожата му бяха катранено черни. Издълженото му лице, набраздено от множество белези, получени в безброй битки, бе винаги намръщено, но под тази маска се криеше забавен и дори великодушен характер. Макар и да не владееше нашия език добре, Сеграмор можеше с часове да разказва край лагерния огън своите увлекателни приказки за далечни земи. Но повечето хора го познаваха единствено като най-страшния от воините на Артур, неумолимия Сеграмор страховит в битка и мрачен в мир. За саксите той беше черен зъл дух, изпратен от подземния свят. Аз обаче го познавах добре и го харесвах. Всъщност именно Сеграмор ме беше посветил в тайните на Митра и именно той се би рамо до рамо с мен в онзи дълъг и кървав ден в долината Лъг.
— Взел си е едно голямо сакско момиче сега — пошепна ми Кълхуч по време на съвета, — висока като върлина, а косата й като купа сено. Затова е отслабнал толкова.
— Ти като имаш три жени защо не си отслабнал — мушнах пръст в масивното му тяло.
— Аз ги гледам как готвят, Дерфел, а не как изглеждат и по това ги избирам.
— Имаш ли нещо да добавиш, лорд Кълхуч? — попита Артур.
— Не, братовчеде — весело отвърна Кълхуч.
— Тогава да продължим — обърна се Артур към Сеграмор и го попита какво мисли за възможността хората на Сердик да подкрепят Аел. Нумидиецът бе пазил границата ни със саксите през цялата зима и добре ги познаваше, но сега само вдигна рамене и заяви, че от Сердик всичко може да се очаква. Сеграмор беше чул, че двамата с Аел се срещнали и разменили дарове, но нямаше сведения да са сключили съюз. Според Сеграмор Сердик щеше да остави Аел да изтощава силите си срещу нас и докато думнонската войска си върши работата, той вероятно ще нападне по крайбрежието с надеждата да завладее Дурновария.
— Ако сключим мир с него… — опита отново Мюриг.
— Няма да сключваме мир с него — грубо го прекъсна крал Кунеглас. Той беше единственият крал сред присъстващите на съвета и единственият по-висш по ранг от престолонаследника на Гуент така че мнението на Кунеглас най-сетне затвори устата на Мюриг.
— Има още нещо, което трябва да знаете — предупреди ни Сеграмор. — Саксите вече имат кучета. Големи кучета — разтвори ръце той, за да ни покаже огромните размери на сакските бойни кучета. Всички бяхме чували за тези зверове и се страхувахме от тях. Разправяха, че саксите пускали кучетата секунди преди двете стени от щитове да се сблъскат и зверовете били толкова свирепи, че можели да направят огромни дупки в стената на противника и след това саксите атакували точно там.
— Аз ще се справя с кучетата — заяви Мерлин. Това бе единствената намеса на Мерлин по време на този военен съвет, но неговото спокойствие и увереност заличиха страховете на някои поизплашени воини. Неочакваното присъствие на Мерлин сред войската само по себе си внушаваше сигурност, защото той притежаваше Свещения съд и сега бе по-могъщ от всякога, дори в очите на християните. Всъщност повечето хора не разбираха предназначението на Свещения съд, но бяха доволни, че друидът изяви желание да придружи войската. С Артур начело и Мерлин до нас — как можехме да загубим?
След това Артур разпредели силите. Крал Ланселот с копиеносците на Силурия и един думнонски отряд щеше да пази южната граница от Сердик. Всички останали трябваше да се съберем при Каер Амбра и да тръгнем на изток по долината на Темза. Ланселот се направи на недоволен задето го отделяха от основната ударна сила, насочена срещу Аел, но Кълхуч, като чу разпорежданията на Артур, учудено поклати глава.
— Тоя отново се измъква от битката, Дерфел! — прошепна ми той.
— Не и ако Сердик го атакува — напомних му аз. Кълхуч хвърли поглед към Ланселот, застанал между двамата близнаци Динас и Лавейн.
— Пък и остава близо до своята покровителка, нали така? Не бива да се отдалечава прекалено от Гуинивиър иначе ще трябва сам да се оправя.
Не ме интересуваше. Олекна ми като разбрах, че Ланселот и хората му няма да бъдат в основната войска — по-спокойно щях да се изправя срещу саксите без да се оглеждам за внуците на Танабурс или да си мисля за някой силурски меч вдигнат зад гърба ми.
И тръгнахме. Армията беше неугледна, съставена от войските на три британски кралства. Някои от по- далечните ни съюзници още не бяха пристигнали. Очаквахме обещани подкрепления от Елмет и дори от Кърнау, но те щяха да се присъединят към нас при римския път, който минаваше югоизточно от Кориниум и след това поемаше на изток към Лондон.
Лондон. Римляните му викали Лондиниум, а преди това мястото се наричало просто Лондо, което според Мерлин означавало «диво място». Лондон бе нашата цел. Някога той бил голям град — най-големият в цяла римска Британия, а сега се рушеше в центъра на земите, откраднати от Аел. При едно славно нападение Сеграмор стигнал до стария град и влязъл вътре. Според него бритите там били наплашени до смърт от новите си господари. Сега се надявахме, че ще върнем свободата на тези хора. Надеждата възпламени
