Той се опита да изчисти тревата от мокрите си дрехи и сопнато ми отговори:
— Бог ме призова да свърша по-висши дела.
— Разкажи ми за тях.
Той ме погледна, очите му бяха пълни с омраза, но страхът надделя.
— Бог ме призова да застана до крал Ланселот, лорд Дерфел. А Неговата милост смекчи сърцето на принцеса Гуинивиър. Тая надежди, че и тя някои ден ще види неугасващата Му светлина.
Това ме разсмя.
— Тя вижда светлината на Изида, епископе, и ти много добре знаеш. Освен това те мрази, боклук такъв, така че кажи какво си и дал, та си я накарал да промени решението си.
— Аз да й дам на нея? — престори се той на удивен. — Че какво мога аз да дам на една принцеса? Аз нямам нищо, аз съм беден, за да служа на Господа, аз съм само един скромен свещеник.
— Ти си една крастава жаба, Сенсъм. Мръсотия под ботушите ми — плюх, за да прогоня злото. От думите му предположих, че идеята за покръстването на Ланселот е била негова, и че именно тази идея бе спасила силурския крал от унижението да бъде отхвърлен от Митра. Но не вярвах, че това предложение е било достатъчно, за да помири Гуинивиър със Сенсъм и неговата религия. Той сигурно й беше дал нещо или й беше обещал нещо. Знаех, че няма да си признае, затова само плюх още веднъж, а той, решил, че храчката е знак да си върви, пъргаво затича към града.
— Хубаво представление — каза хапливо единия от двамата друиди.
— А пък лорд Дерфел Кадарн — добави другият — се слави с вкус към хубавото.
Щом погледнах към него, той кимна и се представи.
— Динас.
— А аз съм Лавейн — каза другарят му. И двамата бяха високи, с телосложение на воини, а лицата им бяха твърди и самоуверени. Дрехите им бяха ослепително бели. И двамата имаха дълги черни коси, грижливо вчесани — взискателност, която изглеждаше някак смразяваща на фона на техните каменни лица. Безизразните им лица ми напомняха на Сеграмор. Пълна противоположност на Артур, който беше прекалено нервен и неспокоен, докато Сеграмор и някои други велики воини, стояха с каменни лица, които смразяваха противника в битка. Аз например никога не изпитвам страх, когато срещу мен има шумен враг, но съм нащрек при спокоен противник, защото тези мъже са най-опасни. Тия двама друиди притежаваха същата спокойна увереност. Освен това много си приличаха и аз предположих, че са братя.
— Ние сме близнаци — каза Динас, сякаш прочел мислите ми.
— Като Амхар и Лохолт — добави Лавейн, махвайки към синовете на Артур, които още стояха с извадени мечове. — Но могат да ни различават, защото аз имам белег тук — Лавейн докосна дясната си буза, където една бяла черта се врязваше в рошавата му брада.
— Спомен от долината Лъг — намеси се Динас. Подобно на брат си и той имаше невероятно дълбок глас, прекалено дрезгав за неговата възраст.
— Видях Танабурс в долината Лъг — казах аз, — помня и Иорует, но мисля, че нямаше други друиди във войската на Горфидид.
Динас се усмихна.
— В долината Лъг се бихме като воини.
— И оставихме там нашия дял убити думнонци — добави Лавейн.
— Подстригахме се за друиди веднага след битката — обясни Динас. Гледаше ме без да мига и без да отмества очи. — А сега — продължи той — служим на крал Ланселот.
— Неговите клетви са и наши клетви — включи се отново Лавейн. В думите му звучеше някаква далечна заплаха.
— Как може друиди да служат на християнин? — предизвиках ги аз.
— Като използват по-стари магии заедно със своите, разбира се — отговори Лавейн.
— А ние наистина правим магии, лорд Дерфел — добави Динас, вдигна празната си ръка, сви я в юмрук, обърна я и разтвори пръсти — на дланта му лежеше яйце на дрозд. Той го захвърли небрежно. — Служим на крал Ланселот по собствена воля. Неговите приятели са и наши приятели.
— А неговите врагове са и наши врагове — завърши Лавейн вместо брат си.
— А ти — не можа да се сдържи синът на Артур Лохолт и се присъедни към това предизвикателство — ти си враг на нашия крал.
Погледнах към двамата по-млади близнаци — неопитни и непохватни младежи, които се отличаваха с прекомерна гордост и твърде малко разум. И двамата бяха наследили издълженото скулесто лице на баща си, но не приличаха на него, защото чертите им бяха изкривени от раздразнителния им нрав и дълбока обида.
— И защо да съм враг на твоя крал, Лохолт? — попитах го аз.
Той не знаеше какво да каже и никой от другите не отговори вместо него. Динас и Лавейн бяха твърде умни, за да започнат кавга тук, въпреки че наблизо стояха копиеносците на Ланселот. До мен бяха Кълхуч и Галахад, а отвъд бавните води на Чърн имаше десетки воини, които биха застанали на моя страна. Лохолт се изчерви, но не каза нищо.
Блъснах меча му настрана с Хюелбейн и се приближих плътно до него.
— Послушай съвета ми, Лохолт — казах му тихо. — Избирай враговете си по-мъдро, отколкото приятелите си. Няма за какво да се карам с теб, нито пък имам желание за това, но ако ти искаш да бъдем врагове, тогава мога да те уверя, че нито любовта ми към баща ти, нито моето приятелство с майка ти може да ме спре да вкарам Хюелбейн в корема ти и да закопая душата ти в някое торище — скрих меча в ножницата. — А сега върви.
Той примигна срещу мен, но нямаше кураж да се бие. Отиде да вземе коня си и Амхар тръгна с него. Динас и Лавейн се засмяха, а Динас дори ми се поклони. — Победа! — изръкопляска той.
— Разгромени сме — каза Лавейн, — пък и какво друго можехме да очакваме от един Воин на Свещения съд? — добави той с присмех.
— И убиец на друиди — обади се Динас, без никакъв присмех.
— Нашият дядо Танабурс — довърши Лавейн и аз си спомних, че в Лейн Галахад ме беше предупредил за враждебното отношение на тези двама друиди към мен.
— Хората вярват, че е много глупаво да убиеш друид — продължи Лавейн с дрезгавия си глас.
— Особено ако този друид е нашият дядо — намеси си Динас. — Той ни беше като баща.
— Защото баща ни умря — каза Лавейн.
— Когато бяхме малки — довърши Динас.
— От нечиста болест — обясни Лавейн.
— И той беше друид — отново се обади Динас. — Той ни научи да правим заклинания. Можем да предизвикваме мана по житата.
— Можем да накараме жените да стенат — каза Лавейн.
— И да вкисваме млякото.
— Още докато е в гърдите на родилките — добави Лавейн, обърна се рязко и с поразителна подвижност се метна на седлото.
Брат му скочи на другия кон и пое юздите.
— Можем да правим и друго освен да разваляме мляко — каза мрачно Динас и точно както преди протегна празната си ръка, сви я в юмрук, обърна я и отново я отвори — на дланта му имаше петолъчна звезда, изрязана от пергамент. Усмихна се, после разкъса пергамента на парченца и ги пръсна из тревата.
— Можем да заличаваме звезди — каза той за сбогом и заби пети в хълбоците на коня.
Двамата се отдалечиха в галоп. Аз плюх. Кълхуч донесе копието ми, което бях изпуснал някъде, и ми го подаде. — Кои бяха тия, мътните да ги вземат? — попита той.
— Внуци на Танабурс — плюх аз за втори път срещу злото. — Вълчетата на един лош друид.
— И могат да заличават звезди? — гласът му звучеше несигурно.
— Само една звезда — не откъсвах аз очи от двамата ездачи. Знаех, че Сийнуин беше в безопасност в замъка на брат си, но знаех също, че ще трябва да убия двамата близнаци от Силурия, ако исках да си остане в безопасност. Проклятието на Танабурс още тегнеше над мен и носеше имената на Динас и на Лавейн. Плюх за трети път, пипнах и дръжката на Хюелбейн за щастие.
