Кърнау със съобщение за предприетото от Артур. След това двамата с Артур се понесохме с конете си на югозапад, за да се срещнем с прегрешилите влюбени. ПРидружаваха ни десетина от моите копиеносци.
Пътуването бе доста приятно въпреки деликатния проблем, който бяхме тръгнали да разрешаваме. Деветте мирни години бяха осигурили благоденствието на плодородната ни страна и ако лятото си останеше така топло, независимо от мрачните предсказания на Кълхуч, и този път щяхме да съберем богата реколта. Артур искрено се радваше на добре обработените ниви и на новите зърнохранилища. Поздравяваха го във всеки град и във всяко село и винаги с топлота. Детски хорове пееха в негова чест, хората му поднасяха дарове в краката — куклички от царевични стебла, кошници с плодове или лисича кожа. Той раздаваше злато срещу тези подаръци, обсъждаше местните проблеми на селището, разговаряше с местния магистрат и едва тогава продължавахме пътя си. Единственият неприятен случай бе резултат от враждебното отношение на християните. Почти във всяко село имаше малка група християни, които крещяха проклятия срещу Артур и преставаха едва когато съседите им ги избутваха на някъде. Навсякъде имаше нови църкви, построени обикновено на места, където преди се бяха събирали езичници на поклонение — било свещен кладенец, или извор. Църквите бяха рожба на усърдните мисионери на Сенсъм и аз се чудех защо ние езичниците не изпозвахме усърдието на такива мъже, които да пътуват из страната и да проповядват езическите вярвания сред селяните. Новите църкви на християните, трябва да призная, бяха малки, почти колиби, направени от преплетени клони, измазани с кал, покрити със сламен покрив и с кръст закован на един от подпорните стълбове, но броят им непрекъснато растеше. А по-злобните свещеници от тази църкви проклинаха Артур за това, че е езичник и мразеха Гуинивиър за нейната привързаност към Изида. Тази омраза изобщо не безпокоеше Гуинивиър, но Артур не понасяше, когато хората се ненавиждаха заради религиозните си различия. По време на това пътуване до Иска той често спираше, за да разговаря с християните, които съскаха срещу него, но усилията му бяха напразни. Християните не се интересуваха от това, че Артур бе дал на тази страна мир, нито че те самите бяха достигнали очевидно благосъстояние, интересуваха се само от това, че Артур бе езичник.
— Като саксите са — каза ми мрачно Артур, когато зад нас остана поредната враждебно настроена група християни, — няма да се успоокоят докато не покръстят всички ни.
— Значи трябва да постъпим с тях, както постъпихме със саксите, господарю — предложих аз. — Да ги настроим един срещу друг.
— Те вече воюват помежду си — каза Артур. — Ти разбираш ли този спор за пелагийството?
— Изобщо нямам желание да го разбирам — отвърнах аз презрително, макар че всъщност този спор ставаше все по-ожесточен — една част от християните обвиняваха другите в ерес, като и двете страни вече даваха жертви. — А ти разбираш ли го?
— Така мисля. Пелагий не иска да вярва, че злото е вътрешно присъщо на човека, докато хора като Сенсъм и Емрис казват, че ние всички се раждаме със злото в душата — Артур замълча. — Предполагам, че ако аз бях християнин — продължи той, — щях да бъда привърженик на Пелагий — Артур отново замълча, а аз си помислих за Мордред и реших, че е напълно възможно Сенсъм и Емрис да са прави и хората наистина да се раждат зли, но нищо не казах, а Артур отново се обади — Аз вярвам в хората, много повече отколкото в който и да е Бог.
Плюх срещу злото, което думите му можеха да ни навлекат.
— Често си мисля как ли можеха да се променят нещата, ако Мерлин бе запазил своя Свещен съд.
— Онова старо гърне ли? — засмя се Артур. — Не се бях сещал за това от години! — той се усмихна при спомена за онези отдавна отминали дни. — Нищо нямаше да се промени, Дерфел — продължи той. — Понякога си мисля как Мерлин прекара целия си в живот в търсене и събиране на Съкровищата, а когато най-сетне ги намери, нищо не можа да направи с тях! Не му стигна смелост да се опита да задейства магическата им сила, защото подозираше, че нищо няма да се случи.
Загледах се в меча, който висеше на бедрото му, едно от тринадесетте Съкровища, но не му казах нищо, защото бях обещал на Мерлин да не разкривам на Артур истинската сила на Екскалибур.
— Да не би да мислиш, че Мерлин сам е запалил собствената си кула? — попитах аз.
— Минавало ми е през ума — призна той.
— Не — твърдо заявих аз. — Той вярваше. И според мен дори сега понякога се надява, че ще живее достатъчно дълго, за да намери отново Съкровищата.
— Тогава май ще е по-добре да побърза — каза мрачно Артур — едва ли му е останало много време.
Онази нощ прекарахме в двореца на римския управител, живял в Иска, където сега живееше Кълхуч. Той беше в мрачно настроение, не заради Тристан, а защото градът бе станал развъдник на християни- фанатици. Само седмица преди това банда млади християни бе вилняла в езическите храмове в града — съборили статуите на Боговете и размазали изпражнения по стените. Копиеносците на Кълхуч бяха хванали някои от осквернителите и ги бяха напъхали в затвора, но Кълхуч се тревожеше за бъдещето.
— Ако сега не разбием тия копелета — каза той, — те ще тръгнат на война заради своя Бог.
— Глупости — отсече Артур.
Кълхуч поклати глава.
— Те искат крал християнин, Артур.
— Ще имат Мордред догодина — отвърна Артур.
— Той християнин ли е? — попита Кълхуч.
— Ако изобщо е някакъв — намесих се аз.
— Но те не искат Мордред — мрачно каза Кълхуч.
— Ами кого тогава? — попита Артур, най-сетне заинтригуван от предупрежденията на братовчед си. Кълхуч се поколеба, после сви рамене.
— Ланселот.
— Ланселот! — това като че ли развесели Артур. — Та не знаят ли, че той продължава да държи отворени езическите храмове в своето кралство?
— Нищо не знаят за него — отвърна Кълхуч, — и не искат да знаят. Те мислят за него по същия начин, по който хората мислеха за вас през последните години от живота на Утър. Мислят за него като за спасител.
— И от какво ще ги спасява? — попитах аз презрително.
— От нас езичниците, разбира се — отговори Кълхуч. — Те твърдят, че Ланселот е християнският крал, който ще поведе всички християни към рая. И знаете ли защо? Заради оня морски орел на шлема му. Орелът, който държи риба в ноктите си, нали помните? А рибата е християнски символ — плю той с отвращение. — Не знаят нищо за него — повтори Кълхуч, — но виждат тая риба и си мислят, че това е знак от техния Бог.
— Една риба? — беше очевидно, че Артур не вярва на Кълхуч.
— Една риба — настоя Кълхуч. — Може би се молят на пъстърва? Откъде да знам? Вече почитат някакъв свети дух, девица и дърводелец, тогава защо да не вярват и в риба? Те всички са луди.
— Не са луди — настоя Артур, — въодушевени може би.
— Въодушевени! Бил ли си напоследък на техните служби? — запита Кълхуч предизвикателно.
— Последният път беше на сватбата на Моргана.
— Тогава ела и виж сам — каза Кълхуч. Вече беше нощ и ние бяхме свършили с вечерята, но Кълхуч настоя да си сложим тъмни наметала и да го последваме навън през една от страничните врати на двореца. Тръгнахме по една тъмна уличка към форума, където християните бяха превърнали стар римски храм в свое светилище. Някога храмът е бил посветен на Аполон, но сега бе пречистен, варосан и посветен на християнството. Влязохме през западната врата, скрихме се в една тъмна ниша, и подобно на тълпата поклонници около нас, коленичихме.
Кълхуч ни беше казал, че християните се събират тук всяка вечер и всяка вечер се повтаря една и съща лудост след раздаването на даровете от хляба и вино, които свещеникът разпределяше между вярващите. Християните придаваха на хляба и виното магическа сила, защото се предполагаше, че това са кръвта и плътта на техния Бог. Гледахме как поклонниците се тълпят около олтара, за да получат своя залък и глътката вино. Поне половината от събралите се бяха жени, които щом получеха хляба от свещениците изпадаха в екстаз. Неведнъж бях виждал подобни странни прояви на религиозна ревност, защото старите езически ритуали на Мерлин често завършваха с писъците на жени, танцуващи около огньовете, запалени
